Определение № 548 от 19.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2128/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Б. Н. Б., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 117 от 21.02.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 468 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1402 от 07.12.2022 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 2152 по описа на съда за 2021 г., с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Ай Пи Акт“ ООД, ЕИК:[ЕИК], искове за прогласяване на нищожността на решения, взети на 26.10.2017 г. от М. З. З. от името на общото събрание на съдружниците в „Ай Пи Акт“ ООД за изключване на Б. Н. Б. като съдружник в дружеството, освобождаване на Б. Н. Б. като управител на дружеството, избор на М. З. З. за управител на дружеството и приемане на нов учредителен акт на дружеството. В жалбата се излагат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, като се твърди и че въззивното решение е очевидно неправилно. Претендира се нарушаване от страна на инстанциите по същество на материалния закон, допускане на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост на обжалваното решение. Излага се, че съдът е стигнал до едностранчиви изводи, подкрепящи само и единствено позицията на ответната страна, като изложените мотиви не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Изтъква се, че и двете съдебни инстанции неправилно отхвърлили искането на касатора за събиране на гласни доказателства и не изслушали доведените от него свидетели. По същество се твърди, че в случая е налице липсващо решение на общото събрание на съдружниците в ответното дружество, това решение е вписано в протокола от ОС от 26. 10. 2017 г. и е отразено, като взето, но в действителност не е. Настоява се, че причините за това не се ограничават единствено до невярно отразяване на „решението“ в протокола, а е налице и липсата на валидна воля за формиране на решение и вземането на такова. Сочи се, че решенията са вписани като взети, но фактически и юридически са липсващи решения - М. З. като съдружник притежаващ 1/10 част от капитала на дружеството никога не може да вземе решение за изключването на другия съдружник притежаващ повече от ѕ от капитала на същото дружество, поради нарушаването на императивни правни норми на ТЗ. Сочи се, че решението от 26.10.2017 г. на ОС на съдружниците е в разрез с императивни правни норми и затова е решение на нелегитимен орган, и то се явява нищожно като невзето, „липсващо решение“, а това е така, защото правилата за кворума установяват минималната граница на персонално участие, при наличието на която съответният орган може да се конституира и да осъществява своите правомощия. Според касатора при липсата на кворум всъщност липсва орган, който може да функционира, а съответно - и орган, който е компетентен да взема валидни решения. В този контекст, въпросът за наличието на кворум е по-скоро въпрос за наличие въобще на орган, а не процедурно правило за функционирането на такъв орган. Поради това решението, взето при липсата на кворум, следва да се разглежда като липсващо решение, а следователно и нищожно. На следващо място в цял раздел от жалбата се излагат поредица от твърдения, основани на разпоредби от Търговския закон /чл. 223-чл. 231 ТЗ/, които са изцяло относими към начините на свикване, провеждане и вземане на решения, но от общо събрание на акционерите в акционерно дружество, а не от общо събрание на съдружниците в ООД, какъвто е процесният случай, поради което и същите са неотносими към спора. По-натам, според касатора не може да се приеме и възприетото в решението на въззивният съд, че /решенията по/ въпросите от компетентността на ОС по чл. 137, ал. 1 от ТЗ произвежда/т/ незабавни действия във вътрешните отношения между съдружниците, като мажоритарния собственик се счита за изключен и остава само един съдружник, независимо, че не е спазен реда за провеждане на общо събрание и същото е свикано от съдружник, който въобще по закон няма право да свиква общо събрание, освен това, независимо, че съдружника злонамерено и некоректно не спазва срока за уведомяване на мажоритарния собственик, независимо че същият провежда общо събрание сам със себе си, като грубо нарушава всички законови изисквания и най-важното, независимо че в действителност няма проведено общо събрание, както и че няма кворум за провеждане и гласуване на същото, а съда не се интересува от това. Излага се и че по отношение на „липсващите решения“ съдебната практика и доктрината са единодушни - те са нищожни. „Липсващите решения“ са тези, които са вписани в протокола от ОС, но без да са взети - невярно вписани „решения“ на ОС. Според касатора нищожни са и решенията, взети в нарушение на изискванията за кворум, като касаторът счита, че съдът ще следва да даде отговор за всеки конкретен случай, според тежестта на порока, като границата между отменяемост и нищожност в случая не е особено ясно очертана и съдът трябва да я обоснове справедливо, и касаторът счита, че винаги когато е засегната волята на юридическото лице до степен на пълна липса (най-често поради нарушения на изискванията за кворум или невярно вписано в протокол от ОС решение), винаги когато има опасност да бъде засегнат публичният интерес и доверието в дейността на търговските дружества и оборота, ще следва да се даде предпочитание на нищожността. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения от касатора иск със законните последици. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК с твърдения, че съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на европейския съюз, и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставя се, като обуславящ изхода на делото материалноправния въпрос: „Налице ли е нищожно и липсващото (невзето) решение, което обаче е отразено в протокола на ОС и вписано в Търговския регистър. Налице ли е общото събрание на което е провеждано гласуване по предварително обявения дневен ред, било ли е взето решение и по кои въпроси.“ В обосноваване на въпроса си касаторът заявява, че счита, че изобщо не е провеждано общо събрание, като е налице „липсващо решение“, и въпреки че това решение е вписано в протокола от ОС от 26.10.2017 г., и е отразено като взето от общото събрание, в действителност не е взимано от общо събрание. Сочи се, че е налице липсата на валидна воля за формиране и взимане на решение, решенията са вписани като взети, но фактически и юридически са липсващи решения. По-натам в изложението се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба, както следва: невъзможността съдружник, притежаващ 1/10 от капитала да свиква общо събрание и да изключва съдружник, притежаващ повече от ѕ от капитала, поради противоречие с императивни правни норми; липсата на кворум и мнозинство за вземане на процесните решения, което ги прави нищожни, поради невъзможност да въобще да се конституира общо събрание, като волеизразяващ орган на дружеството и да взема валидни решения; оплакванията, основани на цитираните в касационната жалба разпоредби за акционерните дружества. Ответникът по касация „Ай Пи Акт“ ООД, чрез особен представител и третото лице помагач на негова страна в производството М. З. З., в писмени отговори оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намират жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: Изложените в ИМ фактически твърдения за пороци на взетите решения от ОСС са такива, които биха обусловили незаконосъобразност, а не нищожност. Твърденията за нарушена процедура по свикване и провеждане на събранието съгласно чл. 138 и чл. 139 ТЗ, за това, че решенията били взети от некомпетентен орган, притежаващ едва 1/10 от капитала на дружеството, за нарушения на правилата за изключване на съдружник, предвидени в чл. 126, ал. 3 ТЗ, според съда са все твърдения, които обуславят процесуална незаконосъобразност на приетите решения, която е основание за тяхната отмяна чрез конститутивен иск по чл. 74 ТЗ, но в никакъв случай не обуславят нищожност, в какъвто смисъл съдът е цитирал задължителните за съдилищата разрешения в Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. по тълк.д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС. Съдът сочи по-натам, че ищецът в исковата си молба излага твърдения за липса на компетентност за гласуване на посочените решенията от лицето, изразило воля за приемането им от името на общото събрание на дружеството. Според съда съгласно посоченото ТР, както е приел и първоинстанционният съд, това фактическо твърдение представлява основание за квалифицирането на решенията като нищожни. В конкретния казус обаче нищожност на решенията поради липса на компетентност не е налице, тъй като процесните решения са приети по въпроси, които съгласно чл. 137, ал. 1, т. 1, 2 и 5 ТЗ са в правомощията именно на общото събрание на дружеството. Според въззивния състав обстоятелството, че изявления за гласуване и приемане на решенията от името на общото събрание са направени само от единия от съдружниците с дял 1/10 от капитала на дружеството, също не обуславя липса на компетентност за приемане на решенията, тъй като съгласно чл. 137, ал. 3, изр. 2 ТЗ при изчисляване на мнозинството, необходимо за приемане на решение за изключване на съдружник, делът на изключвания съдружник не се взема предвид. Необходимо и достатъчно за формиране на мнозинство за приемане на решение за изключване на съдружника е гласуването от другия съдружник. Освен това, според съда, както решението за изключване на съдружника Б. Н. Б., така и останалите решения по въпросите от компетентността на общото събрание по чл. 137, ал. 1 ТЗ, произвеждат незабавно действие във вътрешните отношения в дружеството. Това означава, че след приемане на въпросното решение, членственото правоотношение на изключения съдружник е прекратено и единствен собственик на капитала на дружеството остава съдружникът М. З.. Дружеството остава с един единствен съдружник, компетентен да взема решения, които законът и дружественият договор възлагат на общото събрание на съдружниците. Прекратяването на членственото правоотношение с изключения съдружник настъпва във вътрешните отношения с дружеството веднага, без да е необходимо вписване на решението за изключване на другия съдружник в ТР или сключване на договор за прехвърляне на дружествения дял на изключения съдружник, поради което според въззивния състав доводите в тази насока, изложени във въззивната жалба, са неоснователни. Според въззивния състав в случая е спазена и предвидената в чл. 137, ал. 4 ТЗ форма за действителност на решенията с едновременното нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието на изявленията на съдружника за приемане на решенията, като видно от представения от ищеца протокол за решенията от 26.10.2017 г. /л. 7/, удостоверяването е извършено от нотариуса, който е съставил и самия протокол, а възраженията на ищеца за неспазена форма по чл. 137, ал. 4 ТЗ всъщност не касаят удостоверяването на подписа и съдържанието на изявленията на съдружника М. З. за приемане на процесните решения, а липсата на удостоверен подпис и съдържание на изявления на самия ищец за участие на процесното общо събрание и гласуване по въпросите от дневния му ред. Оплакванията, свързани с редовното връчване на покана на ищеца и осигуряване на правото му на участие при провеждане на общото събрание, поддържани отново във въззивната жалба, са преценени от въззивния съд като въпроси, свързани със законосъобразността на решенията, които биха били допустим предмет на разглеждане при конститутивен иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна на решенията, какъвто обаче не е предявен, а поддържаните в жалбата оплаквания нямат отношение към валидността на решенията. Наведените от въззивника както в исковата молба, така и във въззивната жалба доводи, че в настоящия случай е налице хипотезата на липсващи решения, тъй като, от една страна - липсвало волеизявление на Б. Б. за „прехвърляне на неговите дружествените дялове“ и от друга - липсвала компетентност на Общо събрание да приеме нов дружествен договор, са приети от въззивния състав за изцяло несъстоятелни и неотносими към спора по вече изложените в мотивите му съображения, като според съда решенията са взети от другия съдружник в дружеството З., тъй като законът по императивен начин постановява, че изключваният съдружник не гласува. Аргументите, касаещи липсата на диспозитив за прехвърляне на дружествени дялове от съдружника Б. Б., както и референциите към изискванията за специална форма на договора за прехвърляне на дружествени дялове, са приети от съда за изцяло неотносими към предмета на спора, доколкото същият не е свързан с хипотеза на прехвърляне на дружествени дялове между съдружници, а с хипотезата на изключване на съдружник. Като изцяло несъстоятелни са оценени от съда изложените във въззивната жалба аргументи, че в настоящия случай е налице „нищожно изявление“ от страна на съдружника М. З.“, тъй като той не следва да участва в гласуването, предвид размера на дяловете му от капитала на дружеството и съгласно чл. 137, ал. 3 от ТЗ, както и че същото не поражда правни последици. Същото е становището на съда и относно твърдението на въззивника, че решенията на проведеното Общо събрание на 26.10.2017 г., взети именно от М. З., представляващ Общото събрание, по отношение на които не е спазена формата по чл.137, ал.4 от ТЗ, следва да се приравнят на несъществуващи решения, което според съда е резултат на неправилно тълкуване на цитираната разпоредба от ТЗ. Според въззивния съд правилно първоинстанционният съд е приел, че макар съдружникът М. З. да притежава в дял 1/10 от капитала на дружеството и изявленията за гласуване и приемане на решенията на Общото събрание да са направени само от него, това не обуславя липса на компетентност на Общото събрание за приемане на решенията и същите не биха могли да се категоризират като несъществуващи, както твърди въззивникът, и това е така, защото съгласно чл. 137, ал. 3 от ТЗ, когато се изчислява мнозинството, необходимо за приемане на решение за изключване на съдружник, делът на изключвания съдружник не се взема предвид. В тази връзка, според въззивния съд соченото от въззивника обстоятелство, че той притежава 9/10 от общия брой гласове, а другият съдружник М. З. 1/10 от общия брой, се явява ирелевантно, защото необходимо и достатъчно за формиране на мнозинство за приемане на решение за изключване на съдружника е гласуването именно от другия съдружник. