Определение № 1725 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3631/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 141 от 27.06.2024 г. по в. гр. д. № 82/2024 г. на Великотърновски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 448 от 24.11.2023 г. по гр. д. № 425/2023 г. на Плевенски окръжен съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на М. В. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 343, ал. 4 вр. с ал. 3, б. „б“, пр. 2 вр. с чл. 342, ал. 1, т. 3 НК, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда по ВНОХД № 39/2019 г. на Военно-апелативен съд, ведно със законната лихва от 08.02.2023 г., както и сумата 3 800 лв. – обезщетение за имуществени вреди от горепосочения деликт, изразяващи се в платено по наказателното производство адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва от 08.02.2023 г.. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт е неоправдано завишено и определено без да бъдат съобразени съответно всички конкретни обстоятелства, от значение за справедливия му размер, вкл. продължителността на наказателното преследване, която намира за разумна, и липсата на вреди, извън обичайните при подобни деликти. По отношение на присъденото обезщетение за имуществени вреди от процесния деликт, твърди, че решаващият съд не е съобразил прекомерния размер на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение в процесния наказателен процес, макар едва в касационната си жалба да навежда такъв довод. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК към касационната си жалба ответникът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с което формулира следните въпроси: 1. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“; 2. „Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи?“; 3. „Съществува ли пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца М. В. Б. от [населено място] неимуществени вреди, предмет на делото?“, които три въпроса твърди, че са разрешени в противоречие с ППВС № 1/13.07. l 953 г.; ППВС № 7 от 1959 г.; ППВС № 4/23.07.1968 г.; ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС; решение № 311/14.03.2018г. по гр.д. № 300/2017г. на ВКС, IV г.о,; решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д.№593/2010 г. на ВКС, IV г.o.; решение № 30/08.03.2022 г. по гр.д. № 2300/2021 г. на ВКС, III г.о.; решение № 93/04.07.2018 г. по гр.д. № 3460/2017г. на ВКС, III г.о.; решение № 542/15.01.2013 г. по гр.д.№1568/2011 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 476/27.01.2016г. по гр.д. №3281/2015 г. на ВКС, IV г.о.; 4. „Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора и да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване основателността на исковата претенция?“; 5. „за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта“, които два въпроса счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС; 6. „Какви са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ “, който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 2 ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 311/14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 93/04.07.2018 г. по гр. д. № 3460/2017 г. на ВКС, III г. о., решение № 476/27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г. на ВКС, IV г. о. и др., и 7. „Следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди съгласно т. 11 ТР № 3/2004г. и т. 19 ТР № 1/04.01.2001г., и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото?“, който намира за разрешен в противоречие с т. 11 ТР № 3/2005г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 ТР № 1/2001 г. и решение № 480/23.04.2013г. по гр. д. № 85/2012г. на ВКС, IV г.о. и др.. Ответникът по касационната жалба - М. В. Б. депозира писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира адвокатско възнаграждение пред ВКС в хипотезата на осъществено безплатно процесуално представителство, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Касационната жалба е допустима като подадена в срок от процесуално легитимирана страна и като насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, производството по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Въззивният съд е приел за установено от приетите по делото доказателства, че с постановление за привличане на обвиняем и вземане мярка за неотклонение от 28.06.2016 г., М. В. Б. е обвинен за това, че на 14.09.2015 г., около 13. 30 ч. на надлез, над ж.п. линии при [населено място], на изхода на [населено място], на второкласен път 11-35, км 2+138 Плевен - Ловеч, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил „Фолксваген Т.“, нарушил правилата за движение по пътищата, а именно чл. 21, ал. 2 ЗДвП, в случая пътен знак В26 - до 50 км./ч. - управлявал собствения си автомобил със скорост 82.36 км./ч., вместо със скорост 50 км./ч., в резултат на което при независимо съпричиняване с обвиняемия Р. Ц. Ц. от Комендантство - МО - София, водач на микробус „Форд Торнео“, предизвикал пътно транспортно произшествие с участието на управлявания от него „Фолксваген Т.“, на микробус „Форд Торнео“, управляван от Р. Ц., и на л.а. „Рено Клио“, управляван от Ц. И., в следствие на което по непредпазливост причинил смъртта на шест лица и телесни повреди на две лица, както и причинил значителни имуществени вреди, като случаят е особено тежък - престъпление по чл. 343, ал. 4 вр. с ал. 3, б. „б“, пр. 2 вр. с чл. 342, ал. 1 НК, за което престъпление се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 5 до 20 години, в редакцията към момента на повдигане на обвинението. С постановлението за привличане на обвиняем е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 4 000 лв., изменена в размер на 3 000 лв. с определение № 38/14.07.2016 г. по ЧНД № 207/2016 г. на Софийски военен съд. С постановление за налагане на забрана за напускане пределите на Република България от 29.06.2016 г. на ищеца е забранено да напуска пределите на страната, без изрично писмено разрешение от наблюдаващия прокурор. На 11.07.2016 г. и на 03.08.2016 г., на ищеца е предявено разследването, като на досъдебното производство е защитаван от адв. В. П., за което е приложено пълномощно и договор за правна защита и съдействие, в който е отразено договорено възнаграждение от 800 лв., платено в брой. На 28.09.2016 г. Военно - окръжна прокуратура - София внася обвинителен акт срещу Р. Ц. и М. Б., за което е образувано НОХД № 245/2016 г. на Софийски военен съд. По съдебното производство са проведени 4 съдебни заседания, едно от които в [населено място] и останалите три - в [населено място], на които ищецът се е явявал лично. Събирани са множество доказателства - разпит на свидетели, изслушване на експертизи, приети писмени доказателства. В хода на съдебното производство М. Б. е представляван от адв. П., за което е приложен договор за правна защита и съдействие, в който е отразено договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв.. С присъда № 12/19.05.2017 г. по НОХД № 245/2016 г. на Софийски военен съд, М. Б. е признат за виновен в извършването на престъплението, за което е обвинен, като му е наложено наказание „осем години лишаване от свобода“, търпимо ефективно. Постановената присъда е обжалвана, за което е образувано ВНОХД № 54/2017 г. на Военно - Апелативен съд - София. Проведено е едно съдебно заседание, на което ищецът се е явил лично. С решение № 47/08.11.2017 г. по ВНОХД № 54/2017 г. на Военно - Апелативен съд присъдата е отменена и делото е върнато за разглеждане от друг състав на Софийски военен съд. Образувано е НОХД № 207/2017 г. на Софийски военен съд. Проведени са седем съдебни заседания, на които ищецът е присъствал лично. С присъда № 29/04.06.2018 г. по НОХД № 207/2017 г. на Софийски военен съд М. Б. е признат за виновен в престъплението, за което е обвинен, и му е наложено ефективно наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години. В наказателното производство Б. е представляван от адв. П., за което е приложено пълномощно и договор за правна защита и съдействие, с отбелязване за договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв.. Постановената присъда е обжалвана, за което е образувано ВНОХД № 58/2018 г. на Военно - Апелативен съд - София. Проведено е едно съдебно заседание, на което ищецът се е явил лично. С решение № 46/29.01.2019 г. по ВНОХД № 58/2018 г. на Военно -Апелативен съд е потвърдена присъда № 29/04.06.2018 г. по НОХД № 207/2017 г. на Софийски военен съд. Решението е обжалвано пред ВКС, пред който е образувано н.д. № 432/2019 г., проведено е едно съдебно заседание, на което Б. се е явил лично. С решение № 100/31.07.2019 г. по н.д. № 432/2019 г. на ВКС е отменено решение № 46/29.01.2019 г., постановено по ВНОХД № 58/2018 г. на Военно - Апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд. Образувано е ВНОХД № 39/2019 г. на Военно - Апелативен съд - София. Проведени са 4 съдебни заседание, на които ищецът се е явил лично. С присъда № 3-а/18.11.2021 г. по ВНОХД № 39/2019 г. на Военно - Апелативен съд е отменена присъда № 29/04.06.2018 г. по НОХД № 207/2017 г. на Софийски военен съд в частта, в която подсъдимият Б. е признат за виновен и е постановена нова присъда, с която М. Б. е признат за невинен и е оправдан за деянието, за което му е повдигнато обвинение. По повод постъпилия касационен протест е образувано н.д. № 471/2022 г. на ВКС, по което с решение № 50161/08.02.2023 г. е оставена в сила въззивна присъда № 3-а/18.11.2021 г. по ВНОХД № 39/2019 г. на Военно - Апелативния съд. Апелативният съд е посочил, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата по предявените искове. Приел е, че е проведено наказателно преследване срещу ищеца за престъпление по чл. 343, ал. 4 вр. с ал. 3, б. „б“, пр. 2 вр. с чл. 342, ал. 1 НК, по време на което ищецът е бил осъден първоначално на осем години „лишаване от свобода“, впоследствие - на пет години „лишаване от свобода“, и едва при третото поред разглеждане на делото на втора инстанция е постановена оправдателна присъда, потвърдена от касационния съд. Заключил е, че от привличането на ищеца като обвиняем - на 28.06.2016 г. до влизане в сила на оправдателната присъда - на 08.02.2023 г., са изминали 6 години и 7 месеца, която продължителност е намерил за неразумна въпреки фактическата и правна сложност на процесното наказателно производство. В конкретния случай е приел, че Б. е изпитал емоционален дискомфорт, страх, притеснения, че ще влезе в затвора, без да е виновен, които негативни емоционални преживявания са установени от гласните доказателства в процеса. Тези негативни изживявания е счел, че са пряка и непосредствена последица от наказателното преследване. При определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно нормата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е изследвал тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на мярката за неотклонение, отражението на наказателното преследване върху психическото и физическо здраве на лицето, наличието или не на други наказателни преследвания спрямо него, личността на ищеца, с оглед степента на засягане на душевния му комфорт в следствие на обвинението. Освен тези фактори е отчел и стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, посочвайки че към 2023 г. общият доход средно за лице по данни на НСИ възлиза на 1 846 лв., а минималната работна заплата е 780 лв.. Обсъждайки горепосочените критерии през призмата на конкретния казус, решаващият съд е съобразил следните конкретни обстоятелства, от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от процесния деликт: воденото наказателното преследване е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 5 до 20 години; продължителността на наказателна репресия от 6 години и 7 месеца; наложената мярка за неотклонение „парична гаранция“ и забраната да напуска пределите на страната, с което са ограничени до известна степен личните му права; проведените 19 съдебни заседания в рамките на процесното наказателно производство, в които ищецът е участвал, което е налагало придвижването му до [населено място], където са разглеждани делата, както и обстоятелството, че съдебното производство два пъти е било пред касационната инстанция и три пъти пред въззивната. Отчел е още обстоятелството, че ищецът е бил първоначално осъден на „лишаване от свобода“ за срок от осем години, което наказание е следвало да се търпи ефективно, впоследствие - на „лишаване от свобода“ за пет години, също ефективно, като пет години и 5 месеца след повдигането на обвинението е била постановена оправдателна присъда, впоследствие потвърдена от ВКС. Заключил е, че при тези постановени осъдителни присъди, заплахата за ищеца да влезе в затвора е изглеждала реална, и това е довело до постоянно напрежение, отразило се е на психиката му и начина му на живот - той се е затворил, не можел да спи, отчуждил се от близките си. Съобразил е, че ищецът е неосъждан съгласно приетата справка за съдимост и според показанията на разпитания свидетел Г. е много съвестен, буден, добро момче; че към момента на привличането му като обвиняем е бил на 27 години, с бебе на шест месеца (според показанията на свидетеля Т.), при което за него са възникнали страх и притеснение, че няма да може да се грижи за семейството си, с оглед вида и сериозния размер на наказанието. Заключил е, че от приетите доказателства се установява, че пострадалият тежко е приел повдигането на обвинение, свързано със смъртта на шест човека, затворил се е в себе си, не можел да спи, потърсил помощта на психиатър, за да се справи със ситуацията, доброто му име било уронено, тъй като се разчуло сред колегите му. Приел е, че наказателното преследване е протекло извън разумния срок, тъй като въпреки участието на три автомобила в произшествието, броят на загиналите лица, множеството участници в наказателното производство, извършваните разнородни и в голямо количество процесуално-следствени действия, обвинението е внесено в съда и поддържано, без да са изяснени в достатъчна степен обстоятелствата около механизма на произшествието и по-конкретно относно участието на ищеца в него, което е наложило трикратното му разглеждане от въззивния съд и двукратното разглеждане от касационната инстанция, като след събирането на достатъчно доказателства във връзка с поведението на ищеца е постановена и процесната оправдателна присъда. От друга страна, въззивният съд е отбелязал, че негативните изживявания на М. Б. са предизвикани в значителна степен от участието му в произшествието, възприемането на критична за живота му ситуация, собствените му телесни увреждания, множеството загинали хора при този инцидент. Съобразил е, че незаконното обвинение не е във връзка с професионалната дейност на ищеца, не е дало отражение върху трудовата му дейност, както и че няма данни за медийна разгласа, поради което авторитета и доброто му име не са накърнени сред широк кръг лица. При анализиране на горепосочените обстоятелства, решаващият съд е заключил, че обезщетение в размер на 15 000 лв. е справедливо и достатъчно да обезщети неимуществените вреди, причинени на ищеца, което обезщетение следва да бъде завишено със сумата 5 000 лв. - от неразумната продължителност на наказателното производство, или общият размер на глобалното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, дължимо на ищеца следва да бъде определено на 20 000 лв.. По иска за имуществени вреди, апелативният съд е приел, че ищецът е ползвал правна помощ в наказателния процес, за която е заплатил общо адвокатско възнаграждение в досъдебното и съдебното производство в общ размер на 3 800 лв., като в договорите за правна помощ, приложени по съответните дела, е удостоверено заплащане на договореното възнаграждение в брой, т.е. с тях е доказан реално извършения разход. В тази връзка, възражението на ответника, че ищецът не е установил реално заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение по наказателното дело, е приел за неоснователно. Счел е, че претендираните имуществени вреди са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение, поради което следва да бъдат присъдени по реда на ЗОДОВ, предвид липсата на процесуална възможност да бъдат възмездени в наказателния процес. Поставените от касатора - ответник въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт по ЗОДОВ и конкретните обстоятелства като критерии, които трябва да бъдат взети предвид за точно прилагане на принципа за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД, както и мотивирането на въззивното решение в този контекст. Така обобщен и преформулиран съобразно правомощията на касационния съд според т. 1 ТР № 1 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е обуславящ за изхода на спора и удовлетворява изискването на законодателя за общо основание за допускане на касационното обжалване, но спрямо него не е налице наведеното като допълнително основание противоречие със съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г. и постановените въз основа на него множество решения по чл. 290 ГПК на ВКС, вкл. посочените от касатора, обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например вида и тежестта на обвинението в престъпление, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, отражението на наказателното преследване върху здравословното му състояние, възрастта му и съдебното му минало, икономическата конюнктура в страната и др., които съдът е длъжен да обсъди в тяхната взаимовръзка и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществените вреди. Във въззивното решение следва да бъдат изложени собствени фактически и правни мотиви, обективиращи решаващата дейност на въззивната инстанция като такава по съществото на спора, включващи обсъждане на всички относими доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и на всички доводи и възражения на страните, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса (ППВС №1/13.07.1953 г., ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о. на ВКС и др.). Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд се е съобразил с горепосочената съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при постановяване на своето решение. За да обоснове присъдения размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, той е взел предвид вида на процесното обвинение в престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; извършването на многобройни процесуално – следствени действия в досъдебната и съдебната фаза на наказателния процес с участието на ищеца; постановяването на две осъдителни присъди с ефективно наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 8 и 5 години при първото разглеждане на делото в съдебната фаза; неразумната продължителност на наказателното преследване за срок от близо 7 години, необоснована нито с фактическата и правна сложност на делото, нито с поведението на ищеца, а единствено с поведението на разследващите държавни органи; наложените мярка за неотклонение „парична гаранция“ и забрана за напускане пределите на РБ; възрастта на ищеца – 27 г., който към момента на повдигане на обвинението е баща на бебе на шест месеца, при което понася с повече безпокойство наказателната репресия; чистото му съдебно минало; преживените негативни емоции – затваряне в себе си, стрес и страх от несправедливо осъждане в престъпление, което не е извършил. Отчел е и обстоятелствата, че наказателното производство срещу ищеца не е било публично оповестено, както и че не са настъпили неблагоприятни промени в професионалната му дейност и доходите от нея. Съобразно със задължителните разяснения в т. 1 ТР № 1 от 27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, решаващият съд е определил глобално обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като в мотивите е обсъдил и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (фактическа и правна сложност на делото, поведение на пострадалия и действия на властите, довели до забавено правосъдие), изрично посочвайки каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях, а именно сумата от 5 000 лв.. Процедирайки по гореизложения начин, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и факти, анализирани в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и всички доводи и възражения на страните в исковия процес, излагайки подробни и изчерпателни фактически и правни мотиви както относно наличието на всички елементи от фактическия състав на субективното право по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, така и относно определянето на справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди и относно размера на претърпените имуществени вреди под формата на платено в рамките на наказателното преследване възнаграждение за процесуално представителство спрямо ищеца. По този начин е съобразил изцяло относимата към правния въпрос практика на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – задължителна и по реда на чл. 290 ГПК. Съобразно гореизложеното, не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото по поставения правен въпрос има трайна практика на ВС и ВКС (гореизложената), жалбоподателят не е обосновал и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, според постановеното в т. 4 ТР № 1 /2010 г. по тълк. д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, което следователно също не е осъществено. На основание гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата 150 лв., съставляваща хонорар за един адвокат в хипотеза на осъществено безплатно процесуално представителство пред ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение