Определение № 3710 от 23.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4325/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Т. С. М. срещу решение № 250/27.06.2023 г., постановено по възз. търг. дело № 219/2023 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено в обжалваната от ищеца част първоинстанционното решение № 260005/16.01.2023 г. по търг. дело № 89/2020 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), предявеният от жалбоподателя срещу ЗАД „А.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпило на 11.09.2018 г. пътнотранспортно произшествие (ПТП), е отхвърлен за разликата над сумата 15 000 лв. до пълния му предявен размер от 500 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 22.12.2018 г. до окончателното плащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си, върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже, защо и на кои вярва, и на кои – не, кои възприема и кои – не; 2) относно задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия; и 3) следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“ и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: по първия въпрос – в противоречие с т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, по втория въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и по третия въпрос – в противоречие с решение № 28/09.04.2014 г. по търг. дело № 1948/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 4/08.03.2021 г. по търг. дело № 2940/2019 г. на II-ро търг. отд. на ВКС.

Насрещните страни – ответникът ЗАД „А.“ АД и третото лице – негов помагач – Агенция „Пътна инфраструктура“, в отговорите си на касационната жалба излагат становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваната част от въззивното решение, апелативният съд е приел, че част от твърдените от ищеца процесни увреждания, изразяващи се в черепно-мозъчна травма и дифузна контузия на главния мозък, са доказани с равнозначното на влязла в сила присъда, споразумение, одобрено от наказателния съд, с което В. Ж. е признат за виновен в причиняването по непредпазливост, при процесното ПТП, на средна телесна повреда на ищеца, изразяваща се именно в черепно-мозъчна травма и дифузна контузия на главния мозък. Относно останалите спорни по делото телесни увреждания, твърдени от ищеца – симптоматична епилепсия, екзацербирал хроничен максиларен синуит и вътремозъчен кръвоизлив (хеморагичен мозъчен инсулт), съдът е приел следното:

Въз основа обсъдените от него обяснения на вещите лица, дали заключението по комплексната съдебно-медицинска и съдебно-психиатрична експертиза, съдът е приел за доказана и диагнозата „максиларен синуит“, като в тази връзка е съобразил, че тя е отразена и в приетото по делото писмено медицинско изследване № 3073/16.11.2018 г.

Въззивният съд е установил, че както в заключението на същата експертиза, така и в заключението на повторната съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) е отразено, че няма данни в нито едно от проведените образни изследвания на ищеца, същият да е получил „вътремозъчен кръвоизлив (хеморагичен мозъчен инсулт)”. Предвид и посоченото от вещото лице д-р С., че хеморагичният инсулт предполага унищожаване на мозъчна тъкан, което винаги оставя следи по мозъка, видими на образните изследвания, и при положение, че в случая липсват такива следи при образните изследвания, съдът е достигнал до извода, че твърдението на ищеца за получаване на тази травма остава недоказано, като е съобразил, че наличието `и е отречено не само от вещите лица по делото, но и никъде в приложената медицинска документация това увреждане не се потвърждава.

