Определение № 3865 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1744/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. Г., И. А. Г. и Е. И. С., заместили по реда на чл. 227 ГПК първоначалния ищец Н. Г. С., чрез адв. Д. Р., против решение № 225/20.12.2022г. по в.гр.д.№ 409/22г. по описа на АС Бургас, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е уважен иска по чл. 432, ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А. И. Г., настъпила в резултат от ПТП от 30.10.2020г. до размер от 10 000 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, отхвърлен е за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лева и са присъдени обезщетения по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на 4778, 78 лева - лихва за забава изплащането на главница от 50 000 лева, натрупана в периода от 07.02.2021г. до 16.01.2022г. и в размер на 961,11лева – лихва за забава върху главница от 10 000 лева, начислена в периода 07.02.2021г. - 18.01.2022г., а искането за присъждане на законна лихва от датата на деликта – 30.10.2020г., е отхвърлено, както и иска за присъждане на лихва за забава за разликата над 5738, 89 лева до пълния предявен размер от 21 013,99 лева. Касаторите обжалват решението в отхвърлителните му части, като неправилно и необосновано. Твърдят, че неправилно съдът е приспаднал от размера на определено за дължимо обезщетение сумата 50 000 лева, която била изплатена преди завеждане на иска, поради което и ищцата била отчела изплащането й, за да определи цената на исковата си претенция. Оспорват като необосновани изводите на съда за наличие на съпричиняване и обема му. В контекста на оплакванията се поставят следните въпроси, за които се твърди да са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с установената съдебна практика - т.7 на ППВС №17/18.11.1963г. и решения № 60129/28.01.2022г. по т.д.№ 1992/20г., ВКС, ІТО; № 206 от 12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о.; № 98 от 24. 06. 2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о.; № 151 от 12. 11. 2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о.; № 16 от 04. 02. 2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о.; № 118 от 27. 06. 2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о.; № 84/30.06.2022г. по т.д.№ 1125/21г., ВКС, ІТО; №27/22.06.2022г. по т.д.№ 239/21г, ВКС, І ТО и др.: 1/ „Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди и по какъв начин се определя конкретната степен на приноса на пострадалия?“ 2/ „Кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 432 КЗ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка при спазване правилата на формалната логика?“ Позовава се и на основанието на чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, във връзка с размера на обезщетението. Насрещната страна по жалбата – ответникът „Дженерали Застраховане“ АД не е депозирал отговор. Третото лице помагач - ЗЕАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, не е депозирал отговор на касационната жалба. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съдът съобрази следното: За да намери основателен и доказан предявеният иск по чл. 432, ал.1 КЗ до размер от 10 000 лева, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка относно механизма на настъпване на произшествието, изключил е принципната възможност поведението на водача на увредения автомобил, в който е пътувал пострадалият, да обоснове намаляване отговорността на застрахователя на делинквента и като е приел за спорни пред себе си само въпросите за справедливия размер на обезщетението и за намаляването му по реда на чл. 51, ал.2 ЗЗД, ги е разрешил така: Ищцата е майка на починалия, загубата на дете е най- тежкото преживяване за всеки родител и е довела до опустошителна мъка, отчаяние и безмерна скръб; съществувалите отношения майка-син са били близки, синът е бил постоянна опора на майка си и тя е разчитала на него за всичко. Изброените обстоятелства, съобразени с лимитите на застрахователно покритие и икономическите условия в страната към датата на деликта, обуславят извод, че справедливият размер на обезщетението е 120 000 лева. Същият подлежи на редуциране на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД, тъй като възражението за съпричиняване е основателно, предвид факта, че пострадалият е пътувал на предна дясна седалка в л.а. Лада Нива, без поставен предпазен колан, и при кредитиране заключението на в.л. д-р С. и обясненията му в с.з., съгласно които, ако тялото на пострадалия не беше излязло през прозореца на автомобила, не би се стигнало до фатален край и той не би получил тежките увреждания, довели до смъртта му. При така приетото, съдът е заключил, че приносът на пострадалия е значителен - 50% и е намалил дължимото обезщетение на 60 000 лева. От тях е приспаднал доброволно платеното от застрахователя обезщетение в размер на 50 000 лева и присъдил на ищците разликата от 10 000 лева. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първият поставен от касатора въпрос е включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд т.е. попада в приложното поле на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, с което е доказана общата предпоставка за достъп до касация. Позоваването по отношение на него на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е основателно, доколкото по въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана задължителна съдебна практика (ППВС 17/63), както и постоянна такава, обективирана в сочените от касатора решения, както и в известни на съда такива (решение №15/19.02.2020г. по т.д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №97 от 06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и др.), според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. За определяне на степента на съпричиняване следва да бъдат съпоставени тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касация за проверка дали при преценка поведението на пострадалия и съотношението между него и това на водача на увреждащото МПС, решаващият състав на АС Бургас се е отклонил от цитираните разрешения на съдебната практика. На осн. чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК (вж. присъдата на лист 4 от първоинстанционното дело) касаторите не дължат внасяне на държавна такса за касационното производство, поради което делото следва да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд