Определение № 711 от 26.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1794/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 15887 от 21.08.19г.,подадена от Б. М. Б. чрез адв.М. М. срещу решение № 1917 от 26.07.19г.по гр.дело № 2649/19г.на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6883 от 5.11.18г.по гр.дело № 3696/17г.на Софийски градски съд,19 състав в частта,с която е отхвърлен предявения от същата страна иск срещу К. П. Н., с правно основание чл.45 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 26 000 лв като обезщетение за неимуществени вреди,претърпени в резултат на изявления от 23.03.17г.в предаването „Здравей, България“, излъчено по „Нова телевизия“. Подадена е втора касационна жалба вх.№ 205 от 7.01.20г.от Б. М. Б. срещу решение № 2750 от 11.12.19г.по гр.дело № 2649/19г.на Софийски апелативен съд,с което е оставена без уважение молбата му за допълване на решение № 1917 от 26.07.19г., постановено по същото дело. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Формулирани са следните въпроси: Следва ли лице, изричащо клеветнически твърдения, да не носи наказателна отговорност, ако то посочва, че тези твърдения са изречени от трето за спора лице,но се съгласява с тях; Налице ли е допускане на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, ако съдът в решението не се произнася относно претендираната от всяка от страните законна лихва върху отхвърлените искове за обезщетение; Когато е налице предявен първоначален и насрещен иск и съдът отхвърля и двата иска,означава ли това,че никоя от двете страни не може да получи и дължимите й се разноски.Поддържа се и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решене. Постъпила е и касационна жалба с вх.№ 18578 от 18.10.19г. от К. П. Н. срещу въззивното решение в частта,с която е потвърдено решение № 6883 от 511.18г.и допълнителното решение от 19.03.19г.по гр.дело № 3696/17г.на Софийски градски съд в частта,с която са отхвърлени насрещните обективно съединени искове на същата страна против Б. М. Б. за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, породили се от три вредоносни действия: 1.Публичното му изявление по неин адрес,в който жалбоподателката е окачествена като „Госпожа лъжа“ на среща на симпатизантите на ПП“ГЕРБ“,проведена в [населено място] на 21.01.17г.; 2.Клеветническо твърдение,че К. Н. е била „върл активист на С.“,изказано в национален ефир по време на участието на ответника по насрещните искове в телевизионното предаване „Тази сутрин“,излъчено в сутрешния блок на „БТВ“ на 9.03.17г.; 3.Дълбоко позорящото я изявление ,с което ответникът по насрещните искове я нарича „бъдещ диктатор“по време на участието си в предаването „Тази сутрин“в телевизионния ефир на „Нова телевизия“ от 24.03.17г. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1.Намира ли приложение в гражданското право институтът на реторсията,установен в разпоредбата на чл.146 ал.2 НК; 2. Визирането на конкретно физическо лице чрез имената му или по всякакъв друг начин,който не оставя съмнение в неговата личност,може ли да изключи противоправността на деянието, ако се касае за политически лидер; 3. Какви са допустимите граници при изразяване на мнение /оценка/ от политик за друг политик и изразяването на лично мнение в политически диспут по отношение на опонент задължително ли изключва белега противоправност; 4. Какви са критериите за разграничаване на основателните от неоснователните лични нападки; 5.В случай на съответно приложение по аналогия на института на реторсията от наказателното право,може ли съдът служебно да прилага същия,без обективирано възражение от страните; 6.Задължение ли е на съда при изготвянето на доклада по делото,на основание чл.146 ал.1 ГПК,да разграничи фактическото твърдение от оценката при предявен иск за обезщетяване на понесени вреди, вследствие на обидни или клеветнически изявления,с оглед разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса,предвид възможността за проверка на вярност на фактическите твърдения. В срока по чл.287 ГПК са постъпили отговори от двамата жалбоподатели, с които заявяват становища, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на насрещната страна. Върховният касационен съд,състав на ІІІ го., като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от събраните доказателства,че в свое изявление на 23.03.17г.в предаването „Здравей,България“,излъчено по Нова телевизия, К. Н. е изрекла думите: „Това нещо се случи в Х.“,където Е. Й. е водач .