Определение № 56 от 03.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2916/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 446 от 28.04.2021 г. по гр.д.№ 2937/ 2020 г., с което с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд от 28.04.2020 г. по гр.д.№ 11771/ 2019 г. и по този начин ПРБ е осъдена да заплати на С. Т. Н. 20 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление по досъдебно производство № 112/ 2012 г. на НСлС, със законната лихва върху тази сума от 09.09.2016 г. и разноски по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв претенцията е отхвърлена. Касационна жалба срещу въззивното решение е подал само ответника, поради което в отхвърлящата иска част това решение, по чиято валидност няма съмнения, е влязло в сила. Касаторът ПРБ обжалва решението в осъдителната му част и като основание за допускането му до касационен контрол повдига следните /уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ правни въпроси: за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД; за задължението на въззивния съд да изложи мотиви налице ли е причинно следствена връзка между обвинението и вредите и да не присъжда обезщетение при липса на такава; и как се прилага общественият критерий за „справедливост” по смисъла чл.52 ЗЗД, към която норма чл.4 ЗОДОВ препраща. Касаторът поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, а третият въпрос счита за разрешен в противоречие с практиката, обективирана в решения по гр.д.№ 363/ 2018 г., ІV г.о., гр.д.№ 1331/ 2016 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 3528/ 2018 г., ІІІ г.о. и гр.д.№ 89/ 2019 г., ІІІ г.о. Ответната по касация страна С. Н. оспорва жалбата с доводи, че касаторът не е формулирал надлежни правни въпроси, а е изложил оплаквания по правилността на решението. Отделно от това касаторът не бил извел противоречиво разрешаване на въпросите чрез директна съпоставка между приетото от въззивния съд и изводите в цитираната от него задължителна съдебна практика. Поради това моли обжалването да не бъде допуснато, а евентуално излага и доводи за правилност на обжалваното решение. Съдът приема за неоснователен доводът на ответната по жалбата страна за липса на надлежно формулирани правни въпроси в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Жалбоподателят е посочил в изложението си кои правни разрешения на въззивния съд оспорва, както и съдебната практика, която според него съдържа противоположни правни разрешения при идентични обстоятелства. С това въпросите, за които се поддържа да са разрешени при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, са поставени, а тяхното прецизиране е в правомощията на касационната инстанция, съгласно цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск до размер 20 000 лв, въззивният съд приел, че ищецът бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл.288 НК, извършено в качеството му на прокурор, била му наложена мярка за неотклонение “парична гаранция” в размер 5 000 лв за периода 28.01.2013 г. - 19.02.2013 г., след който мярката била изменена в “подписка”. Във връзка с повдигнатото обвинение бил отстранен от длъжност от 07.02.2013 г. до 08.10.2014 г. Наказателното производство било прекратено с постановление от 30.06.2014 г., влязло в сила на 19.09.2014 г., след като съдът частично уважил подадена срещу него жалба от ищеца. След повдигането на обвинение срещу него ищецът бил силно притеснен и потиснат, затворил се в себе си и се разделил със съпругата си. Начинът му на живот се променил, чувствал потиснатост, тревожност, тежка обида и несигурност. Проявите са били най-интензивни по време на наказателното производство и постепенно затихвали в рамките на следващата година, но не били напълно преодолени и понастоящем. Съдът приел от установените по делото обстоятелства, че обвинението е в пряка причинна връзка с промяната в начина на живот и поставянето в самоизолация, с влошеното психическо състояние, както и намаляването на социалните и професионални контакти на ищеца за периода на наказателното производство. Обвинението било във връзка със сферата на професионалната реализация на ищеца и това обуславяло по-висока степен на засягане на неимуществената му сфера. Не било доказано обаче в резултат от обвинението да била накърнена репутацията на ищеца в обществото, нито да било спаднало доверието към него, не били уронени престижът и доброто му име. Нямало вреди и от широкото медийно разгласяване на обвинението, защото публикациите в медиите не съдържали неистински факти и името на ищеца не било опетнено пред обществеността. При тези фактически установявания съдът посочил, че искът е доказан по основание, а във въззивните жалби страните не били изложили доводи във връзка с отговорността на държавата, която била ангажирана. Спорът бил само за определяне на размера на дължимото обезщетение. Във връзка с този спор съдът посочил, че взема предвид тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание /лишаване от свобода от една до шест години и лишаване от право за заемане на длъжност/; продължителността на наказателното преследване, ненадхвърлила разумния срок /една година и седем месеца, съответно отстраняване от длъжност за една година и осем месеца/; характера и интензитета на наложените мерки на процесуална принуда /парична гаранция като мярка за неотклонение за две седмици, а впоследствие подписка/; претърпените от ищеца морални страдания от преживените страх, тревоги и притеснения; промяната в поведението на ищеца и в начина му на живот. Съдът отчел също, че не било установено повдигането на обвинение да е причинило на ищеца душевни страдания и неудобства над обичайните и да е навредило на кариерата на ищеца. Недоказани останали и твърденията в исковата молба, че в резултат от отстраняването от длъжност ищецът останал без доходи и нямал възможност да посрещне елементарните си битови нужди и да предоставя издръжка на децата си. При съвкупната преценка на тези обстоятелства съдът намерил, че обезщетение в размер на 20 000 лева е достатъчно за справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Посочил, че обезщетение в по-голям размер нямало да съответства на общоприетото разбиране за справедливост и би довело до неоснователно обогатяване на ищеца, както и че осъждането на държавата само по себе си имало ефект на морално овъзмездяване. При тези мотиви на инстанцията по същество, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които съдът намерил за релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е посочил, че се дължи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение и е изложил мотиви в тази насока. Той изрично изключил от кръга на релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства вредите, за които такава връзка не била доказана. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВКС. Обуславящ е и въпросът, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, но и по него не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Казуалните решения на Върховния касационен съд, на които ПРБ се позовава, не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. Посочените съдебни актове изискват отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за търпени от неоснователно проведено наказателно преследване неимуществени вреди. Обжалваното решение е съобразено с така поставените изисквания и не противоречи на установената от върховната съдебна инстанция практика. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и