Определение № 748 от 04.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2166/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. П. П. и С. Р. П., чрез адв. В. Я., против въззивно решение № 1572/27.02.2020 г., постановено по гр. д. № 3506/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 460229/30.07.2018 г., постановено по гр. д. № 6506/2016 г. по описа на Софийски районен съд на основание чл. 26, ал. 1, пред. трето ЗЗД е прогласена нищожността на договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот, акт № .., том .., рег. № ... от ..... г., сключен между С. П. П., Й. П. П., И. П. П., С. Р. П., Е. Й. П. и Е. Й. П., по силата на който И. П. П., С. Р. П., Е. Й. П. и Е. Й. П. са получили в общ дял недвижим имот, представляващ втори етаж /полуетаж/ от вилна сграда, находяща се в [населено място], вилна зона „М.... – ІІ Б – разширението“, със застроена площ 64 кв.м., състоящ се от две стаи, кухненски бокс, два балкона, антре и клозет, ведно с припадащите се 48.31 % ид.ч. от общите части на сградата, заедно със западното мазе в сградата с площ 25.20 кв.м., заедно с 1/2 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, представляващо парцел ... от кв. ... по плана на вилна зона зона „М.... – ІІ Б – разширението“, цялото с площ от 765 кв.м., при съседи: улица, парцел...., парцел... и парцел ...., находящо се в [населено място], С., район П., който жилищен имот е с идентификатор №......, изграден в имот с идентификатор № ..... по КККР, одобрени със Заповед № РД-.../..... г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес: [населено място], в.з. М...... – 2 Б част, ул....., № ...., ет. ..., срещу насрещното задължение за уравняване дяловете на съделителите С. П. П. и Й. П. П. с други наследствени имоти, като накърняващ добрите нрави и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторите против С. П. П. и Й. П. П. насрещен иск за собственост на описания имот, придобита на основание давностно владение. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение и се иска отмяната му. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторите се позовават на очевидна неправилност на решението – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, както и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Сочат, че в решението съдът се е произнесъл по въпрос в противоречие с приетото в ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, решение № 230/16.11.2015 г. по гр. д. № 2710/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 8/15.02.2019 г. по гр. д. № 1953/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 8/05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 112/23.10.2018 г. по гр. д. № 486/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 254/20.05.2019 г. по гр. д. № 4863/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 304/17.10.2018 г. по т. д. № 2776/2017 г. на ВКС, II т. о. Формулирали са следните въпроси: 1. „Допустимо ли е една от уговорените в договор за доброволна делба престации да е родово определена?”; 2. „При договаряне на престация с предмет право на собственост върху родово определена вещ в каква степен следва да се индивидуализира същата, за да се приеме, че тя е достатъчно конкретизирана?”; 3. „Достатъчно ли е за действителността на договор предметът на насрещната престация, съставляващ недвижими имоти да се посочи с един общ белег, който ги отличава от другите вещи от същия род или за да е действителен договорът недвижимите имоти следва да са посочени с индивидуализиращите им белези?”; 4. „Следва ли съдът да извършва преценка за еквивалентност на престациите в случаите, в които една от уговорените престации е определяема?”; и 5. „В кои случаи уговорената насрещна престация може да се определи като липсваща (извън случаите на нееквивалентност между пестациите) и съставлява ли определяемата престация липсваща такава?”, за които твърдят, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касационната жалба – С. П. П. и Й. П. П., чрез адв. И. М., в който излагат съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от С. П. П. и Й. П. П. против И. П. П., С. Р. П., Е. Й. П. и Е. Й. П., с която са поискали да бъде прогласена нищожността на договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот, акт № ..., том ..., рег. № .... от ...... г., сключен между С. П. П., Й. П. П., И. П. П., С. Р. П., Е. Й. П. и Е. Й. П., по силата на който И. П. П., С. Р. П., Е. Й. П. и Е. Й. П. са получили в общ дял недвижим имот, представляващ втори етаж /полуетаж/ от вилна сграда, находяща се в [населено място], вилна зона „М. – ІІ Б – разширението“, със застроена площ 64 кв.м., състоящ се от две стаи, кухненски бокс, два балкона, антре и клозет, ведно с припадащите се 48.31 % ид.ч. от общите части на сградата, заедно със западното мазе в сградата с площ 25.20 кв.м., заедно с 1/2 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, представляващо парцел .... от кв..... по плана на вилна зона зона „М. – ІІ Б – разширението“, цялото с площ от 765 кв.м., при съседи: улица, парцел ...., парцел ..... и парцел ......, находящо се в [населено място], С, район П., който жилищен имот е с идентификатор № ....., изграден в имот с идентификатор № ...... по КККР, одобрени със Заповед № РД-..../....... г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес: [населено място], в.з. М. – 2 Б част, ул. .., № .., ет., срещу насрещното задължение за уравняване дяловете на съделителите С. П. П. и Й. П. П. с други наследствени имоти, като противоречащ на добрите нрави, евентуално, като договор върху неоткрито наследство. Ищците твърдят, че през 2010 г. тримата братя – И. П. П., С. П. П. и Й. П. П., по предложение на И. П. П., решили да направят делба на процесния имот, като И. П. П. желаел имота да остане в собственост на него и съпругата му, а в замяна предложил на С. П. П. и Й. П. П. техните дялове да бъдат уравнени с имоти собственост на майка им – Е. С. П., когато се открие наследството ѝ. С. П. П. и Й. П. П. се съгласили на така направеното от И. П. П. предложение, като Й. П. П. настоял децата му Е. Й. П. и Е. Й. П. да останат съсобственици на имота. Поддържат, че доколкото в процесния договор за доброволна делба е уговорено, че дяловете на съделителите С. П. П. и Й. П. П. следва да се уравнят с други наследствени имоти, като същевременно делбеният имот не е придобит по наследство и страните по делбата нямат общ наследодател, то дяловете на С. П. П. и Й. П. П. няма как да бъдат уравнени. В тази връзка твърдят, че такъв начин на подялба, при който съсобственик е лишен изцяло от собствеността си без овъзмездяване на дела си противоречи на добрите нрави. Поддържат в условията на евентуалност, че тъй като уговорката между братята – И. П. П., С. П. П. и Й. П. П. е била дяловете на С. П. П. и Й. П. П. да бъдат уравнени с имущество, част от неоткритото наследство на майка им – Е. С. П., то договорът за доброволна делба е нищожен като такъв върху неоткрито наследство. По делото е установено, че по силата на нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № .., том ..., дело № .../.... г. на нотариус Ч. Б., Й. Л. Д. прехвърлила процесния имот на внуците си И. П. П., С. П. П. и Й. П. П.. По силата на този договор С. П. П. станал собственик на 1/3 идеална част от процесния имот, Й. П. П. заедно със съпругата си М. Е. Г. - П. станали собственици на 1/3 идеална част от имота и И. П. П. заедно със съпругата си Е. Й. П. станали собственици също на 1/3 от имота. На 30.03.2006 г. М. Е. Г. - П. починала и оставила за наследници Й. П. П., Е. Й. П. и Е. Й. П.. Представени са и доказателства, че непосредствено преди смъртта на Е. С. П. на 24.06.2015 г., ответникът И. П., в качеството му на пълномощник на последната, се е разпоредил в своя полза с притежаваните от нея недвижими имоти. Ответниците Е. Й. П. и Е. Й. П. не са оспорили исковете. Ответниците И. П. П. и С. Р. П. са оспорили исковете, като твърдят, че към момента на сключване на договора за доброволна делба братята са имали и други наследствени имоти – в наследството на техните дядо и баща и именно тези имоти е следвало да послужат за уравняване на дяловете при делбата. Предявили са и насрещен установителен иск за собственост на имота предмет на делбата на, като твърдят, че са го придобили с изтичане на кратката, евентуално 10-годишната придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Въззивният съд след обсъждане на доводите на страните и доказателствата е приел, че процесният договор за доброволна делба е възмезден, като уговорката за уравняване дяловете на съделителите С. П. П. и Й. П. П., че същите ще бъдат обезщетени с други наследствени имоти, не предвижда поемане на задължение от съделителите, в чийто общ дял е поставен процесния недвижим имот, а само едно обещание за извършване уравняване на дяловете. Посочил е, че уговорката е до такава степен неконкретизирана, че води до липса на такава. Обещанието за бъдещо уравняване на дяловете на съделителите не е равнозначно на действително извършване на това уравняване, поради което е счел, че уговорката в раздел II от процесния договор за доброволна делба от 07.12.2010 г., според която за уравняване на дяловете на съделителите С. П. П. и Й. П. П. в съсобствеността на процесния имот, че същите ще бъдат обезщетени с други наследствени имоти, противоречи на принципите на справедливостта и добросъвестността, респективно води до несправедливо облагодетелстване на съделителите, в чийто общ дял е поставен процесния недвижим имот, за сметка на съделителите С. П. П. и Й. П. П., доколкото дяловете на последните остават неуравнени. Предвид основателността на главния иск въззивният съд не е разгледал предявения в условията на евентуалност иск за нищожност на договора за доброволна делба като договор върху неоткрито наследство. По насрещния иск е приел, че от събраните по делото гласни доказателства, чрез разпитите на свидетелите П. П. и В. Д. е установено, че за периода от 07.12.2010 г. /датата на сключване на процесния договор за доброволна делба/ до датата на депозиране в съда на исковата молба, с която се иска прогласяването нищожността на договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот, акт № ..., том ..., рег. №.... от ..... г., И. П. П. и С. Р. П. са упражнявали фактическа власт върху процесния имот лично или чрез трето лице /дъщеря им и нейното семейство/, като същевременно доколкото договорът за доброволна делба е сключен в изискуемата от закона форма, то същия представлява правно основание, годно да направи И. П. П. и С. Р. П. собственици на процесния имот с изтичане на кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, но доколкото по делото се установи, че договорът е нищожен, то съсобствеността върху процесния имот не е била прекратена и същия е останал съсобствен и следователно И. П. П. и С. Р. П. е следвало да установят при условията на пълно и главно доказване, че са демонстрирали пред останалите съсобственици в процесния недвижим имот, намерението си да го владеят само за себе си. Приел е, че ищците не са провели пълно и главно доказване на обстоятелството, че са обективирали спрямо останалите съсобственици намерението си да владеят техните идеални части за себе си и искът правилно е бил отхвърлен. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо, не е налице и нарушение императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените от касаторите въпроси. Въпросите не са обусловили решаващата воля на съда, поради което не отговарят на общото основание за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените първи, втори и трети въпроси са изцяло неотносими, доколкото въззивният съд не се е произнасял в решението дали е допустимо една от уговорените в договор за доброволна делба престации да е родово определена, нито в каква степен следва да се индивидуализира същата, за да се приеме, че тя е достатъчно конкретизирана, както и дали е достатъчно предметът на насрещната престация, съставляващ недвижими имоти да се посочи с един общ белег, който ги отличава от същите вещи от същия род или да са посочени с индивидуализиращите им белези. Поставеният четвърти въпрос относно преценката на съда за еквивалентност на престациите в случаите, когато една от уговорените престации е определяема също е неотносим. Въззивният съд не е приел, че престацията за уравняване на дяловете на съделителите е определяема, която вероятно визират касаторите, а точно обратното счел е, че уговорката е неясна и по никакакъв начин не може да се определи с кои имоти следва да се уравни дела на С. П. П. и на Й. П. П.. Поставеният пети въпрос затова в кои случаи уговорената насрещна престация може да се определи като липсваща (извън случаите на нееквивалентност между пестациите) е неотносим и общо теоритично зададен, тъй като в решението не са налице мотиви в кои случаи има липсваща престация извън случаите на нееквивалентност между престациите. Основният мотив за уважаване на иска за нищожност поради противоречие на договора за доброволна делба с добрите нрави е бил, че уговорката за уравняване на дяловете, е не само неясна, но на практика при тълкуване на волята на страните се установява, че представлява единствено обещание за уравняване, но не създава задължение за страните в чиято изключителна собственост остава имота, като дяловете на С. П. П. и Й. П. П. остават неуравнени. Именно това е довело до порока на договора – противоречие с добрите нрави. Въззивният съд се е мотивирал, че при преценката дали една сделка е действителна поради нарушение на добрите нрави, съдът не трябва да се ограничава единствено и само до простото сравняване на уговорените насрещни престации, а следва да тълкува волята на страните, за да изясни действителните им отношения, да отчете взаимната им връзка и целта на договора. В същото време чл. 9 от ЗЗД определя свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. Следователно облигационното правоотношение предпоставя самостоятелност от една страна и от друга се рамкира от „добрите нрави“ и от императивните правила. В същото време понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното значително несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел. С договора за доброволна делба се цели прекратяване на съсобственост независимо от основанието на възникването ѝ, чрез взаимни отстъпки, които се правят от съсобствениците. В този смисъл всеки от тях може да получи различен по големина и стойност имот и да не е уговорено уравнение на дяловете в пари. Доброволната делба е договор, при който страните отчитат интересите си, определят дяловете така, както съответстват на волята им. При него е възможно някой от съделителите да не получи равностоен дял в сравнение с другите. Не е необходимо доброволната делба да се извърши винаги така, че делбените дялове да са еднакви или приблизително еднакви от гледна точка на площ и стойност. В конкретния случай уговорката за уравняване на дяловете не предвижда поемане на задължение от съделителите, в чийто общ дял е поставен процесния недвижим имот да уравнят дяловете на С. П. П. и Й. П. П. в съсобствеността, а само едно обещание за извършване уравняване на дяловете на тези съделители. От съдържанието на уговорката, се налага извод, че престацията, дължима от съделителите, в чийто общ дял е поставен процесния съсобствен недвижим имот е до такава степен неконкретизирана, че води до липса на такава. Обещанието за бъдещо уравняване на дяловете на съделителите С. П. П. и Й. П. П. не е равнозначно на действително извършване на това уравняване, поради което уговорката противоречи на принципите на справедливостта и добросъвестността, респективно води до несправедливо облагодетелстване на съделителите, в чийто общ дял е поставен процесния недвижим имот, за сметка на съделителите С. П. П. и Й. П. П., доколкото дяловете на последните остават неуравнени. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по въпросите не е налице и бланкетно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на „поставения” въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Във връзка с поддържаното основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторите не поставят въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допуска касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. В приложеното изложение са преповторени съжденията и оплакванията, съдържащи се в касационната жалба. Несъгласието с правните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а единствено може да обоснове касационно оплакване за неправилност на въззивното решението. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.