Определение № 5277 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3421/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. С., против решение № 565 от 25.04.2024 г. по в. гр. дело № 3243/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 3653 от 09.08.2023 г. по гр. дело № 8218/2022 г. на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на предявения от нея против Б. А. Т. иск по чл. 45 ЗЗД във вр. с чл. 3 ГПК за сумата от 11 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от недобросъвестно заведено производство по ЗЗДН. В касационната жалба жалбоподателят обосновава касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като излага аргументи за неправилна преценка на доказателствата и неправилно приложение на чл. 297 ГПК, довели до необоснованост на извода на въззивния съд за липса на злоупотреба с процесуални права от страна на ответника, образувал производството по ЗННД, за да отдалечи детето от майката и да попречи родителските права да й бъдат предоставени. Иска отмяна на въззивното решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като обосновава и специалното селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. Въпреки че не е налице изрична разпоредба, като тази на чл. 297 ГПК, задължително ли е за гражданските съдилища постановлението на прокуратурата за прекратяване на наказателно производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, и 2. Имат ли значение за изхода на дело, образувано на основание чл. 45 ЗЗД във вр. с чл. 3 ГПК, мотивите поради които е отхвърлен искът. По втория въпрос твърди и противоречие с установената практика на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба Б. А. Т. е подал писмен отговор, в който е изложил съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на поддържаните в изложението предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена в производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 45 ЗЗД във вр. с чл. 3 ГПК, след преценка на фактическите твърдения и правни доводи на страните и на събраните по производство доказателствени средства (писмени и гласни), въззивният съд е приел за установено, че страните са бивши съпрузи, като на 02.06.2017 г., в хода на воденото помежду им бракоразводно производство, след като били постановени привременни мерки, с които за М. С. е определен режим на лични отношения с малолетната им дъщеря А. Т., ответникът Б. Т. е подал молба за защита от домашно насилие, която е отхвърлена с окончателно решение от 17.08.2018 г. по гр. дело № 703/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив. В молбата по ЗЗДН последният е посочил, че М. С. е допуснала на 5 и 6 май 2017 г. да бъдат извършени спрямо дъщеря им блудствени действия от Д. М. (неин едноутробен брат), и е поискал за себе си и малолетната им дъщеря А. Т. незабавна защита, каквато сезираният с молбата съд е предоставил с издадена на същата дата заповед, по силата на която на ищеца М. С. й е забранено да приближава дъщеря им, жилището и местата за социални контакти и отдих на детето. Изложено е от въззивния съд, че въз основа на събраните свидетелски показания, чрез разпит на четирима свидетели на страните по производството, и постановлението на РП – Сливница от 19.09.2018 г. за прекратяване на образуваното досъдебно производство за престъпление по чл. 149, ал. 1 НК - блудство по отношение на лице, ненавършило 14 години, не се установява дали спрямо А. Т. са били или не извършени блудствени действия. Влязлото в сила на 17.08.2018 г. решение № 209 от 11.05.2018 г. по гр. дело № 1145/2017 г. на РС - Асеновград, с което на основание чл. 5, ал. 1 ЗЗДН Д. М. е задължен да се въздържа от домашно насилие над А. Т. и му е забранено да приближава пострадалото лице за срок от шест месеца, обаче е задължително за съда по отношение факта на извършено домашно насилие по силата на чл. 297 ГПК. Данни за съобщаване за осъществяване на последното е изложено, че се съдържат и в свидетелските показания на Л. Т. и А. Т., и психологичното изследване от 01.06.2017 г., изготвено от д-р О. Д., в качеството й на психолог в ЦПЗ - гр. Пловдив, от които е прието за установено, че непосредствено преди датата на подаване на молбата за защита ответникът Б. Т. е научил, че дъщеря му е споделила на негови близки и роднини, за извършен спрямо нея акт на домашно насилие. Това била и причината детето да бъде заведено на психолог, пред когото то е потвърдило за съобщената му информация. При така установените факти въззивният съд е приел, че не е доказано при подаването на молбата за защита ответникът Б. Т. да е бил недобросъвестен, респ. да е знаел или да е бил длъжен да знае, че спрямо дъщеря му не са извършени блудствени действия и/или че поведението на ищеца М. С. (сега касатор) във връзка с тях не се характеризира като акт на домашно насилие спрямо детето им, поради което подаването на същата от него не представлявало злоупотреба с правото да се сезира компетентен държавен орган в нарушение на чл. 3 ГПК във вр. с чл. 57, ал. 2 от Конституцията и чл. 8, ал. 2 ЗЗД. Изложени са съображения, че към този момент, макар подаването на молбата да е необмислена реакция, но оправдана като средство за защита от домашно насилие при увереността за изложеното в нея, за него е съществувала сигурност, че в средата на майката детето е изложено на риск, като той не е могъл да прецени доколко този риск се дължи на нейното поведение и дали същото може да се квалифицира като домашно насилие. Мотивите за отхвърляне на молбата за защита поради неустановяване М. С. съзнателно да е допуснала блудствени действия по отношение на дъщеря им и несъставляването на неизпълнението на задължението й да осигурява постоянен надзор по отношение на своите деца на акт на домашно насилие по ЗЗДН въззивният съд е посочил, че не водят до друг извод и не установяват ответникът Б. Т. да е лишил умишлено бившата си съпруга от контакти с дъщеря им, изнасяйки пред съда неистински твърдения, а не с цел тяхната проверка и вземане на необходими мерки за защита. Изложеното за въззивния съд обосновавало липса на злоупотреба с процесуални права от ответника Б. Т., респ. на неосъществено от същия противоправно деяние, което да ангажира търсената от него деликтна отговорност по производството. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания за допускането му до касационно обжалване не са налице. Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като разглеждането му в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидната му неправилност. Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Не е налице и вероятност същото да е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ с доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен (противоположен) смисъл, както и когато е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е постановил акта си въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Наведените от касатора (преди ищец) М. С. оплаквания за обосноваването на очевидна неправилност на решението, свързани с извода на въззивния съд за съществувала в ответника Б. Т. увереност за осъществяван спрямо малолетната му дъщеря акт на домашно насилие в средата на майката, при неправилно преценка на извършеното от него към този момент поведение и събраните недостоверни свидетелски показания, представляват доводи за необоснованост на въззивния акт по смисъла на чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК. Те изразяват несъгласието на касатора с изведения в резултат на самостоятелен анализ на доказателствата краен решаващ извод на въззивния съд за липса на противоправно деяние на ответника Б. Т., в който към момента на подаване на молбата за защита по ЗЗДН е съществувала увереност, че спрямо малолетната му дъщеря са били извършени блудствени действия, респ. за съществуващ риск за нея в средата на нейната майка. В обжалваното въззивно решение не се констатират пороци, които да предпоставят очевидната му неправилност, респ. допускането му до касационно обжалване. Мотивите на въззивния съд са ясни и логични спрямо установените факти, приети за установени при преценка и анализ на доказателствената съвкупност, като деликтният иск е отхвърлен поради извод за липсата на доказателства за извършено от ответника Б. Т. противоправно деяние, респ. за негова недобросъвестност при подаване на молбата за защита (т.е. за упражняване на правото единствено с цел да навреди на ищеца М. С. и нейните права и интереси, съзнавайки че изложените от него обстоятелства са неверни), като предпоставка за ангажиране отговорността му и отсъствието на която обуславя неоснователност на претенция за обезвреда. Не са налице и поддържаните основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по формулираните в изложението към касационната жалба въпроси. Според т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на доводите на касатора. В случая по поставените въпроси касаторът не твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена. Не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като касаторът не обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Липсата на обосновка по поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е достатъчна, за да не се допусне касационното обжалване по така формулираните от касатора въпроси. Поставеният първи въпрос, свързан със задължителната сила на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство, не се явява и обуславящ за извода на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, отнасящ се до увереността на ответника като молител в осъществяването на изложените в молбата за защита обстоятелства при нейното подаване, респ. за липсата на недобросъвестност при упражняване на правото му да сезира съда с нея за тяхната проверка и предприемане на мерки за защита. Този извод е изведен от въззивния съд въз основа на извършената преценка и анализ на доказателствената съвкупност, включваща и постановлението за прекратяване на наказателното производство, за доказателствената сила на което като официален документ са налице ясни разпоредби в ГПК (чл. 179 ГПК) и същите не налагат отнасянето им към силата на съдебните актове по процесуалния закон, и приетите за установени факти. От последните са изложени съображения, че инициирането на производството по ЗЗДН от ответника Б. Т. не е злоупотреба с процесуално право, т.е. с цел да се увредят права и законни интереси на ищеца М. И., а за да се осигури защитата на молителите (на ответника и малолетната им дъщеря) от изложените в молбата обстоятелства за акт на домашно насилие, като приемането им за недоказани, включително и от друг съд, въззивният съд е изложил, че само по себе си не обуславя недобросъвестност на ответника Б. Т. като молител. При тези мотиви в обжалваното решение поставеният от касатора въпрос е неотносим, поради което и той не осъществява общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това общо селективно основание не е налице и по следващия (втори) въпрос относно значението на мотивите. Въпросът е зададен неясно и хипотетично и без връзка с конкретен решаващ правен извод на въззивния съд, а изложеното препятства и преценката за наличието на поддържаните по него основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. В заключение въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед изхода на делото и своевременно направеното искане за разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени сторените такива от 1 200 лева, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.