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. При извършена, съобразно цитираната непосредствено по-горе, задължителна за съдилищата тълкувателна практика на касационната съдебна инстанция, служебна проверка, настоящият касационен състав намира, че въззивното решение не е вероятно недопустимо. Такъв извод се налага при преценка твърденията на ищеца относно обстоятелствата, на които искът му се основава /чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК/ в частта им относно това, че процесните решения на общото събрание на съдружниците в ответното дружество се явяват нищожни, тъй като са решения на нелегитимен орган, както и са липсващи решения на ОС, отразени като съществуващи в протокола на ОС, както и като постановени извън пределите на компетентността на ОС /стр. втора от исковата молба, долу/, както и поради липса на форма – чл. 137, ал. 5 вр. ал. 4 ТЗ /стр. четвърта от исковата молба, трети и сл. абзаци/. Така изложеното и доколкото допустимостта на иска се обуславя именно и само от твърденията на ищеца в исковата му молба, сочи на допустимост на предявения иск, съобразно и задължителните за съдилищата постановки, развити в Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. по тълк.д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. В случая очевидната неправилност на въззивното решение не е обоснована с конкретни твърдения относно наличието на пороци на обжалвания съдебен акт, които според практиката на ВКС да са годни действително да доведат до неговата очевидна неправилност, а само мимоходом е спомената като основание за допускане на касационното му обжалване и то – не в изложението на основания за такова допускане, а в касационната жалба. Такива пороци на обжалваното решение не се констатират и при прочит на въззивното решение, като единство от мотиви и диспозитив, касационният състав намира, че същото не разкрива установените в практиката белези на очевидна неправилност, поради което и касационното му обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Не са налице и само общо, бланкетно претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Поставеният от касатора въпрос във втората си част е смислово неясен, не може да бъде свързан с конкретна част от мотивите на въззивното решение, поради което и не може да бъде определен като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съответно – и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Въпреки че, както се каза, същият е неясен, но ако въпросът се тълкува в смисъл дали от обстоятелствата по делото може да се приеме, че е „налице“ процесното общо събрание, т.е. – дали е проведено същото, дали е провеждано гласуване по предварително обявения дневен ред, било ли е взето решение и по кои въпроси, въпросът пък е изцяло фактически, и отново не е правен такъв според смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК – годно общо основание за допускане на касационно обжалване. В такъв случай отговорът му би зависил изцяло от конкретните, приети от съда за установени обстоятелства по делото, съответно – и въпросът би бил относим към правилността на решението, като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към наличието на основание за допускане на касационното му обжалване, което е единствен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. В първата си част въпросът на касатора е относим към правния спор и към част от решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Същият обаче, като предпоставящ непременно и вписване на процесните решения в търговския регистър, в тази си част е несъответен на обстоятелствата по делото, доколкото както и самият ищец твърди в исковата си молба /това се установява и при служебна проверка в публичния търговски регистър/, процесните решения на общото събрание на съдружниците в ответното дружество, не са вписани в регистъра. Независимо от изложеното, по отношение на въпроса и в двете му части, освен че само са посочени като номерация на нормите от процесуалния закон, които ги уреждат, от касатора не са обосновани с конкретни твърдения, претендираните да са налице допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Не е посочена каквато и да било задължителна практика на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, нито друга такава на ВКС или на Конституционния съд на РБ, или на Съда на европейския съюз, на която също конкретно и обосновано да се твърди, че въззивното решение противоречи, нито пък е обосновано значението на отговора на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдения за наличието на обстоятелства измежду посочените в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., където този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин. Вместо такова обосноваване, в изложението на касатора на основания за допускане на касационно обжалване, са пресъздадени само част от оплакванията му в самата касационна жалба. При изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение