Определение № 4032 от 02.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1624/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 69 от 18.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 770/2024 г. от Окръжен съд – Враца, в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение № 237 от 20.11.2024 г., постановено по гр. д. № 308/2024 г. по описа на Районен съд – Мездра, с което Прокуратура на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Е. Ц. П. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него вследствие на незаконно наказателно преследване, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.01.2024 г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба въззивното решение се обжалва като необосновано и неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е извършил преценка на всички правнорелевантни обстоятелства и ангажираните доказателства и не е изложил собствени мотиви.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени два въпроса:

1. „При определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“

2. „За приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението“.

Твърди се, че въпросите са били разрешени от въззивния съд в противоречие с възприетото в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, обективирана в следните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на I г.о. на ВКС, решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV г.о. на ВКС (във връзка с първия въпрос) и решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 123/23.06.2014 г. по гр. д. № 523/2014 г. на III г.о. на ВКС (във връзка с втория въпрос).

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Е. Ц. П., чрез процесуалния му представител, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество, че подадената жалба е неоснователна. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, съобразно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК, както и договор за правна защита и съдействие.

Въззивното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, в която Прокуратура на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Е. Ц. П. сумата от 3500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – заплатено в хода на наказателното производство адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.01.2024 г. до окончателното й изплащане.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е възприел дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск, а именно: чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Приел е, че решението на първоинстанционния съд е правилно, поради което е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК, след което е изложил и собствени мотиви, с оглед направените от страните оплаквания и възражения. От фактическа страна е посочил, че от приложеното в цялост наказателно дело № 329/2021 г. се установява, че след извършено на 23.06.2021 г. претърсване и изземване от органите на МВР в имот, находящ се в [населено място], срещу ищеца е било образувано бързо производство № 86/2021 г. по описа на ОД на МВР Враца /пр. пр. № 3166/2021 г. по описа на ВРП- ТО Мездра/ за извършено престъпление по чл. 339, ал. 1 НК. Установил е, че на 29.06.2021 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем по същото производство и му е била взета мярка за неотклонение „подписка“. Съдът е констатирал, че въз основа на внесен от Прокуратура на РБ на 02.07.2021 г. обвинителен акт е било образувано НОХД № 329/2021 г. по описа на Районен съд – Мездра, по което са били проведени шест заседания, на пет от които обвиняемият е присъствал лично. Посочил е, че делото е завършило с присъда № 19 от 24.11.2022 г., с която ищецът е бил признат за невинен и оправдан. Установил е, че присъдата е била протестирана от Прокуратурата, въз основа на което е било образувано ВНОХД № 769/2023 г. по описа на Окръжен съд – Враца, завършило с решение № 19 от 29.01.2024 г., с което оправдателната присъда е била потвърдена. Съдът е приел, че с оправдаването на ищеца по повдигнатото му обвинение за държавата е възникнало задължение да обезщети пострадалото лице за причинените му неимуществени вреди. Посочил е, че спорният въпрос е свързан с размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. В тази връзка е взел предвид, че на ищеца е било повдигнато обвинение за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от две до осем години; наказателното производство е продължило около две години и половина, като в този период делото е било разгледано от две съдебни инстанции, пред които са били проведени общо 7 съдебни заседания, на по-голямата част от които ищецът лично е присъствал. Съдът е отбелязал, че макар спрямо ищеца да е била взета най-леката мярка за неотклонение, то същата е била търпяна по време на цялата висящност на процеса. От събраните по делото доказателства е установил, че ищецът е претърпял неимуществени вреди - стрес и притеснения от повдигнатото обвинение, страх от несправедливо осъждане, негативни изживявания и чувство за онеправданост от наложената мярка за неотклонение, накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността. Съдът се е позовал на свидетелските показания, според които вследствие на наказателното преследване ищецът бил унил, оплаквал се, че се чувства зле от воденото дело, изолирал се от обществения живот, отказвал да посещава мероприятия на бившите си колеги. Съдът, позовавайки се на приетите по делото медицински експертни заключения, е приел за установено, че по време на наказателното производство е настъпило влошаване на здравословното състояние на ищеца, изразяващо се в новопоявило се заболяване – тиреотоксикоза, както и новопоявило се предсърдно мъждене и трептене. Цитирал е посоченото от вещото лице, че стресът е отключващ фактор за тези клинични изяви, с оглед на което и при липсата на данни в този период ищецът да е бил подложен на стрес от друг източник е направил извод за причинна връзка между новите заболявания и поддържаното обвинение. Като допълнителни обстоятелства е отчел чистото съдебно минало на ищеца, както и факта, че ищецът е бивш служител на МВР, поради което обвинението е намерило по-широк от обичайния обществен отзвук – не само сред неговите близки и съседи, но и сред бившите му колеги. Според съда посоченото е довело до по-голямо засягане на репутацията и имиджа му и до по-значително ограничаване на социалните му контакти, а формираната му самооценка и ценностна система във връзка с упражняваната от него професия е обусловила и по-висок интензитет на негативните изживявания. Като допълнително ограничаване на правата на ищеца, съдът е възприел лишаването му от възможността да ходи на лов с оглед изземането на законно притежаваните от него оръжия и боеприпаси. В заключение съдът е определил, че справедливото обезщетение, с оглед установените като реално претърпени неимуществени вреди, както и предвид съдебната практика в сходни случаи, е в размер на 10 000 лв.

Имайки предвид изложените в обжалваното решение мотиви, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съображенията за това са следните:

Поставените в изложението въпроси са относими към решаващите изводи на въззивната инстанция, но същите не са били разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. В т. II на ППВС № 4/1968 г. е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В съдебната практика е изведено, че при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива обективни обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и т.н. Съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.

В настоящия случай съдът е изпълнил задълженията си за излагане на подробни и последователни мотиви, основани на събрания по делото доказателствен материал, като е обсъдил и всички наведени от страните възражения и твърдения, както и значението им за размера на присъденото обезщетение. Видно от мотивите на въззивното решение, въз основа на събрания доказателствен материал – писмени доказателства, свидетелски показания и експертни заключения, съдът е установил, че ищецът е преживял освен обичайните и предполагаеми негативни изживявания, които всяко лице в подобна ситуация би изпитало, и специфични вреди – негативни изменения в здравословното състояние на ищеца – новопоявило се заболяване вследствие на наказателното преследване. Отчел е обстоятелството, че ищецът по професия е бил разследващ полицай, обосноваващо по-висок интензитет на негативните емоции от обвинението.

Решението не противоречи и на конкретните решения на ВКС, на които Прокуратурата се позовава. Следва да се посочи, че първото решение не е приложено, като при служебна проверка във ВКС такова решение няма. По отношение на останалите цитирани решения следва да се посочи, че противоречието по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за допускане на касационния контрол, е възможно, единствено когато по висящото дело и по приключилите дела по чл. 2 ЗОДОВ е налице идентична тежест на повдигнатото обвинение, идентична продължителност на наказателното производство, идентична мярка за неотклонение и е идентичен кръгът на засегнатите от нарушението неимуществени блага, а определените обезщетения за неимуществени вреди са различни. В случая, няма сходство в юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на държавата между възприетото в обжалваното решение и в цитираните от Прокуратурата на Република България решения на ВКС по разгледаните искове по чл. 2 ЗОДОВ. Следва да се посочи, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения в различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди.

В заключение по въпросите не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид изхода на делото, на ответника по касационната жалба са дължими направените от него разноски в размер на 1950 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ означение, че възнаграждението е било заплатено в брой.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение