Определение № 594 от 12.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2809/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Й. Б. и касационна жалба на Л. С. Г.. С касационната жалба на В. Й. Б. се обжалва постановеното от СГС, ІІ „д“ въззивен състав, решение № 1116/06.03.2023 г. по гр.д. № 1543/2022 г., с която е потвърдено решение № 20183281 от 09.09.2021 г. по гр.д. № 4908/2019 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е уважен предявеният на осн. чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. иск за установяване на действия, представляващи пряка дискриминация от страна на В. Й. Б. по отношение на Д. Г. К.. Твърди се, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и се иска да бъде отменено. С касационната жалба на Л. С. Г. се обжалва постановеното от СГС, ІІ „д“ въззивен състав, решение № 1116/06.03.2023 г. по гр.д. № 1543/2022 г., с която е потвърдено решение № 20183281 от 09.09.2021 г. по гр.д. № 4908/2019 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е уважен предявеният на осн. чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. иск за установяване на действия, представляващи пряка дискриминация от страна на Л. С. Г. по отношение на Д. Г. К.. Твърди се, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и се иска да бъде отменено. С жалбата на В. Й. Б. е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане до касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:: „Следва ли работникът/служителят да носи отговорност за действия, извършени по възложени от работодателя, в изпълнение на трудовите/респ. служебните си задължения, за които се твърди, че представляват актове на пряка/непряка дискриминация?“; 2/. “Представлява ли акт на пряка/непряка дискриминация отказът за допускане до общо събрание на работници и служители на даден институт на лице извън кръга на работещите в него, което не е изпълнило условията за допускането му?“; 3/. „Следва ли лицето, с което се прави сравнение при предположение за евентуална дискриминация да е в абсолютно идентично положение като дискриминираното лице?“; 4/. „Следва ли дискриминационният акт да се дължи на признак, съдържащ се в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр?“; 5/ „Следва ли съдът да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК?“; 6/.“ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор, или може да обоснове изводите си по съществото на спора с произволно избрани от него доказателства при пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото?“. С жалбата на Л. С. Г. е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане до касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/. „Какъв би бил съдебният акт на втората инстанция, когато е налице пълна липса на мотиви и с постановеното решение на втората инстанция съдът препраща към мотивите на първоинстанционното решение? Когато мотивите на първата инстанция са неясни и противоречиви, и се основават на “обосновано предположение“, то може ли втората инстанция да препраща към тях и какъв би бил актът на въззивния съд, когато няма същински мотиви, но препраща към неясни такива на долустоящия съд?“; 2/. „Дължи ли съдът при постановяване на въззивното решение да вземе предвид и да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства?“; 3/ „ Води ли до необоснованост на решението обстоятелството, че в мотивите на въззивното решение не се коментира изобщо становището на въззивника пред съответния съд, нито се вземат предвид свидетелските показания, като не се излагат самостоятелни мотиви по същността на спора, а единствено е изразено съгласие с мотивите на първоинстанционния съд?“; 4/. „Следва ли отказът на непопълнена заявка за достъп до стратегически обект да се приема като акт на пряка/непряка дискриминация?“; 4/.„Синдикалните лидери, членове на синдикални организации и председателите на Браншови синдикати при КТ “Подкрепа“, намират ли се в по-благоприятно положение и за тях следва ли да има по-различен режим за достъп, що се касае до заявка за достъп до стратегически обект?“; 5./ „Синдикалните лидери, членове на синдикални организации и председателите на Браншови синдикати при КТ “Подкрепа“ да има по- смекчен режим на достъп до стратегически обекти и ако да, представлява ли това дискриминация спрямо всеки обикновен човек, който не се намира в подобно положение?. Сочи и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. По делото не е постъпил писмен отговор на касационните жалби. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Софийският градски съд е приел, че обжалваното решение е правилно, като е споделил изцяло мотивите на първоинстанционният съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. По жалбата на ищеца срещу решението в отхвърлителните му части е изложил, че в тежест на ищеца е да установи осъществяването от всеки един от ответниците на пряка дискриминация, основана на признака обществено положение, съгласно изложеното в обстоятелствената част на исковата молба. По отношение на ответниците Л. Г. и В. Б. е счел, че от събраните по делото писмени доказателства и от показанията на разпитаните свидетели се установява извършването на конкретни действия, представляващи по-неблагоприятно третиране на ищеца в сравнение с други лица, които не са работници или служители на ИЯИЯЕ при БАН, а именно недопускане на ищеца в качеството му на председател на Браншов синдикат „Подкрепа- БАН“ на НФТИНИ при КТ“Подкрепа“ на 04.04.2016 г. на територията на ЯНЕУБ и на 31.07.2018г. в НИМХ при БАН на Общо събрание на работниците и служителите в ИЯИЯЕ. По отношение на ответника Д. Т. обаче не се установявало извършил каквото и да е действие, което да бъде квалифицирано като неблагоприятно третиране на ищеца в сравнение с други лица. Счел е, че разпоредбите на чл.18 и 19 от ЗЗДискр, съгласно които работодателят в сътрудничество със синдикатите е длъжен да предприеме ефективни мерки за предотвратяване на всички форми на дискриминация на работното място и при неизпълнение на това задължение носи отговорност за актове на дискриминация, извършени на работното място от негов работник или служител в случая са неприложими, тъй като не се касае за акт на дискриминация извършен на работното място и по отношение на работник или служител- трудовото правоотношение на ищеца с ИЯИЯЕ е прекратено на 06.06.2014 г. далеч преди процесните актове на дискриминация. По отношение на исковете с правно основание чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр. за осъждане на ответниците да преустановят нарушението и да се въздържат в бъдеще от по-нататъшни нарушения, е приел, че както правилно е отбелязал и първостепенният съд, ищецът към момента на провеждане на устните състезания в първата инстанция не е заемал вече длъжността председател на Браншов синдикат „Подкрепа- БАН“ на НФТИНИ при КТ“Подкрепа“ и съответно- качеството синдикален представител, спрямо който в бъдеще ответниците да се въздържат от по-нататъшни нарушения. От друга страна процесните дискриминационни актове били еднократни, не продължавали към настоящия момент, поради което фактически невъзможно било да се преустанови осъществяването им. Ето защо е оставил без уважение въззивната жалба на ищеца. По въззивните жалби на ответниците Л. Г. и В. Б. е приел, че от представените по делото писмени доказателства и показанията на разпитаните свидетели се установявало, че в периода на отказания достъп на ищеца до територията на ЯНЕУБ, такъв достъп е предоставян на различни лица, които не са били работници и служители на ИЯИЯЕ, по различни причини. Искането на ищеца за предоставяне на достъп на 04.04.2016 г. е направено в качеството му на синдикален представител- председател на Браншов синдикат „Подкрепа- БАН“ на НФТИНИ при КТ“Подкрепа (това качество е установено от представените по делото служебна бележка на л.131 и служебна карта на л.157), като от текста на същото може да бъде направен извод, че е с основание чл.406, ал.2, т.1 от КТ. Следователно е налице по- неблагоприятно третиране на ищеца, искащ достъп на уредено в закона основание, в сравнение с лица за които не е установено дори основанието за предоставяне на такъв достъп. Наведените от жалбоподателите доводи относно редовността на заявката за достъп е счел са несъстоятелни, тъй като недостатъците й са от такова естество, че са могли да бъдат отстранени незабавно и без съществени усилия от представителите на работодателя. Още повече, че от показанията на свидетелите се установявало, че достъп е бил предоставян инцидентно и без предварителна заявка на близки и роднини на работници и служители. От събраните по делото доказателства се установявало и че на ищеца е отказан достъп на 31.07.2018 г. в НИМХ при БАН, на Общо събрание на работниците и служителите в ИЯИЯЕ, с обосновката че същият не е работник или служител на ИЯИЯЕ, а в същото време на събранието са присъствали и други синдикални представители. Доколкото законът не поставял изискване синдикалните представители да са непременно работници или служители на предприятието, очевидно било, че е налице по-неблагоприятно третиране на ищеца в сравнение с други аналогично легитимирани лица. Ето защо и въззивните жалби на ответниците Л. Г. и В. Б. са оставени без уважение. По изложените от В. Б. основанията за допускане на касационно обжалване: Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос. Въпросът е теоретичен и непокрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Липсва и изложение по какъв точно начин необсъждането на този въпрос се е отразило на крайния извод на въззивния съд, т. е. обосноваване, че при обсъждането му въззивния съд би достигнал до друг извод, като трайно в практиката на ВКС се приема, че не е необходимо пострадалият да доказва умисъл у дискриминатора или съзнателност, респективно целенасоченост на дискриминиращите действия. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставеният втори въпрос. Съобразно дефинитивната определеност на общото основание с т.1 на ТР ОСГТК № 1/2009 г., поставеният въпрос не е релевантен, тъй като е свързан с твърдения и оплаквания на касатора за неправилност на акта, а не с правните изводи на съда. Въпросът е и фактически неверен, тъй като допускането до НИМХ при БАН за Общото събрание на 31.07.2018 г. не е предпоставено от подаване на редовна заявка за достъп, която да е надлежно одобрена, каквато заявка е необходима единствено за достъп до ЯНЕУБ на ИЯИЯЕ при БАН. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставените трети и четвърти въпроса. Така формулираните въпроси обуславят изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не са разрешен в противоречие, а в съответствие с практика на ВКС. Трайно в практиката на ВКС се приема, че наличието на „сравними сходни обстоятелства“ следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т. е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично (същото или сходно) положение. При разлика в третирането, която обаче се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци, визирани в чл.4, ал.1 ЗЗДискр., не е налице дискриминация. За да е налице нарушение по ЗЗДискр. следва да се установи не какво да е по-неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а по-неблагоприятно третиране, осъществено имено въз основа на критерий, който е изрично формулиран в посочения закон, друг закон или международен договор, по който държавата е страна. Неправомерният диференциран подход към дадено лице или определен кръг лица трябва да е обусловен именно от защитен признак. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че на събранието са присъствали и други синдикални представители, което налага извода за по-неблагоприятно третиране, осъществено имено въз основа на признака „обществено положение“. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставените пети и шести въпроса. Процесуалноправните въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според установената практика основно задължение на въззивния съд е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните. Произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които съответната страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, събрани по делото. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като се е съобразил, че в това производство основната доказателствена тежест е възложена на ищеца, който е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, в който само случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Общите доводите за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. При липсата на аргументи съществуващата практика да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, не може да се приеме, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, при нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила, както и при видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, произтичащи от неточно тълкуване и прилагане на закона и на съдопроизводствените правила или от нарушаване правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържаните от касатора доводи не насочват към нито една от възможните форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а въз основа на мотивите към въззивното решение съставът на ВКС не констатира явна необоснованост на изводите на въззивния съд, нито допуснати видими тежки нарушения на материалния и/или процесуалния закон. По изложените от Л. Г. основанията за допускане на касационно обжалване: Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по първия, втория и третия въпроса. Процесуалноправните въпроси са обуславящи, но не е разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Трайно в практиката на ВКС се приема, че мотивите към въззивното решение следва да отразяват самостоятелната решаваща дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка - чл. 269 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, каквато възможност му е предоставена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, но е изложил и собствени мотиви по спорното право в отговор на направените с жалба оплаквания. В този смисъл мотивите на въззивното решение не се изчерпват с препращане към мотивите на първата инстанция и не сочат на отклонение от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК. Отделно от това следва да се посочи, че твърдените от касатора нарушения на процесуални разпоредби от въззивния съд представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, каквито във фазата по селекция на касационните жалби е недопустимо да се разглеждат. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по четвъртия, пет и шести въпроси. Въпросите непокриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, като не са обусловили решаващата правна воля на съда, обективирана в решението му. В случая, за да потвърди обжалваното решение в частта, с която предявеният установителен иск е уважен, въззивният съд не е приел, че е налице непопълнена заявка за достъп до обекта /каквато е й попълнена/ и че синдикалните лидери се намират в по- благоприятно положение по отношение на режима за достъп. Наред с това, така поставените въпроси съдържат твърдения за неправилност на въззивното решение, каквито във фазата по селекция на касационната жалба е недопустимо да се разглеждат. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 1116/06.03.2023 г. на СГС, ІІ- „д“ въззивен състав, постановено по гр.д. № 1543/2022 г. По делото липсва направено от Д. К. искане за присъждане на разноски. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,