Относно спорния между страните въпрос за наличието на „симптоматична епилепсия” при ищеца и на причинно-следствена връзка на това твърдяно увреждане с процесното ПТП, въззивният съд е обсъдил най-напред представената с исковата молба епикриза, подписана от лекуващия лекар д-р П. и издадена след престоя на ищеца през периода 12-19.09.2018 г. в клиниката по неврохирургия, в която епикриза, като придружаващо заболяване е посочено: „епилепсия неуточнена”. Съдът е намерил, че това само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че ищецът страда от такова заболяване, тъй като съгласно заключението на комплексната експертиза, което съдът е кредитирал като обосновано, безпристрастно и професионално извършено, въпреки оспорването му от страна на ищеца, поставянето на диагнозата „епилепсия” при престоя на ищеца в клиниката по неврохирургия, не е обосновано със специфични изследвания или документиран наблюдаван пристъп по време на престоя, а само на база на висока вероятност за такова усложнение при приетото наличие на дифузна травма на мозъка. Според вещите лица, изготвили същата експертиза, тази диагноза е поставена само с цел да не се пропусне теоретичен шанс за налично минимално и клинично непроявено такова усложнение и за да е съответстващо на декларираните субективни данни от близките и съмнителните находки от скенерографското изследване. Също съгласно заключението на комплексната експертиза, проведените впоследствие магнитно-резонансно изследване и ново скенеграфско изследване през март 2019 г. на същия апарат – ретроспективно, е категорична преценката за липса на такова усложнение, като значим травматизъм на мозъка или хеморагични усложнения – такива, каквито са описани като възможни и най-вероятно артефактни на първичния скенер. Според експертите, магнитно-резонансното изследване, в срока му на провеждане след инициалния скенер – 2 месеца, не е възможно да не разкрие посттравматични промени на мозъка и/или последици от кръвоизливни усложнения в мозъчния паренхим или ликворните пространства на черепната кухина. Също в заключението на комплексната експертиза е отразено още, че на инициалния преглед в София от 15.11.2018 г., описаното заключение на ЕЕГ не съответства на наблюдаваните 7 епохи (страници), представени в медицинската документация; според вещите лица, преценените като “...групи от остри вълни и пики парието-окципито-темпорално в дясно” на предоставените епохи, категорично са артефакти от електромиографски сигнал, и практически на база на предоставените по делото части от записа, същият е категорично нормален ЕЕГ-запис. В обобщение, в заключението на комплексната експертиза е прието, че няма данни за наличие на симптоми на заболяването „епилепсия“ преди датата на процесното ПТП, но при ищеца епилепсия – от наличните данни и експертния анализ, не може да се обсъжда въобще. Вещите са приели, че твърденията за наличие на епилепсия не са издържани, тъй като се базират на преценка за възможни усложнения при мозъчна контузия, и без да са налице изискуемите клинични и инструментални критерии, за да се обсъжда въобще диагноза епилепсия. На следващо място, въззивният съд е обсъдил, че в потвърждение на гореизложеното е и неоспореното от страните заключение на повторната СМЕ, което също е възприето като обективно, безпристрастно и професионално извършено. В това експертно заключение е подчертано, че предписаните на ищеца противоепилептични лекарствени средства са в профилактични, а не в лечебни дози за епилепсия. Вещото лице е посочило още, че при травми с данни за вероятен гърч се прилагат профилактични дози от споменатите в заключението лекарствени средства, с цел предотвратяване на епи-гърчове, които могат да доведат до допълнително влошаване или дори смърт на пострадалия, но наличието или липсата на епилепсия се доказва със серия от ЕЕГ-изследвания, които се провеждат след приключване на лечението на мозъчната травма. При устните обяснения вещото лице д-р С., както експертите по комплексната експертиза, е потвърдило, че ищецът не страда от епилепсия. Въззивният съд е приел, че свидетелските показания на лекуващия лекар д-р П. по никакъв начин не разколебават констатациите и изводите на вещите по двете експертизи относно диагнозата „епилепсия”. В тази връзка съдът е съобразил, че в показанията си д-р П. е потвърдила, че тя е съставила и подписала обсъдената по-горе епикриза, но е заявила, че не си спомня дали е лекувала ищеца, дали и какво лечение му е било назначено, както и че като цяло, показанията на свидетелката не съдържат данни за нещо повече или нещо различно от отразеното в самата епикриза, нито пък се изнасят медицински данни, които да оборват или да влизат в противоречие с извода на вещите лица, че в случая поставянето на диагнозата „епилепсия неуточнена” в епикризата, всъщност е с превантивна цел и на база вероятност за такова здравословно усложнение, която вероятност обаче не е потвърдена впоследствие. Наред с горното, въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетеля д-р Ж., в които се потвърждава, че след една травма, гърчът може да е единичен, непосредствено след травмата, а може да има и няколко (в случая данните са само за единичен гърч при ищеца, получен на следващия ден след произшествието и то само по данни на баща му), като това може да разгърне картината на симптоматична епилепсия, но второто вече е въпрос на уточняване месеци след травмата. В заключение, предвид така коментираните доказателства, съдът е достигнал до извод, че остава недоказано твърдението на ищеца, вследствие на процесното ПТП да е получил увреждане, представляващо „симптоматична епилепсия”.

С оглед така приетото въз основа на доказателствата по делото относно процесните травматични увреждания на ищеца, въззивният съд е изтъкнал, че при определяне на обезщетението за неимуществените вреди, причинени на ищеца вследствие процесното ПТП, следва да съобрази само доказаните увреждания: черепно-мозъчната травма, дифузната контузия на главния мозък и максиларния синуит. След подробно обсъдждане на оплакванията и доводите във въззивните жалби на насрещните страни относно справедливия размер на обезщетението, апелативният съд е приел, че дължи самостоятелна преценка по този спорен между страните въпрос. В тази връзка съдът се е позовал на задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., съгласно която понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които решаващият съд следва да прецени в тяхната съвкупност при определяне на размера на обезщетението. В този контекст, съдът е намерил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е нужно да се отчетат: начинът на извършване на противоправното деяние, претърпените от ищеца болки и страдания вследствие на причинените му в резултат на деянието травматични увреждания, периода на възстановяването му от същите увреждания, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт при социалните му контакти по времето на възстановителния период от уврежданията, нарушаването на психическото му здраве вследствие на инцидента, ако такова нарушаване е установено по делото, както и социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – месец септември 2018 г.

