Определение № 85 от 12.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1776/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата В. Л. С. чрез процесуален представител адвокат В. Т. А. срещу решение № 50 от 14.02.2025 г. по в. т. дело № 636/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, 3 търговски състав. С обжалвания съдебен акт е потвърдено решение № 282 от 21.06.2024 г. по т. дело № 125/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, ТО, 13 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Л. С. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, причинени в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 22.10.2021 г., около 20.20 ч., в [населено място], виновно причинено от А. Пирес С. при управление на лек автомобил „Мерцедес ГЛЕ“, с рег. № ЕР 458 TN, за разликата над 20 000 лв. до 100 000 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269 – чл. 271 ГПК, след като съответната страна - въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първоинстационния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК?

2. Следва ли при постановяване на решението Апелативен съд – Пловдив да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?

3. При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробно мотиви кои от доказателствата кредитира и кои не и защо?

Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ чрез процесуален представител Адвокатско дружество „Х., Я. и Ц.“ и адвокат Зорница Х. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал ясно и конкретно правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е изложил общи оплаквания за неправилност на решението, недоволство от размера на обезщетението и несъгласие с фактическата преценка на въззивния съд, както и не е посочил конкретни решения на ВКС, на които атакуваното въззивно решение противоречи. Поддържа становище за правилност на обжалвания съдебен акт и претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Въззивният съд въз основа на констативен протокол за ПТП, заключенията на съдебно-автотехническата експертиза и съдебно-медицинската експертиза, медицинската документация и свидетелските показания на Д. Г. и З. Г. е приел, че изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на ответника /настоящ касатор/ за обезщетяване на вредите, причинени на ищцата В. Л. С., на основание чл. 511, ал. 2 връзка с чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ са доказани: 1/ настъпило на 22.10.2021 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП/; 2/ процесното ПТП е причинено виновно от водача А. Пирес С., който при управление на лек автомобил „Мерцедес ГЛЕ“, с рег. № ЕР 458 TN е нарушил правилата за движение, регламентирани в чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 25, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП и чл. 26 ЗДвП, в резултат на което е причинил настъпването на процесното ПТП; водачът на лекия автомобил е нарушил изискванията на закона при предприетата от него маневра, като е преминал от лентата, в която се е движил, надясно в лентата на движение на преминаващия покрай него мотоциклетист /ищцата/, без да го пропусне да премине и по този начин е създал пречки за движението на мотоциклет „К. 3300“; мотоциклетистът не е имал техническа възможност да спре, за да избегне удара; 3/ ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, поради причинените й телесни увреждания; получила е пукване на основата на крайната /дистална/ фаланга на палеца на лявото ходило, контузия на ляво ходило с кръвонасядане и с данни за излив на кръв в ставата между ходилната кост и първата фаланга на палеца, отлепване на кожата в областта на коляното на площ от 10/8см., охлузване на коляното на площ от 5/4см; 4/ наличие на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и телесните увреждания на ищцата; 5/ наличие на сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ от страна на деликвента А. Пирес С. към датата на ПТП - 22.10.2021г., със застраховател в държава, членуваща в системата „Зелена карта“, обективиран в полица HGS-30VL90-115522.

За да определи обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие на причинените й телесни увреждания в размер 20 000 лв, съдебният състав е взел предвид вида и характера на уврежданията, приложеното лечение под формата на имобилизация /обездвижване/ чрез поставяне на специална шина за период от 35 дни, антибиотично лечение и приемане на обезболяващи медикаменти поради физическите болки, причиненото затруднение и неудобство за свободно придвижване за период от 45 дни, проведеното рехабилитационно лечение. Отчел е продължителността на претърпените от ищцата болки и страдания от причинените й телесни увреждания, съобразил е, че ищцата е изпитвала силни болки и физически страдания, особено в първоначалния период на възстановяването, като предвид младата възраст на пострадалата интензитетът им бързо е намалявал до степен, че тя вече е напълно възстановена физически от последиците на травматичното увреждане. Въззивният съд е установил, че оздравителният период е приключил напълно, със слаби появяващи се главно при преумора оплаквания, които с течение на времето предстои да изчезнат напълно. Взел е предвид, че процесното ПТП и увреждания са повлияли и на емоционално-психологическото състояние на пострадалата, нарушено е било общуването й в социален аспект, като за непродължителен период от време тя е имала затруднения при поддържанато на социални контакти и при провеждането на образователен процес в присъствена форма на обучение /била е студент по медицина/, предвид наличието на поставена шина на болния крак. При определяне на размера на дължимото обезщетение възивната инстанция е изложила и съображения, че не е имало счупване на крака вследствие на претърпяното травматично увреждане, не е имало трайно залежаване със затруднения в самостоятелното обслужване без чужда помощ, възстановителният процес е протекъл сравнително бързо и вече е налице пълно възстановяване, състоянието и симтоматиката в емоционалната сфера на ищцата вече не са с негативна насоченост и безперспективност, както е било непосредствено след произшествието, качеството й на живот, сравнено с това преди инцидента, действително е различно, но предвид младата й възраст е започнал траен и необратим процес на възстановяване, включително и в психо-емоционалната й сфера, насочен към преодоляване на неблагоприятните страхови усещания и представи вследствие на удара.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора първи и трети процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Пловдив по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. Съгласно практиката на ВКС, обективирана Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, включително в насрещната въззивна жалба и отговора, ако има подадени такива. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай Апелативен съд – Пловдив в съответствие с константната практика на ВКС е установил правнорелевантните факти и обстоятелства въз основа на събраните доказателства, приложил е съответните материалноправни разпоредби към установената фактическа обстановка и се е аргументирал защо определя дължимото обезщетение за неимуществени вреди в съответния размер.

Вторият, посочен от касатора, правен въпрос не отговаря на основното изискване за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е общо поставен и по начина, по който е формулиран, представлява оплакване за неправилност на въззивното решение и изразява несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд. Преценката дали въззивната инстанция е приложила относимите материалноправни разпоредби при решаването на правния спор или е допуснала тяхното нарушение не може да се извърши в селективния стадий на касационното производство.

Ако касаторът е имал предвид въпроса „какви са критериите при прилагане на принципа за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД“, то този въпрос също не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., съгласно която понятието „справедливост“ по смисъла, вложен от законодателя в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални болки и страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, прогнозите за отшумяването им, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на пострадалия, възрастта на увредените лица, общественото им положение, техните индивидуални и субективни изживявания и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е установените болки и страдания, които ищцата е изпитала от причинените й увреждания, тяхната продължителност и интензитет, начина и продължителността на проведеното лечение, възрастта на пострадалата, съобразил е, че ищцата е напълно възстановена физически от последиците на травматичното увреждане, отчел е, че е започнал траен и необратим процес на възстановяване и в психо-емоционалната й сфера, насочен към преодоляване на неблагоприятните страхови усещания и представи вследствие на настъпилото ПТП.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения във връзка с четвъртия въпрос, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което на ищцата са причинени неимуществени вреди поради нанесените й телесни увреждания, е настъпило на 22.10.2021 г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства, съобразил е икономическата обстановка в страната към момента на процесното ПТП и е определил обезщетение в размер 20 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Пловдив. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски за касационното производство в размер 3 245,68 евро /равностойност на 6 348 лв./.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение