Определение № 728 от 07.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1629/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Касаторът Р. П. М. обжалва Решение № 461/19.04.2024 г. по в.гр.д. № 2215/2023 г. на АС-София в частта му, с която след частична отмяна на Решение № 49/26.04.2023 г. на ОС-София по т.д. № 65/2022 г. са отхвърлени предявените от него срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 вр. чл. 469, ал. 1 и чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ за сумата от 200 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от настъпило на 09.09.2021 г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва от уведомяване на застрахователя до погасяването.

В касационната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното решение на касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК - поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че осъждането на работодателя да обезщети процесните вреди не погасява претенцията му спрямо застрахователя, щом вредите не са реално репарирани. Счита също, че превъзлагането от застрахования на трето лице на работата, по повод на която е настъпило събитието, не води до отпадане на отговорността на застрахования и на застрахователя на неговата гражданска отговорност, а даденото с т. 3 на ППВС № 17/1963 г. разяснение относно отговорността при превъзлагане е приложено превратно от въззивния съд. Според касатора тази отговорност е обективна, произтича от избора на неподходящ изпълнител и съществува дори възложителят да не упражнява контрол върху превъзложената дейност, като последното обстоятелство има отношение само във вътрешните отношения между двамата. Освен това касаторът сочи, че в случая застрахованият е бил длъжен да осъществява надзор върху изпълнението на дейността, както и да осигури безопасни условия на труд на експлоатираната и от него строителна площадка. В тази връзка според касатора необосновано и в противоречие със събраните доказателства въззивният съд е приел, че присъствалото на обекта лице В. Ф. не е било представител на застрахованото дружество „АРБАЛ“ ЕООД, макар обратното да е видно от вписването в търговския регистър. Касаторът допълва, че пряка причина за увреждането е неправилният монтаж на металната решетка след нейното първоначално демонтиране от служители на „Стийл Проджектс“ ЕООД, което, противно на приетото от въззивния съд в противоречие с материалния закон, съставлява строително-монтажна дейност по смисъла на § 5, т. 40 ДРЗУТ, покрита от сключената застраховка по чл. 171 ЗУТ. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи очевидната неправилност на решението (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК), както и решаването в противоречие с практиката на ВКС на материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с поддържаните касационни доводи (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Ответникът по касационната жалба „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД счита, че въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на заявеното касационно основание, както и че наведените от касатора оплаквания касаят правилността на акта, но не съставляват основания за допускане на касационно обжалване. Излага и становище за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски.

Помагачът на ответника „ССПИРИТ“ ЕООД оспорва жалбата по същество. Сочи, че увреждането е довело до възникване на вземане по трудовото правоотношение, регулирано от КТ, но не и вземане по общия граждански закон, за което да отговаря застрахователят. Допълва, че изводът на въззивния съд относно характера на дейността, при която е настъпило увреждането, е правилен, тъй като тя не е строително-монтажна, а обектът, на който е извършвана, не съставлява строеж по смисъла на ЗУТ. Претендира разноски, но не представя доказателства.

Помагачите „АРБАЛ“ ЕООД и „Стийл Проджектс“ ЕООД не взимат становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от касатора срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД искове с правно основание чл. чл. 432, ал. 1 вр. чл. 469, ал. 1 КЗ вр. чл. 171 ЗУТ и чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ за сумата от 300 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от настъпило на 09.09.2021 г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва от уведомяване на застрахователя до погасяването.

Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка е следната: с договор от 24.03.2021 г. „ССПИРИТ“ ЕООД е възложило на „АРБАЛ“ ЕООД извършване на демонтаж на машини, съоръжения, оборудване и складово стопанство и последващия им монтаж на друг обект; деликтната отговорност на изпълнителя във връзка възложената дейност е била застрахована при ответника със задължителна застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството“, сключена при условията на чл. 171 ЗУТ за срок от 03.04.2021 г. до 02.04.2022 г.; с договор от 06.04.2021 г. „АРБАЛ“ ЕООД е превъзложило изпълнението на дейността на „Стийл Проджектс“ ЕООД, като подизпълнителят е следвало да я извърши чрез наети от него работници, какъвто е бил и ищецът, но под контрола на „АРБАЛ“ ЕООД; на обекта са работили служители и на „АРБАЛ“ ЕООД, и на „Стийл Проджектс“ ЕООД; на 09.09.2021 г., предвижвайки се по метална площадка (част от съществуваща метална конструкция за достъп до лаборатория) и изнасяйки от сградата хладилник, ищецът е паднал от височина 7,30 м; злополуката е настъпила поради неправилно закрепване на металната решетка (без заварка), извършено от служители на „Стийл Проджектс“ ЕООД след първоначалния й демонтаж и наложило се поради възникналата след демонтажа необходимост да бъде изнесено допълнително оборудване от сградата; в причинна връзка със събитието ищецът е получил тежка съчетана травма, бил е в кома, провеждано е оперативно лечение; без прогноза за пълно възстановяване са очното му увреждане, както и мозъчното увреждане и деформацията на дясната бедрена кост, изразяващи се в предвижване с помощни средства и комуникативни затруднения. При изложените факти първоинстанционният съд е заключил, че събитието е настъпило по време на изпълнение на строително-монтажни дейности в обект, представляващ строеж по смисъла на ЗУТ, както и че то е в причинна връзка както с противоправното поведение на служители на подизпълнителя, така и с неосъществения контрол от служители на застрахования и с неосигуряването от последния на безопасни условия на труд, каквото задължение той е имал съгласно договора с главния възложител и което е счетено за неотпаднало въпреки превъзлагането. С тези съображения първоинстанционният съд е уважил иска до сумата от 200 000 лв.

За да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част, въззивният съд е приел, че подизпълнителят „Стийл Проджектс“ ЕООД в качеството си на пряк възложител на своите работници и техен работодател е дължал да им осигури безопасни условия на труд, а това задължение е поето от него и по силата на договора му с „АРБАЛ“ ЕООД. Заключил е също, че договорът за превъзлагане има характеристиките на договор за изработка - за преместване на техническо оборудване и складово стопанство, по силата на който възложителят „АРБАЛ“ ЕООД е имал правото по чл. 262, ал. 1 ЗЗД, но не и правомощие да осъществява контрол и организация на работата по смисъла на т. 3 ППВС № 17/18.11.1963 г. Поради това въззивният съд е приел, че отговорност за вредите от неправилното изпълнение на дейността се носи от крайния изпълнител, комуто рискът от увреждания на здравето или живота на трети лица е прехвърлен в съответствие с чл. 258 ЗЗД с договора за превъзлагане. Отречено е наличието на противоправно поведение на служители на „АРБАЛ“ ЕООД, като е посочено, че В. Ф. – ръководител на обекта, според писмените доказателства е бил представител на подизпълнителя. При този основен довод съдът е приел, че не може да бъде ангажирана отговорността на застрахователя на „АРБАЛ“ ЕООД. Изложен е и втори довод за неоснователност на иска, свързан със застрахователното покритие – счетено, е че то не се разпростира спрямо вредите от процесната дейност, тъй като тя няма характер на строително-монтажна по смисъла на ЗУТ, а съставлява дейност по демонтаж, транспортиране и последващ монтаж на демонтираното оборудване от един обект на друг. Като последен довод за неоснователност на иска въззивният съд е посочил вече извършеното осъждане на работодателя по чл. 200 КТ и започналото срещу него принудително изпълнение, в хода на което е събрана сума от около 14 хил.лв. По този довод съдът е заключил, че е ирелевантно дали осъденият работодател може реално да изпълни задължението си към увреденото лице.

При изложените данни настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по следните съображения:

Посоченото от касатора касационно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, предполага решението да е постановено при тежко и видимо от самия акт, съответно от мотивите към него, нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон или прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила).

В настоящия случай касаторът обосновава очевидната неправилност с със следните доводи:

1. Противоречие между фактическия извод, че ръководителят на дейностите В. Ф. не е представител на „АРБАЛ“ ЕООД, и данните, вписани в търговския регистър и установими служебно на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ;

2. Прилагане на разпоредбата на чл. 258 ЗЗД относно носенето на риска от изпълнителя в смисъл, обратен на предписаното с нея правило, чрез разпростирането й към риска от причиняване на вреди на трети лица при или по повод изпълнение на работата.

От мотивите на съдебния акт не е видимо първото посочено от касатора нарушение, тъй като изводът на съда относно представителството на Ф. според контекста, в който е изложен, е свързан не със законното и произтичащо от вписването в търговския регистър представителство, а с фактическото качество, което лицето е имало на обекта и което според мотивите на съда е установимо от събраните по делото писмени доказателства. Дали този извод е фактически правилен, е въпрос, който не може да обуслови допускане на касационно обжалване, щом отговорът му не произтича от други факти, посочени в изложените към решението мотиви, а от събраните по делото писмени доказателства, на които въззивният съд се е позовал.

Не се установява очевидна неправилност и с оглед направеното от въззивния съд тълкуване на разпоредбата на чл. 258 ЗЗД. То е извършено в светлината на конкретни клаузи от сключения между страните договор, въз основа на които е заключено, че възложителят няма правомощия да осъществява контрол върху дейността и поради това не носи риска от увреждането. Този извод не е в явно противоречие на предписаното с чл. 258 ЗЗД правило, а почива на фактическа констатация относно съдържанието на договора, проверима само в производството по чл. 290 ГПК.

Поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ЗЗД.

Поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обуславящ за правните изводи на съда и да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При това отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото. Допълнителният селективен критерий за въведеното от касатора основание пък предполага правният въпрос да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, формирана от тълкувателни решения и постановления на ВС и решения по чл. 290 ГПК.

Поставените от касатора въпроси са следните:

1. Следва ли да бъде уважен иск срещу лице, отговарящо за извършването на плащане по дадено облигационно отношение, ако за същото плащане вече е било осъдено друго отговорно лице, което обаче не е погасило задължението? Този въпрос според касатора е решен в противоречие с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2014 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2/2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, както и Решение № 132/12.12.2012 г. по т.д. № 649/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е формирал извод за неоснователност на иска поради вече присъденото в тежест на работодателя на основание чл. 200 КТ обезщетение за същите вреди, като изрично е посочил, че възможността на осъдения длъжник да изпълни задължението си е ирелевантна. Това е в пряко противоречие с т. 1 на Тълкувателно решение № 2/2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, според чиито мотиви вредата се смята за обезщетена не когато е установена с влязло в сила решение, а когато чрез плащане е извършено окончателно удовлетворяване на увреденото лице. Въпреки това поставеният от касатора въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като горепосоченият извод, макар и грешен, е само един от доводите, с които искът е отхвърлен. Тоест въпросът няма самостоятелно значение за формиране волята на съда и не отговаря на изискването да е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

2. Ако работата, която възложителят по чл. 49 ЗЗД е възложил на изпълнител, впоследствие бъде превъзложена от изпълнителя на подизпълнител или на служители на изпълнителя, това освобождава ли възложителя от отговорността за заплащане на обезщетение? За този въпрос се сочи противоречие с Решение № 465/28.12.2012 г. по гр.д. № 1211/2011 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., Решение № 142/05.06.2013 г. по гр.д. № 419/2012 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