Изхождайки от тези принципни съображения, въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, на първо място е съобразил получените в резултат на процесното ПТП от 11.09.2018 г., телесни увреждания на ищеца, доказани по делото – черепно-мозъчната травма, дифузната контузия на главния мозък и максиларния синуит. На следващо място, от заключението на комплексната съдебно-медицинска и съдебно-психиатрична експертиза, съдът е приел за установено, че проведеното лечение на ищеца след пътния инцидент е консервативно, медикаментозно и изключително превантивно, като се изразява в прилагането на обезболяващи, противоотични, противогърчови, анти-епилептични средства и водно-солеви разтвори, които констатации са потвърден и от заключението по повторната СМЕ, в което вещо лице е подчертало, че дадените на ищеца противоепилептични средства са в профилактични, а не в лечебни дози за епилепсия. Съдът е съобразил и че възстановяването от типа мозъчна травма, каквато е получил ищеца, приключва за по-малко от 30 дни – според вещите лица, изготвили комплексната експертиза, като подобен отговор е дал и вещото лице д-р С., който сочи възстановителен период от 10 до 30 дни. Въззивният съд е отчел и че според комплексната експертиза, получените вследствие на процесното ПТП физически увреждания на ищеца, са повлияли на неговото емоционално състояние, като той е изпитвал неудоволствени изживявания с негативен емоционален нюанс, но това според вещите лица не е с интензитет и болестна обусловеност, която да налага търсене на квалифицирана помощ. В тази връзка вещите лица са посочили и че преживяното е довело до негативни чувства и затруднения в реализацията на ищеца – финансови, професионални и др., но същият е бил подкрепен от близките си и постепенно се е стигнало до сравнително възстановяване на равновесието му. Съдът е отчел още, че психологичното състояние на ищеца не се е задълбочило във времето и не са регистрирани депресивни фази, нито пък протрахиран депресивен синдром, психотични или други болестни състояния – също според експертното заключение. Съгласно комплексната експертиза, ищецът се е справял и продължава да се справя според капацитета и особеностите на личността си; същият няма невъзстановени увреди и във връзка с претърпяната черепно-мозъчна травма, състоянието му е възстановено и неразличимо от добро здраве. В тази връзка съдът е съобразил още, че относно сегашното състояние на ищеца, вещото лице, изготвило повторната СМЕ, потвърждава, че отговорът му на този въпрос се покрива с отговора, даден от комплексната експертиза, като състоянието на ищеца е нормално и има пълно възстановяване от черепно-мозъчна травма, и изобщо – при ищеца няма невъзстановени увреди от пътния инцидент. Относно перспективата за в бъдеще, съгласно комплексната експертиза, за ищеца няма последици, освен на база преживения стрес от произшествието, и няма каквито и да е категорични данни за органична увреда на органи с последствия при него, като прогнозата е позитивна; ищецът няма хронични заболявания на база органични увреди на органи, няма настъпили усложнения и остатъчни явления, които да причиняват на ищеца болков синдром.

На следващо място апелативният съд е обсъдил и е взел предвид търпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП, установени от показанията на свидетеля Р. Х. – вуйчо на ищеца. Съдът е кредитирал тези показания само в частта им, в която те са базирани на преки впечатления на свидетеля за състоянието на ищеца, а именно – при осъщественото от свидетеля два дни след катастрофата, свиждане с ищеца в пещерската болница, когато ищецът се е оплаквал „от главата“, без да уточнява какви са били конкретните му оплаквания, както и – според впечатленията на свидетеля – някои „работи” ищецът изговарял несвързано и не знаел къде се намира. Съдът е обсъдил и останалата част от показанията на свидетеля Х., – че след прибирането му от болницата вкъщи, за ищеца са полагали грижи неговите родители, както и че той пиел някакви билки и лекарства (без да уточнява какви), но съдът е намерил, че дори и тези общи и неконкретизирани сведения, свидетелят има само от проведени телефонни разговори с родителите на ищеца, като изрично заявява, че не го е посещавал в дома му. Предвид липсата на преки впечатления у свидетеля за състоянието на ищеца след прибирането му от болницата, тази част от неговите показания не е кредитирана. Наред с това, свидетелят Х. е посочил, че към момента на разпита му на 01.06.2021 г., ищецът се намира в Германия, като свидетелят не знае дали ищецът работи там или не. Съдът не е кредитирал и заявеното от свидетеля Х., че ищецът продължавал да пие лекарства, но отново – по сведения само от проведени с родителите на ищеца разговори по телефона, без свидетелят да е виждал ищеца да пие лекарства.

В заключение, при отчитане на горните правнозначими факти, имащи отношение към определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение за търпените от него неимуществени вреди вследствие на процесния пътен инцидент, въззивният съд е приел, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението, възлизащ на сумата 15 000 лв., е справедлив. При формирането на този свой решаващ извод относно справедливия размер на обезщетението, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, апелативният съд е отчел и възрастта на пострадалия ищец към момента на пътния инцидент – 33-годишен, като отново е изтъкнал вида и характера на доказаните по делото травматични увреждания, получени от ищеца вследствие на процесното ПТП, продължителността на възстановителния период от тези увреждания – максимум 30 дни, изживения емоционален и психически стрес от произшествието, констатираното от вещите лица пълно възстановяване на ищеца от претърпяната черепно-мозъчна травма, липсата на хронични заболявания на база органични увреди на органи и липсата на усложнения и остатъчни явления, които да са причина за болков синдром при ищеца. Съдът е отчел още и социално-икономическите условия в страната към момента на процесното ПТП. Въз основа на така изложеното въззивният съд отново е посочил, че определеният с първоинстанционното решение размер на обезщетението за неимуществени вреди, възлизащ на сумата 15 000 лв., е справедлив по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.

При така мотивираното въззивно решение – в обжалваната от ищеца част, по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав намира следното:

Разрешение първия поставен от жалбоподателя правен въпрос, който е по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, е дадено с трайно установената практика на ВКС, основана на имащите задължителен характер разяснения в мотивите към посочената от касатора т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази константна практика на ВКС, въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да посочи, защо и на кои вярва, и на кои – не, кои възприема и кои – не. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Правните изводи на съда, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани.

Отговор на останалите два правни въпроса – такива по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, е даден със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, израз на която са и посочените от касатора, решение № 28/09.04.2014 г. по търг. дело № 1948/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 4/08.03.2021 г. по търг. дело № 2940/2019 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а всякога е свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесни увреждания биха могли да са свързани с: начина на извършване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психически последици, личността на пострадалия – възраст, неговото обществено и социално положение, среда и занятия. Когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително козметични и други външни дефекти; силата, интезитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, който детерминира общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, за която в известна степен индиция се явяват нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. Тези лимити на застрахователното покритие нямат самостоятелно значение, а следва да се вземат предвид при отчитане на конкретните икономически условия – служат като ориентир за конкретната икономическа конюнктура. Лимитите не са критерий за самото обезщетение, а имат отношение единствено към отговорността на застрахователя. Във всички случаи, като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди. Не бива, също така, да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Необходимо е всички относими към обема на вредите обстоятелства да бъдат обсъдени от съда и въз основа на съвкупната им оценка да бъде определен паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди.

При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваната част от въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС, а напротив – изцяло се е съобразил с нея. Именно в качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил всички относими доказателства, събрани по делото пред двете съдебни инстанции, като въз основа на съвкупната преценка на експертните заключения, писмените доказателства и свидетелските показания, обосновавайки се и кои от тях и защо кредитира, и кои – не, е извел своите фактически констатации относно спорните правно-релеватните обстоятелства по делото – процесните травматичните увреждания на ищеца, както и относно останалите факти от значение за размера на процесното застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, като е посочил и кои от тях приема за установени и кои – не. При определяне справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и е обсъдил в мотивите си всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни за неговото определяне, като е съобразил и социално-икономическите условия в страната към момента на процесното ПТП. По този начин апелативният съд е разрешил поставените от касатора правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и на чл. 52 от ЗЗД, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС. В тази връзка следва да се отбележи, че несъгласието на жалбоподателя-ищец с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по поставените правни въпроси (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Предвид гореизложеното, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъди осъден да заплати на ответното застрахователно дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвяне на отговор на касационната жалба и на изложението към нея, възлизат на сумата 80 лв.

Агенцията, взела участие по делото като трето лице – помагач на ответника, също претендира разноски, но такива не следва да `и се присъждат, съгласно чл. 78, ал. 10 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение