Определение № 5376 от 24.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4293/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. И. Д. срещу решение № 664 от 17.06.2024 г. по в. гр. д. № 596/2024 г. на Варненския окръжен съд.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 360/04.02.2024 г. по гр. д. № 14380/2021 г. на Варненския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Ж. И. Д. срещу ДП „Български спортен тотализатор“ и срещу М. И. Ж. иск по чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване нищожност на решение от 22.10.2000 г. по в. гр. д. № 730/2000 г. на Варненския окръжен съд както и на решение № 1533/19.11.2002 г. по гр. д. № 1751/2001 г. на ВКС., с което е оставено в сила решението на окръжния съд.

Въззивният съд е приел, че с влязлото в сила решение от 22.10.2000 г. по в. гр. д. № 730/2000 г. на Варненския окръжен съд, което е предмет на иска по чл.270, ал.2 ГПК, ответниците И. И. Ж., Д. В. И., Ж. И. Д. и М. Ж. И. са осъдени на основание чл.109 ЗС да възстановят магазин с площ от 22,41 кв. м., собственост на ДП „БСТ“, ведно със сервизни помещения, находящ се в [населено място], партерния етаж на сградата на [улица], в състоянието му отпреди извършването на посегателство, съобразно архитектурния план и строителните документи, във вида, съгласно предварителен протокол от 11.08.1993 г.

Съдът е проследил изключително подробно причините, довели до правния спор за въпросния магазин, както и действията по образуваните изпълнителни дела във връзка с влезлите в сила решения.

Прието е, че с договор от 05.01.1984 г., сключен между И. И. Ж., Д. В. И., Ж. И. Д. и М. Ж. И. от една страна и РД „БСТ“ от друга, е извършена констатация, че БСТ е собственик на магазин с фурна от 37 кв. м. в сграда, останалата част от която е собственост на физическите лица; че БСТ е съгласен сградата да бъде съборена, за да бъде извършен нов строеж, в който БСТ ще придобие магазин с площ от 32,41 кв. м. Строителството е реализирано въз основа на договор за групов строеж от 22.08.1984 г. и договор за доброволна делба № 139, т.1, вх. рег. № 693/15.02.1989 г., по силата на който БСТ получава магазин в партерния етаж с площ от 22,41 кв. м. и 0,0588 % и части от общите части на сградата и правото на строеж. С протокол от 11.08.1993 г. на комисия, в присъствието на Д. В. И. и М. И. Ж., е извършен оглед на магазина с площ от 22,41 кв. м. в партерния етаж от сградата на [улица], построен за сметка на БСТ.

Впоследствие с решение № 436/02.08.1994 г. по гр. д. № 1034/1993 г. на ВС е отхвърлен искът на И. И. Ж., Д. В. И., Ж. И. Д. и М. Ж. И. срещу Районна дирекция „БСТ“ – [населено място] за собственост върху същия магазин, а с решение от 10.01.1997 г. по гр. дело № 1654/1995 г. на ВРС същите физически лица са осъдени на предадат на РД „БСТ“ [населено място] владението върху магазина на основание чл.108 ЗС. Това решение не е могло да бъде изпълнено поради това, че имотът по изпълнителния лист не съществува. Ето защо се е стигнало до иска по чл.109 ЗС, приключил с осъдителното решение от 22.10.2000 г. по в. гр. д. № 730/2000 г. на Варненския окръжен съд, с което физическите лица са осъдени да възстановят магазина на БСТ в състоянието от преди извършеното посегателство върху него. Това решение е предмет на разглеждания в настоящото производство иск по чл.270 ГПК. Въз основа на това решение е образувано изп. д. № 12484/2000 г. по описа на СИС – [населено място], впоследствие съединено с изп. д. № 12275/2000 г., образувано по повод решението по чл.108 ЗС.

С постановление от 04.01.2001 г. съдебният изпълнител е упълномощил ЦД на БСТ да извърши лично или с помощта на други лица действието, което длъжниците по иска по чл.109 ЗС са осъдени да извършат – да възстанови за сметка на длъжниците магазина с площ от 22, 41 кв. м. в предишното му състояние, съгласно предавателен протокол от 11.08.1993 г. Жалбата срещу това изпълнително действие е оставена без уважение с влязло в сила решение от 28.10.2004 г. по гр. д. № 1118/2004 г. на Варненския окръжен съд. Реалното възстановяване на магазина е извършено и отразено в протокол от 15.05.2001 г. на съдебния изпълнител. Издаден е и последващ протокол за възстановяване и въвод във владение от 03.06.2004 г. на ДСИ, в който е извършено замерване на възстановената площ на магазина и е отразено минимална разлика между реалната площ – 20,57 кв. м. и площта по проект – 20,44 кв. м. С постановление от 06.06.2005 г. изп. д. № 12484/2000 г. е прекратено по отношение на възстановяването на магазина поради липса на предмет на изпълнение. С протокол от 06.07.2005 г. изпълнителното дело е прекратено, а на 05.08.2005 г. съгласно зачеркната с буква резолюция делото е прекратено поради изпълнение на изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 730/2000 г. на основание чл.331 ГПК /отм./ и чл.190, т.1 ПОРРОВС.

Съдът е обсъдил приетите по делото експертизи. Единичната експертиза е констатирала, че нито един от обектите в приземния етаж на съборената сграда, отразени в архитектурните проекти, не съответстват на решението от 22.10.2000 г. по в. гр. д. № 730/2000 г. на ВОС, което е пречка за индивидуализирането на процесния обект и се потвърждава от приложеното по делото постановление на ЧСИ. Вещото лице счита, че описаният в решението обект - магазин с площ от 22. 41 кв. м., заедно със сервизни помещения, не може да бъде индивидуализиран, както и че не е съществувал към момента на издаването му. За да бъде възстановен обектът във вида си по предавателен протокол от 11.08.1993 г. е необходимо първо да бъде индивидуализиран, а след това за него да бъде съставена необходимата строителна документация и изпълнени съответните СМР. При огледа на обекта, разположен на партерния етаж на процесната сграда обаче, вещото лице сочи, че той съответства по форма и размери на тото-пункта от одобрения от 1983 г. проект, като единствено не са изградени стените на санитарното помещение. Според тройната експертиза е допусната фактическа грешка в диспозитива на решение от 22.10.2000 г. по в. гр. д. № 730/2000 г на ВОС в описанието на поземления имот, в който се е намирала сградата с магазина на БСТ – реално сградата е построена в ПИ 7, а не в ПИ 6, кв. 60, както е посочено в решението. Според доказателствата по делото магазинът е съществувал, а ако е имало нерегламентирано посегателство върху него през периода 1987 г. - 2000 г., то възстановяването в първоначалния му вид не е проблем. При извършения оглед на място е установено, че процесният самостоятелен обект е разположен на партерния етаж в пететажната жилищна сграда с административен адрес [улица] съответства по местоположение, форма и размери на тото пункта по одобрения проект от 1983 г., като към датата на огледа не е изградена преградната стена на санитарното помещение. Процесният самостоятелен обект реално е съществувал на място към момента на постановяване на решението, като възстановяването му е било фактически възможно в състоянието съобразно архитектурния план и строителни документи, във вида съгласно предавателен протокол от 11.08.1993 г., като към момента на огледа е фактически възстановен и съответства на одобрения архитектурен проект.

Съдът е обсъдил и множество други доказателства, събрани по искане на ищцата във връзка с тезата й за неправилност на атакуваното по реда на чл.270 ГПК съдебно решение.

При тези данни от правна страна въззивният съд е споделил приетото от първата инстанция, че решение от 22.10.2000 г. по в. гр. д. № 730/2000 г. на Варненския окръжен съд не е нищожно и предявеният иск по чл.270 ГПК е неоснователен. Развити са съображения за нищожността като най-тежък порок на съдебните решения, за последиците на нищожността и за пътя, по който тя може да бъде прогласена. Изложени са подробни мотиви за различните пороци, които водят до нищожност на съдебните решения и които са основания да се иска прогласяване на нищожността по съдебен ред. Направено е разграничение между пороците, водещи до нищожност, до недопустимост и до неправилност на съдебните решения. Прието е, че въведените от ищцата твърдения за пороци на съдебното решение – „повеляване изпълнението на нещо, което е неизпълнимо, за възстановяване на имот, който не съществува“, не намират опора в доказателствата по делото. Съдът се е позовал на заключението на тройната техническа експертиза, според което процесният самостоятелен обект реално е съществувал на място към момента на постановяване на решението, като възстановяването му е било фактически възможно в състоянието съобразно архитектурния план и строителни документи, във вида съгласно предавателен протокол от 11.08.1993 г., като към момента на огледа е фактически възстановен и съответства на одобрения архитектурен проект. Направен е извод,че както решение от 22.10.2000 г. по в. гр. д. № 730/2000 г. на Варненския окръжен съд, така и решение № 1533/19.11.2002 г. по гр. д. № 1751/2001 г. на ВКС, са постановени от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписани от съдиите, изразената в тях воля е напълно разбираема; че тя не е несъвместима с основите на установения правов ред и с нея не е разпоредено изпълнение на действие, което противоречи на добрите нрави или е престъпление. Ако под престъпление се приема „деяние, което е обществено опасно и е обявено от закона за наказуемо“, то сами по себе си съдебните решения, обект на проверката, не могат да доведат до извършването на престъпление. До това вероятно би могло да доведе поведението на самата въззивница или членове на семейството й, но не и сочените по горе актове. Обстоятелствата, съпътстващи съдебните спорове, намесата на органите на реда – в частност Първо РПУ – В., не се дължат на решение, подтикващо и / или обуславящо извършването на престъпление, а на несъгласието на въззивницата Д. с тях.

В касационната жалба се поддържа, че ако атакуваните съдебни решения не бъдат прогласени за нищожни, те ще са нетърпими за правопорядъка. Посочените пороци лишават акта от неговата законова основа.

Жалбоподателката счита, че решението е постановено при неправилен и избирателен анализ на събраните по делото доказателства. Счита, че влязлото в сила решение по чл.109 ЗС повелява „изпълнението на нещо, което е неизпълнимо и изпълнение на действия, които представляват престъпление“. Тези пороци били установени в хода на изпълнителното производство. Диспозитивът на съдебното решение не можел да бъде изпълнен поради несъществуващ обект на изпълнение, т. е. липсвал изпълняем диспозитив. Позовава се на постановлението от 06.07.2005 г. /06.06.2005 г./ по изп. д. № 12484/2000 г. на СИС, с което изпълнителното производство във връзка с решението по чл.109 ЗС е прекратено поради липса на предмет на изпълнение. Съдът не се произнесъл по наведения правен спор, а по твърдения, които не са били предмет на въззивната жалба – че е налице несъответствие между описанието на имота по негаторния иск и този по действащия кадастрален план. Основанието на иска по чл.270 ГПК било липса на материално право, а не грешки в диспозитива на решението и несъответствието в описанието на имота. Твърденията били за несъществуващо материално право по отношение на възстановяване на имот по процесния диспозитив, установено в хода на изпълнителното производство с посоченото постановление на съдебния изпълнител. На следващо място се сочи, че съдът кредитирал невярното заключение на тройната експертиза, вместо вярното заключение на единичната експертиза. Излага подробни аргументи в подкрепа на тезата си, основани на коментар на стари и нови доказателства, с които цели оспорване правилността на постановения диспозитив на влязлото в сила решение по чл.109 ЗС. Поддържа, че по настоящото дело е било необходимо да се допусне експертиза, която да установи обстоятелства, които са от значение за собствеността на спорния обект, разрешена с влязлото в сила решение между страните по чл.108 ЗС. Счита, че недопускането на такава експертиза от въззивния съд, както и несъбирането на доказателства по спора за собственост, е съществено процесуално нарушение. Счита за неправилно съдът да коментира заключение на вещи лица, които констатират очевидна фактическа грешка в диспозитива на съдебното решение относно индивидуализацията на поземления имот, в който се намира процесният обект. И на последно място счита, че е било налице основанието по чл.22, ал.1, т.6 ГПК за отвод на двама от членовете на съдебния състав, постановил обжалваното решение, тъй като са изразявали становища по правни въпроси и по доказателства, идентични с тези по настоящото дело, което всявало съмнение в тяхната безпристрастност. Неправилно било оставено без уважение искането за отвод на състава.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Съставлява ли порок на съдебното решение, водещ до неговата нищожност, постановяването в диспозитива на съдебното решение възстановяване на обект на материално право, който в рамките на последващ изпълнителен процес се установява, че е липсващ и несъществуващ;

Въпросът за несъществуващия обект на изпълнение по диспозитив на влязло в сила решение на основание чл.109 ЗС, установено в хода на изпълнителното дело с влязъл в сила акт на съдебния изпълнител, а не в инстанционния контрол, може ли да бъде порок на съдебния акт, водещ до нищожност на съдебния акт.

2. При наведен довод в исковата молба за нищожност на съдебен акт с твърдение, че предметът на делото не съществува, при разглеждане на иска за постановяване на нищожност решаващият съд откъде следва да изведе правни изводи: от влязлото в сила постановление на съдебен изпълнител в рамките на последващ решението, чиято нищожност се дири, с което е установено, че обектът на изпълнение е несъществуващ, или от назначена в рамките на исковия процес за установяване на нищожност на съдебния акт, като се има предвид времевата разлика, както и към сегашния момент могат ли да се направят изводи за това дали обектът е съществувал към момента на постановяване на постановлението на съдебния изпълнител, както и на съдебния акт, чиято нищожност се дири и защо; какво е правното значение на постановлението за прекратяване на изпълнителния процес поради липса на обект на изпълнение и може ли да бъде източник на правни последици.

Жалбоподателката въвежда и основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК – недопустимост на обжалваното решение, тъй като нямало съответствие между посочените пороци и постановения диспозитив. Този въпрос бил относим към правилността на обжалваното решение, тъй като въззивният съд трябвало да даде указания за изясняване на релевантен за спора факт – по какъв начин може или не може по строителни норми да се възстанови обект – сграда към 20.10.2000 – 03.08.2005 г., която е погинала през октомври – ноември 1983 г.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, което се обосновава с оплакването, че съдът не е изложил мотиви по наведени в жалбата въпроси; не отчел несъществуването на обекта на изпълнение по решението по чл.109 ЗС и недопускане на доказателствени искания. Поставя се въпрос може ли да се възстанови обект – сграда от 56 кв. м., ситуирана на виза за проектиране от 1998 г., която е погинала през октомври-ноември 1983 г., без надлежно издадени за целта строителни книжа в новоизградена сграда на 70 кв. м., изградена с надлежно издадени за целта строителни книжа.

Позовава се и на практика на ВКС за последиците от отказа на съда да се отведе при условията на чл.22, ал.1, т.6 ГПК.

Ответникът в производството ДП „БСТ“ оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Излага подробно становище.

Ответникът М. И. Ж. поддържа жалбата чрез назначения служебен защитник.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК, което не е изключено от касационен контрол, съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, поради което касационното обжалване не може да се допусне на поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. налице е била отрицателна процесуална предпоставка или е липсвала положителна предпоставка, които не са давали право на съда да разгледа повдигнатия пред него спор. Такива пороци нито се твърдят от жалбоподателката, нито са налице. Оплакването за недопустимост на въззивното решение в случая е мотивирано с твърдение за допуснато съществено процесуално нарушение от страна на съда, но процесуалните нарушения принципно могат да доведат до неправилност на решението, а не до неговата недопустимост. Отделен е въпросът, че в случая фактът, който жалбоподателката счита за неизяснен в процеса поради съществено процесуално нарушение, няма отношение към предмета на спора, разрешен с обжалваното решение по чл.270 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Предявеният от Ж. Д. иск по чл.270, ал.2 ГПК цели ревизия на влязло в сила съдебно решение, с което е бил уважен предявен срещу нея иск по чл.109 ЗС и с което решение Д. не е съгласна. Тезата на жалбоподателката се състои в това, че решението е нищожно, тъй като повелява „изпълнението на нещо, което е неизпълнимо и изпълнение на действия, които представляват престъпление“. Принципно би могло да се поддържа, че едно съдебно решение е нищожно в двете хипотези, посочени от жалбоподателката. В случая обаче събраните по делото доказателства изключват подобни възможности, а субективното тълкуване от жалбоподателката на част от доказателствата се разминава с действителните факти, установени от съвкупната преценка на всички доказателства по делото, каквато преценка въззивният съд е извършил и е мотивирал изключително подробно становището си. Съвкупната преценка на всички доказателства сочи, че ДП „БСТ“ е собственик на спорното помещение въз основа на договора за групов строеж, извършено строителство и договора за доброволна делба, както и че в съответствие с тези договори помещението е било реално изградено. Именно тези данни са обусловили уважаване на предявения от ДП „БСТ“ срещу Д. иск по чл.108 ЗС за процесното помещение. Макар това помещение неправомерно да е било присъединено от Д. и от другите собственици към останалата част от приземния етаж на сградата, повторното обособяване на помещението като самостоятелен обект е извършено въз основа на влязлото в сила решение по чл.109 ЗС и управомощаването в изпълнителното производство. Допуснатата грешка в постановлението от 06.06.2005 г. изп. д. № 12484/2000 г., с което изпълнителното производство е прекратено по отношение на възстановяването на магазина поради липса на предмет на изпълнение, е отстранена от съдебния изпълнител с резолюцията от 05.08.2005 г., съгласно която делото е прекратено поради изпълнение на изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 730/2000 г. Позоваването от Д. на „липса на материално право“, което да е защитимо с иска по чл.109 ЗС и повеляване „изпълнението на нещо, което е неизпълнимо и изпълнение на действия, които представляват престъпление“, представлява злоупотреба с право, тъй като се основава на очевидни фактически грешки в съдебни актове, при пълно игнориране на всички доказателства, които сочат обратното – наличието на субективно право на ДП „БСТ“, което е защитено с влезлите в сила решения по исковете по чл.108 и чл.109 ЗС и привеждането в изпълнение на тези решения.

Тъй като поставените от жалбоподателката въпроси по чл.280, ал.1 ГПК не кореспондират с данните по делото, те не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и затова по тях не може да се допусне касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

На следващо място – оплакването, че е било налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК на двама от членовете на съдебния състав, дори да е вярно, не води до нищожност на съдебното решение – в този смисъл константната практика на ВКС - решение № 69 от 1.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4941/2014 г., III г. о., решение № 346 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1556/2010 г., II г. о., решение № 101 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1001/2020 г., II г. о., мотивите по т.2 на ТР № 1 от 21.11.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2023 г., ОСГТК.

И на последно място – не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като при прочита на обжалваното решение не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,