Въпросът е обуславящ за изводите на съда, тъй като същите са формирани при възприемане на фактическа обстановка, според която увреждането е станало по време на изпълнение на превъзложена работа. Следователно е покрит общият селективен критерий. Не е удовлетворено обаче изискването отговорът му да е даден в противоречие с практиката на ВКС, тъй като тя, позовавайки се на цитираното от касатора ППВС № 17/18.11.1963 г., също приема, че отговорността на възложителя по договор за изработка е изключена, ако съгласно договора организацията на възложената работа, ръководството и контролът й изцяло се осъществяват от изпълнителя (Решение № 60292/21.02.2022 г. по гр. д. № 3992/2020 г. на ВКС, ГК., ІІІ г.о.). Като практика в обратен смисъл не може да се приеме посочената от касатора: според мотивите на първото цитирано от него решение отговорността на възложителя в разглежданата хипотеза е била обусловена от качеството му на стопанин на пътя, където е настъпило увреждането, но няма данни относно характера на превъзлагането във връзка със стопанисването и в частност – дали то е изключвало осъществяването на контрол от възложителя или обратно – извършвало се е под негов контрол по смисъла на т. 3 на цитираното ППВС; същото съображение може да се изложи и относно втория посочен от касатора акт, тъй като според мотивите му първопричина за вредите е било противоправното поведение на служител на осъдения по чл. 49 ЗЗД, а последващите действия на служители на изпълнителя са били обусловени от тези на възложителя.

Дали в конкретния случай превъзлагането е включвало задължение на изпълнителя сам да организира и контролира изпълняваната работа (както е приел въззивният съд) или организацията и контролът са останали правомощия на възложителя, е фактически въпрос, който не е установим от мотивите на съда, а от събраните доказателства, и поради това е непроверим в производството по чл. 288 ГПК.

3. Извършването на демонтаж и последващ монтаж на съоръжения представлява ли строително-монтажна дейност? Според касатора въззивният съд е отговорил на този въпрос в противоречие с Решение № 121/24.04.2013 г. по гр.д. № 272/2012 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., и Решение № 89/17.08.2015 г. по т.д. № 770/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

Монтажът и демонтажът са фактически действия, чието конкретно съдържание би могло да ги определи както като строително-монтажна дейност по смисъла на ЗУТ, така и като дейност по изработка извън обхвата на специалния закон. Следователно въпросът не покрива общият селективен критерий, тъй като отговорът му не може да бъде даден абстрактно, а зависи от конкретиката на делото, установима чрез анализ на събраните доказателства.

4. Следва ли страната да представя доказателства за обстоятелствата, вписани в търговския регистър, или съдът е длъжен да извърши служебна справка за тях на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ? Касаторът счита, че въпросът е решен в противоречие с Решение № 94/24.11.2020 г. по т.д. № 2610/2019 г. на ВКС, ТК, І т.о.

И този въпрос не покрива общия селективен критерий, тъй като мотивите на съда относно качеството, в което е действал Фучеждиев, не са свързани с неговото законно представителство, а с фактически осъществяваната от него дейност на обекта като представител на работодателя на увреденото лице.

5. Следва ли мотивите на съдебния акт да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, на всички доказателства по делото и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?

Касаторът сочи като необсъден довода му, че съгласно чл. 18 ЗЗБУТ при съвместно ползване на работната площадка от повече работодатели те заедно дължат да осигурят безопасни условия на труд. Допълва се, че не е обсъдено и вписването в търговския регистър относно качеството на Ф. като представител на застрахования. Така според касатора решението е постановено в противоречие с предписаното в Решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., Решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, ТК, І т.о., и Решение № 76/12.06.2012 г. по т.д. № 377/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.

Мотивите на въззивното решение съдържат правен извод, че лицето, дължащо осигуряване на безопасни условия на труд, е работодателят на ищеца, а не застрахованият. В този смисъл наведеното във въззивното производство правно възражение на касатора е намерило отговор, макар и без позоваване на конкретната посочена от касатора разпоредба на чл. 18 ЗЗБУТ. Такова позоваване не е било и дължимо при липса на формиран от съда фактически извод, че работната площадка е била използвана от двама работодатели едновременно, верността на което настоящият състав не може да провери във фазата на селектиране на касационната жалба.

По втория довод въпросът не се явява правен по изложените по-горе съображения за липса на произнасяне относно законното представителство, осъществявано от Фучеждиев.

Въз основа на изложеното не може да бъде допуснато касационно обжалване и на второто поддържано от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,