Извиках Е. на сцената и казах – ето го лицето на смелостта и демокрацията ,която се осмели да каже на Б. Б. „Ти си крадец“.И той я наказа.Пусна СМС да бъде уволнен И. Г.“.,както и „Крадецът вика: Д. крадеца !Децата и внуците са при него.Л. П. е внучка на партизанин.Ц. Ц. е партиен секретар.Този човек си е хвърлил работата в МВР,за да стане член на Б..Аз не съм била член на Б..Тези,които са били тогава там,обвиняват тези,които не сме били.“ В свое изявление на 9.03.17г.в предаването „Тази сутрин“,излъчено по“ БТВ“,Б. Б. е казал по адрес на Н.,че е „върл активист на С.“,в изявление от 24.03.17г.в предаването „Здравей България“,излъчено по“ Нова телевизия“- че е бъдещ диктатор,а в изявление от 21.01.17г.в [населено място] използвал израза „Госпожа лъжа“. От показанията на изслушаните свидетели въззивният съд е приел,че така изречените изрази са засегнали адресатите си неблагоприятно в личен план, всеки от тях се е почувствал обиден не толкова лично, колкото като лидери на партията, която ръководят. При тези факти по делото въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на обективно съединените главен и насрещни осъдителни искове с правно основание чл.45 ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на всеки от двамата партийни лидери от публични изказвания, направени от опонента им, през време на предизборната кампания през 2017г.Направен е извод от съда,че при всяко от изказванията се касае до оценъчно съждение,а не до твърдение за факт.Взето е предвид времето,мястото и обстановката,при които са направени,а именно в условията на предизборна кампания,като е посочено,че изказванията не са били насочени срещу личността на засегналия се от тях,а срещу политическата партия,която той олицетворява,води и представлява, респективно срещу политиката и идеите ,които тази партия прокарва и отстоява в обществото.Въззивният съд се е позовал на трайно установена практика на Европейския съд по правата на човека,според която публичните личности, каквито са политиците, следва да търпят в по-широки граници допустима критика.Когато изказаното съставлява становище, което съдържа преценка,а не твърдение за факт,става дума за свобода на мнение и следователно липсва непозволено увреждане.В тези случаи, изискването да бъде доказана истинността на изявленията, е неизпълнимо, тъй като съществуването на фактите може да бъде доказано, докато верността на мнението,което съдържа преценка – не.Изложени са и допълнителни съображения, че по аналогия може да се приложи принципът на реторсията,установен в наказателното право, и доколкото свободата на словото включва и правото на отговор и опровержение, то когато обиденият е отвърнал с обида,правното положение на деликвентите е едно и също. Със същото решение, имащо характер на определение в тази му част, е оставена без уважение частната жалба на Б. Б. срещу определението от 20.12.18г.по гр.дело № 3696/17г.на СГС,с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските.Изложени са мотиви, че за разноските, които Б. е направил за защитата си по насрещните искове, не са ангажирани доказателства и съответно не могат да бъдат присъдени. С допълнително решение № 2750 от 11.12.19г.по в.гр.д.№ 2649/29г.Софийският апелативен съд е оставил без уважение молбата на Б. Б. за допълване на решение № 1917 от 26.07.19г.,постановено по същото дело, по съображения,че с диспозитива на въззивното решение е изчерпан предмета на спора,повдигнат пред него с жалбите. По касационна жалба вх.№ 15887/21.08.19г.на Б. М. Б.: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ при условията на чл.280 ал.1 ГПК съдебен акт. Настоящият съдебен състав на Четвърто г.о.на ВКС намира,че не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Общото основание за селектиране на касационните жалби е произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело,за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая касаторът не е посочил правен въпрос от значение за изхода на спора,който да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.Доколкото от съображенията по същество може да се изведе такъв, той се свежда до границите, до които може да се простира свободата на словото спрямо личността на политик.Отговор на този въпрос е даден в решение № 85 от 23.03.12г.по гр.дело № 1486/11г.на Четвърто гражданско отделение на ВКС.В него е прието,че разпоредбата на чл.10 т.1 от КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до който се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите.Допустимата журналистическа критика по отношение на публичните личности и в частност на политиците, е с по-широки граници. Колкото по-известна е една личност, включително политик, толкова повече намеса в частноправната си сфера се налага да понася. Обществеността има право да бъде информирана за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й. Поради това политиците, още повече лидерите от тях, следва да понасят засиления журналистическия интерес и да търпят повече укори, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства. Но и журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди или да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл.39 ал.2 от КРБ, а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди. Обжалваното решение не се разминава по правните си изводи с цитираната практика,която е съобразена от въззивния съд. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - разрешен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика,или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото,когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият случай не е такъв. Въпросът: „Следва ли лице, изричащо клеветнически твърдения, да не носи наказателна отговорност, ако то посочва, че тези твърдения за изречени от трето за спора лице, но се съгласява с тях“ е неотносим, доколкото предмет на спора е деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД.Ако приемем,че касаторът е имал предвид отговорността за непозволено увреждане, въпросът не е обусловил въззивното решение.Решаващите мотиви на въззивния съд са, че в изявленията на ответницата Н. се съдържат не твърдения за факти,а оценъчни съждения. Въпросът:“ Налице ли е допускане на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, ако съдът в решението не се произнася относно претендираната от всяка от страните законна лихва върху отхвърлените искове за обезщетение“ не е от значение за изхода на делото.След като предявеният иск е отхвърлен за главницата като неоснователен допълването на диспозитива относно законната лихва не би се отразило на крайния изход на спора. Въпросът: „Когато е налице предявен първоначален и насрещен иск и съдът отхвърля и двата иска,означава ли това,че никоя от двете страни не може да получи и дължимите й се разноски“ не е обусловил изводите на въззивния съд.За да остави без уважение частната жалба на Б. Б. срещу първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските, въззивният съд е изложил съображения,че за разноските, които Б. е направил за защита по насрещните искове пред СГС, доказателства не са ангажирани.Съдът не е отрекъл правото на ответника по насрещния иск на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.78 ал.3 ГПК,но при наличието на доказателства,че такива са договорени и заплатени. Този въпрос разрешен от въззивния съд в съответствие с разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012г.на ВКС,ОСГТК,в която е посочено,че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Върховният касационен съд намира,че и релевираното от касатора основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не се установява. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност,която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване по касационна жалба вх.№ 15887/21.08.19г. ,подадена от Б. М. Б.. По касационна жалба вх.№ 205 от 7.01.20г.на Б. М. Б.: С решение № 2750 от 11.12.19г.по гр.дело № 2749/19г.Софийският апелативен съд е оставил без уважение молбата на Б. Б. за допълване на решение № 1917 от 26.07.19г.по посоченото дело. Жалбоподателят е поддържал,че липсва произнасяне в диспозитива на решение № 1917 от 26.07.19г. по въззивната му жалба срещу допълнителното решение на СГС. За да остави без уважение молбата по чл.250 ГПК въззивният съд е изложил мотиви,че с диспозитива на решението, чието допълване се иска, е потвърдил както решението от 5.11.18г., така и допълнителното решение от 19.03.19г.по гр.дело № 3696/17г.на СГС, с което е изчерпал целия предмет на спора, с който е сезиран. Допълнителното решение подлежи на обжалване по общия ред – чл.250 ал.3 ГПК.Под обжалване по общия ред следва да се разбира редът,по който се обжалва актът,във връзка с който е допълнителното произнасяне.Допустимостта на касационния контрол на решението по чл.250 ГПК е в пряка зависимост от допустимостта на касационния контрол на самия акт,по допълването на който е постановено атакуваното решение. В случая не е налице общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на допълнителното решение до касационен контрол. В касационната жалба не е формулиран правен въпрос, разрешен от въззивния съд, нито е посочено някое от специалните основания за допускане на допълнителното решение до касационен контрол по чл.280 ал.1 ГПК.Изложените съображения са по същество срещу основното решение, с което въззивният съд е приел, че искането за присъждане на законната лихва не представлява отделен и самостоятелен иск, а законна последица от уважаването на такъв за главното вземане, поради което при отхвърляне на исковете съдът не се произнася по последиците,които биха настъпили,ако искът бе уважен. По касационна жалба вх.№ 18 578 от 18.10.19г.,подадена от К. Н.: Касационната жалба е процесуално допустима в частта по насрещния иск на К. Н. срещу Б. Б. за сумата 25 100 лв обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на изявление от 9.03.17г.в предаването „Тази сутрин“,излъчено по БТВ. С оглед цената на останалите обективно съединените искове/ за 2500 лв – обезщетение за неимуществени вреди,причинени от изявление,направено на 24.03.17г.в предаването „Здравей България“ на „Нова телевизия“ и за сумата от 2500 лв – обезщетение за неимуществени вреди за изявление от 21.01.17г.в [населено място]/ въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280 ал.3 т.1 пр.1 ГПК. В тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Настоящият съдебен състав на ВКС намира,че не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в касационната жалба на К. Н. по следните съображения: Въпросите за приложението на института на реторсията в разглеждания случай са неотносими.Изложените от въззивния съд допълнителни мотиви в тази връзка не са решаващи за изхода на спора, поради което не е налице общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол. Отговор на въпросите: “Визирането на конкретно физическо лице чрез имената му или по всякакъв друг начин ,който не остава съмнение в неговата личност,може ли да изключи противоправността на деянието,ако се касае за политически лидер“ и „Какви са допустимите граници при изразяване на мнение /оценка/ от политик за друг политик и изразяването на лично мнение в политически диспут по отношение на опонент задължително ли изключва белега противоправност“ е даден в цитираното решение № 85 от 23.03.12г.по гр.дело № 1486/11г.на Четвърто г.о. на ВКС.По въпроса за разликата между мнение и факт е посочено,че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, те могат да ангажират деликтната отговорността само ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорност за непозволено увреждане само ако представляват обида. Въззивното решение е постановено в съответствие с тази практика доколкото съдът е приел, че не се касае за факти, а за оценъчни съждения при изразяването на мнения във връзка с предизборната кампания през 2017г.,каквото е изказването на Б. на 9.03.17г.,че Н. е „върл активист на С.“,за което е счел, че ответникът по насрещния иск не следва да носи деликтна отговорност, тъй като с него не се злоупотребява със свободата на словото. Преценката на доказателствата,въз основа на която съдът е изградил вътрешното си убеждение за това налице ли е противоправно поведение, може да доведе до необоснованост на решението, която не е основание за допускане на касационно обжалване, а подлежи на проверка по реда на чл.281 т.3 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК и по въпроса: „Задължение ли е на съда при изготвяне на доклада по делото, на основание чл.146 ал.1 ГПК, да разграничи фактическото твърдение от оценката при предявен иск за обезщетяване на понесени вреди, вследствие на обидни или клеветнически изявления, с оглед разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, предвид възможността за проверка за вярност на фактическите твърдения“.В Тълкувателно решение № 1 от 9.12.13г.по тълк.дело № 1/2013г.на ОСГТК на ВКС е посочено,че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Предмет на касационен контрол е въззивното решение.В разглеждания случай във въззивната жалба няма оплакване за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада,поради което въззивният съд е прецедирал в съответствие със задължителната практика. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира,че не следва да допуска до касационно обжалване въззивното решение и по двете касационни жалби. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК по двете жалби разноските следва да останат за страните,както са направени. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.