Определение № 286 от 04.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2211/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Биопропъртис” ЕООД със седалище в [населено място] срещу решение № 663 от 22.05.2019 г., постановено по в. гр. д. № 676/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 121 от 10.01.2019 г. по гр. д. № 10274/2017 г. на Районен съд - Пловдив, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК от „Биопропъртис” ЕООД против ЗК „Песнопой” обективно съединени искове за установяване съществуването на вземания на „Биопропъртис” ЕООД към ЗК „Песнопой” за суми в размер на по 24 000 лв., представляващи части от вземане за обезщетение за неизпълнение на задължение по договор от 22.01.2017 г., за които са издадени заповеди за изпълнение въз основа на заявление по чл.410 ГПК в производствата по ч. гр. д. № 8522/2017 г., ч. гр. д. № 8521/2017 г., ч. гр. д. № 10929/2017 г. и ч. гр. д. № 10928 на Районен съд - Пловдив. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за уважаване на предявените искове. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил закона като е уважил възражението на ответника за погасяване на спорните вземания по давност, въпреки, че давността не е релевирана в приключилото с влязло в сила съдебно решение т. д. № 496/2015 г., образувано по частичен иск за същото спорно право. Навежда оплакване, че изводите на въззивния съд за изтекла погасителна давност са формирани в нарушение на разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, тъй като с оглед влязлото в сила решение за уважаване на частичния иск, за остатъка от вземането е приложима петгодишната давност по чл.117, ал.2 ЗЗД, а не кратката тригодишна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че въззивното решение съдържа произнасяне по правни въпроси, по които няма формирана съдебна практика, и по въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 22/14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г.: „ 1. При посочена съвкупност от няколко действия, които са основание за уважаване на искова претенция (в случая за неустойка) и тези действия са осъществени в различни периоди от време, кой е релевантният момент, съобразно който съдът следва да направи преценката си изтекъл ли е или не давностният срок - датата на извършване на първото действие или тази за последното; 2. При уважаване на частичен иск за вземане за неустойка, за остатъка до пълния размер давностният срок трансформира ли се в петгодишен съобразно правилото на чл.117, ал.2 ЗЗД; 3. Спира ли да тече давността за цялото вземане, докато има предявен иск за част от това вземане”. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация ЗК „Песнопой” със седалище в [населено място], обл. Пловдив. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от „Биопропъртис” ЕООД против ЗК „Песнопой” установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК, Окръжен съд - Пловдив е приел, че въпреки доказаната от ищеца активна материалноправна легитимация, произтичаща от качеството му на кредитор с придобито чрез договор за цесия от 25.03.2016 г. изискуемо вземане към ответника за дължимо обезщетение (неустойка) по чл.15 от сключен на 22.01.2007 г. между „Еко стил” ООД и ЗК „Песнопой” договор за наем на земеделска земя, исковете подлежат на отхвърляне поради погасяване по давност на вземането, предмет на установяване по реда на чл.422 ГПК. Въззивният съд е преценил като безспорни между страните обстоятелствата, че с чл.15 от договора за наем е постигнато съгласие наемодателят да заплати на наемателя обезщетение, равно на сбора от дължимия наем до края договорения период, в троен размер, ако в периода на действие на договора извърши действия, нарушаващи правата на наемателя; че на 27.11.2011 г. общото събрание на кооператорите в ЗК „Песнопой” е взело решение да прекрати договора за наем и на 26.07.2012 г. „Еко стил” ООД е уведомено за прекратяването на договора и за сключване на договор за аренда на същите земеделски земи с трето лице; че с влязло в сила решение по т. д. № 804/2013 г. на Окръжен съд - Пловдив ЗК „Песнопой” е осъдена да изпълни поетите с договора за наем задължения и да осигури на наемателя „Еко стил” ООД безпрепятствено ползване на предоставените под наем земеделски земи, а с влязло в сила решение по т. д. № 496/2015 г. кооперацията - ответник е осъдена да заплати на „Еко стил” ООД обезщетение по чл.15 от договора за наем в размер на 40 000 лв. - част от вземане за обезщетение с общ размер 528 617.28 лв.; че с договор за цесия от 25.03.2016 г. „Еко стил” ООД е прехвърлило на „Биопропъртис” ЕООД вземането си за обезщетение /неустойка/ по чл.15 от договора за наем, част от което е предявено в производството по т. д. № 496/2015 г. на Окръжен съд - Пловдив; че след сключване на договора за цесия ищецът е подал заявления по чл.410 ГПК и се е снабдил със заповеди за изпълнение, всяка за сума в размер на 24 000 лв., представляваща част от вземането за обезщетение по чл.15 от договора за наем, като след подадени от ответника възражения по чл.414 ГПК е предявил исковете по чл.422, ал.1 ГПК /които са съединени за разглеждане в общо производство/. След преценка на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, че договорът за цесия е съобщен на длъжника ЗК „Песнопой” от първоначалния кредитор - цедент „Еко стил” ООД преди иницииране на съдебно производство по чл.422, ал.1 ГПК с нотариална покана, връчена редовно по реда на чл.44, ал.1 ГПК. При така възприетата фактическа обстановка по спора и като е взел предвид влязлото в сила решение по т. д. № 496/2015 г. на Окръжен съд - Пловдив, въззивният съд е направил извод, че с уважаване на частичния иск за сумата 40 000 лв. е формирана сила на пресъдено нещо между страните относно основанието на вземането за обезщетение /неустойка/ по чл.15 от договора за наем на земеделска земя, чийто общ размер - според заключението на приетата по делото счетоводна експертиза, възлиза на 528 617.28 лв. Въззивният съд се е произнесъл по въведените от ответника с отговорите по чл.131 ГПК възражения за изтекла погасителна давност, като е приел, че с оглед естеството на спорното вземане - обезщетение /неустойка/ за неизпълнен договор, приложение намира кратката тригодишна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД. Въз основа на твърденията в исковата молба съдът е приел, че вземането за обезщетение по чл.15 от договора е станало изискуемо в периода 2011 - 2012 г., конкретно към 27.11.2011 г., когато общото събрание на ЗК „Песнопой” е взело решение да прекрати договора за наем с „Еко стил” ООД, или най-късно към 26.07.2012 г., когато наемателят „Еко стил” ООД е уведомен за прекратяването на договора и за сключването на договор за аренда с трето лице. След като от данните по делото е установил, че ищецът е подал заявленията по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение за отделните части от вземането, предмет на установяване с исковете по чл.422, ал.1 ГПК, на 08.06.2017 г. и на 17.07.2017 г., съдът е формирал решаващия извод, че тригодишната погасителна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД е изтекла преди съдебното предявяване на спорното вземане и „на това основание” исковете подлежат на отхвърляне. Като неоснователен въззивният съд е преценил довода на ищеца за спиране и за прекъсване на давността като последица от предявяване на исковете от страна на „Еко стил” ООД по т. д. № 804/2013 г. и по т. д. № 496/2015 г. на Окръжен съд - Пловдив. Изложил е съображения, че предявеният по първото дело иск е за реално изпълнение на задължението на ЗК „Песнопой” да осигури безпрепятствено ползване на наетите земеделски земи и не е довел нито до спиране, нито до прекъсване на давността за вземането на наемателя за неустойка по чл.15 от договора за наем, респ. че с оглед задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС предявеният по второто дело частичен иск е прекъснал давността само за заявеното като предмет на делото частично вземане в размер на 40 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд - Пловдив въззивно решение. Първият въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, свързан с началния момент на погасителната давност, не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че приложимата към спорното вземане погасителна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД е започнала да тече от момента, в който праводателят на касатора - наемател по договора за наем, е бил лишен от правото да използва наетите имоти по предназначение. За начало на давностния срок съдът е посочил два възможни момента, но като краен резултат е преценил изтичането на давностия срок спрямо по-късния момент - датата, на която наемателят е уведомен за прекратяването на наемния договор и за сключването на договора за аренда с трето лице. Отхвърлянето на исковете по чл.422, ал.1 ГПК не е обусловено от неясно определяне на началния момент, спрямо който е преценявано изтичането на погасителната давност, поради което въпросът не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Вторият въпрос - за приложението на погасителната давност по чл.117, ал.2 ЗЗД, не е повдиган пред въззивния съд и не е обсъждан в решението, което е достатъчно, за да се отрече значението му на обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Независимо от това, дори въпросът да се счете за съответстващ на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на него не е изпълнена поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. С приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. е създадена задължителна съдебна практика по въпросите на частичния иск и неговото значение за погасителната давност. Според т.1 от диспозитива на решението, предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличение по реда на чл.214, ал.1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. В т.1 от съобразителната част на решението е разяснено, че спирането и прекъсването на срока на погасителната давност се проявява само относно иска, с който съдът е сезиран и по който трябва да се произнесе с решението; Силата на пресъдено нещо се разпростира само спрямо субективната и обективна рамка на диспозитива на решението, а според т.1 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС предмет на делото, образувано по частичния иск, е само съдебно предявената част от вземането; С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение, и поради това прекъсването на давността настъпва само за онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която частичният иск е уважен; Непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че с оглед естеството на спорното вземане - обезщетение/неустойка за неизпълнен договор, приложение следва да намери специалната тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД. Неприлагането от съда на петгодишната давност по чл.117, ал.2 ЗЗД е съобразено с постановките в цитираното тълкувателно решение, според които силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен частичен иск за парично вземане, се разпростира само до съдебно предявената част от вземането. След като непредявената част от вземането не е предмет на делото по частичния иск, тя не може да се счита за установена със съдебното решение за уважаване на частичния иск за друга част от същото вземане и уредената в чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишна давност е неприложима по отношение на нея. При наличие на задължителна практика, от която се извежда отговора на въпроса за приложимостта на чл.117, ал.2 ЗЗД, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал., т.3 ГПК. Третият въпрос - за спирането на погасителната давност като последица от предявяването на частичния иск по приключилото т. д. № 496/2015 г. на Окръжен съд - Пловдив, е обуславящ за изхода на делото, но неговото разрешаване от въззивния съд не противоречи на практиката на ВКС. Въззивният съд е приел, че с предявяването на иска по посоченото дело не е спряно течението на давността за частите от спорното вземане, за чието установяване е инициирано производството по чл.422, ал.1 ГПК, тъй като те не са били предмет на делото по частичния иск. Произнасянето в този смисъл съответства изцяло на задължителната практика в Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, което съответствие изключва проявлението на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 676/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,