Определение № 471 от 22.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3955/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Р. П. Я., чрез адвокат Х. М. от АК-София, срещу решение № 1313 от 08.12.2021 г. по в.гр.д.№ 4160/2020 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 5232 от 04.09.2020 г. по гр.д.№ 3955/2018 г. на Софийски градски съд за отхвърляне иска на П. Л. Я. и Е. В. Я., като наследници на Р. Г. П. поч.на 04.10.2020г./ против Р. П. Я., на основание чл.87, ал.3 ЗЗД, за разваляне на сключения договор от 31.05.1991 г. между Р. Г. П. и Р. П. Я., с нотариален акт № 111, том ХХХУ, н.д.№ 6672/1991 г., за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, в [населено място], СО-район К. с., [жилищен адрес] с площ 56,48 кв.м, заедно със зимнично помещение и 0,849 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Касационната жалба съдържа доводи за недопустимост, както и за неправилност и необоснованост на решението, а в изложението към нея се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроси, които уточнени при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС се свеждат до правната възможност да бъде развален договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане по съдебен ред, дори при доброволно връщане на имота на първоначалния собственик. П. Л. Я. и Е. В. Я. не вземат становище по касационната жалба. За да постанови решението, въззивният съд приема за установено, че приживе наследодателят на ищците е прехвърлил собствения си имот на своя внук през 1991 г. срещу издръжка и гледане, който го е върнал обратно на нея с договор за дарение /н.а.№ 20 от 25.02.2014 г../. Съдът е възприел изводите на първоинстанционния съд, че връщането на имота на прехвърлителката, освобождава ответника от задължението му да я гледа и издържа, поради което, според мотивите на решението, съдът не дължи произнасяне по доводите за неизпълнение на алеаторния договор, което се признава от ответника. Възражението за недопустимост на постановеното решение при наличие на процесуална пречка - основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е неоснователно поради липсата на преюдициалност между двете дела /по иск на трето лице по чл.135 ЗЗД, да обяви за недействителен спрямо него договора за дарение от 25.02.2014 г. и настоящият спор за разваляне на алеаторния договор от 1991 г./, тъй като дори ако бъде уважен иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, действията на длъжника не могат да се противопоставят на неговия кредитор, след като вписването на исковата молба по чл.135 ЗЗД предхожда възникналия правен спор между двамата ответници по този иск. При тези мотиви в обжалваното решение, не са налице основаиня за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС и значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставените и уточнени при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС въпроси на касатора не са обуславящи - въззивният съд не се е произнесъл по тях и не е имало спор за правната възможност на ищеца да иска да бъде развален договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане по съдебен ред, съгласно чл.87, ал.3 ЗЗД, независимо от твърденията на ищеца в исковата молба. Отделно от изложеното, мотивите на въззивния съд са изцяло в съответствие с установената практика на ВКС, във връзка с предмета на договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, правните последици при евентуално уважаване иска за разваляне на алеаторния договор и липсата на преюдициалност по отношение на предявения отменителен иск по чл.135 ЗЗД, респ. липсата на основание по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по настоящото дело. Така в мотивите на Тълкувателно решение № 2/2017 от 09.07.2019 г. по тълк.дело № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС, т.3, се приема, че правилото на чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД дава защита на кредитора и спрямо последващите приобретатели, придобили права върху имуществото от лицето, с което длъжникът е договарял, ако са недобросъвестни или са се облагодетелствали безвъзмездно от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен. Ако прехвърлянето на правата е извършено след вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, съгласно чл.226 ал.3 ГПК обявената недействителност на сключената от длъжника сделка може да бъде противопоставена на последващите приобретатели, които са длъжни да търпят принудително изпълнение върху придобитите от тях права. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въпросите не са обуславящи, поради което не дават основание за допускане на касационно обжалване в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, а при липсата на аргументи за необходимостта да бъде осъвременена съществуващата съдебна практика по приложението на конкретните разпоредби в закона, не може да се приеме, че е налице и приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да бъдат изложени съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато според Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009г., ОСГТК на ВКС. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение