Определение № 2676 от 27.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4820/2024 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Б. С. З. срещу определение № 15357 от 03.10.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 10870/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г с-в, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 29491 от 21.07.2024 год., постановено по гр. дело № 23412/2024 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 128 с-в. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното определение, евентуално за неговата неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че съдът е възпрепятствал ищеца да изпълни дадените указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, тъй като в определения за това срок е направено искане за издаване на съдебно удостоверение, а отделно от това дадените указания били незаконосъобразни, тъй като исковата молба била редовна. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на обжалваното определение. В изложението като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ В случай на ненадлежност на един от ответниците по делото процесуално допустимо ли е съдът да извършва проверка за нередовност на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК? 2/ Когато ищецът е посочил фактите, на които основава иска си за дискриминация, налице ли е редовност на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, от което което следва липса на нередовност на исковата молба, с която съдът е сезиран за защита от дискриминация? 3/ Длъжен ли е бил съда да издаде исканото съдебно удостоверение, когато без неговото издаване е невъзможно изпълнение на дадените от съда указания? 4/ Допустимо ли е съдът да върне искова молба като нередовна, ако е посочил ясно и точно в какво конкретно се състои нейната нередовност не в акта си по чл. 129, ал. 2 ГПК, а в този по чл. 129, ал. 3 ГПК, с който връща молбата? 5/ Длъжен ли е съдът след като констатира нередовност на исковата молба и даде указания за отстраняването й, да даде точни указания как точно да бъде отстранена тази нередовност? 6/ Когато се касае за нередовност на един иск от обективно съединените, допустимо ли е съдът да връща изцяло исковата молба по всички съединени искове? 7/ Има ли процесуално задължение въззивният съд по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи мотиви към определението си, в които да посочи и обсъди възраженията на жалбоподателя, повдигнати в частната жалба по чл. 279 вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първият от поставените въпроси е от значение за развитието на правото, а останалите въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искова молба на Б. С. З., с която срещу Дисциплинарния съд при Софийска адвокатска колегия, адвокат Р. И. Т., адвокат Б. Е. К. – А. и адвокат Н. И. И. са предявени искове за признаване за установено, че по дисциплинарно дело № 94/2023 год. на Дисциплинарния съд при САК ищецът е бил дискриминиран /неравно третиран/ в сравнение с други правни субекти по дисциплинарни дела, които са били третирани по-благоприятно oт ищеца, а срещу първия ответник – и иск за осъждането му да възстанови положението, което е съществувало преди нарушението и да се въздържа за в бъдеще от дискриминационно нарушение. С разпореждане № 61719 от 25.04.2024 год. първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение, като е дал на ищеца указания в 1-седмичен срок от връчване на съобщението да отстрани нередовностите на исковата молба, като посочи лицата, спрямо които твърди, че е третиран по-неблагоприятно, както и да конкретизира действията и/или бездействията на всеки един от ответниците, с които се е достигнало до по- неблагоприятното му третиране, и начина, по който това поведение на ответниците е дало отражение върху ищеца. Съобщението за така постановения съдебен акт е било връчено на ищеца на 09.05.2024 год. На 16.05.2024 год. ищецът е депозирал молба по делото, в която е посочил, че действията на ответниците по неблагоприятното третиране на ищеца се изразяват в това, че не е бил приет болничния му лист като уважителна причина за отлагане на делото, а на други дисциплинарно обвинени адвокати болничните листове са били приети и не е бил даден ход на делото в съответното заседание, както и че другите лица, спрямо които е бил третиран по-неблагоприятно, са другите дисциплинарно обвинени адвокати с внесено дисциплинарно обвинение пред Дисциплинарния съд при САК, а предвид невъзможността да посочи поименно тези лица, е направил искане по чл. 190 ГПК за изискване от САК на заверени преписи от всички дисциплинарни дела, образувани в периода от 2019 год. до 2024 год., както и да бъде продължен срокът за изпълнение на указанията по т. 1 от разпореждането от 25.04.2024 год. с 1 месец, считано от постъпване на заверените преписи. С разпореждане № 73682 от 23.05.2024 год. първоинстанционният съд е продължил срока за отстраняване на нередовностите на исковата молба до 17.06.2024 год. включително, като е оставено без уважение искането на ищеца за служебно изискване от САК на всички дисциплинарни дела, образувани в периода от 2019 год. до 2024 год. и на ищеца е указано, че при поискване ще бъде снабден със съдебно удостоверение, което да му послужи пред САК за запознаване с данните, които са му необходими за отстраняване на нередовността на исковата молба. Така постановеният съдебен акт е бил съобщен на ищеца на 24.06.2024 год., като с определение на СРС № 29491 от 21.07.2024 год. исковата молба на Б. С. З. е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Възззивният съд е изложил съображения, че за да се гарантира нормалното развитие на исковия процес, постановяване на допустимо съдебно решение и правото на защита на ответника в производството по делото, исковата молба следва да отговаря на изискванията за редовност по см. на чл. 127 – 128 ГПК. Когато съдът констатира, че исковата молба не отговаря на някое от изискванията за редовност по смисъла на чл. 127 – 128 ГПК, той следва да я остави без движение, като даде указания на ищеца да отстрани нередовността й в 1-седмичен срок. Приел е, че в случая първоинстанционният съд правилно е констатирал, че исковата молба не е отговаря на изискванията за редовност по чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК, поради което с разпореждане от 25.04.2024 год. е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищеца да отстрани нередовностите й, посочени в разпореждането, в 1-седмичен срок от връчване на съобщението. В указания от съда срок с молба на ищеца с вх. № 160819 от 17.05.2024 год. са отстранени частично нередовностите на исковата молба, а именно – тези, касаещи конкретизиране на действията и/или бездействията на всеки един от ответниците, с които се е достигнало до по- неблагоприятното му третиране, и начина, по който това поведение на ответниците е дало отражение върху ищеца. Посочил е, че във връзка с изпълнението на останалите указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, по искане на ищеца с разпореждане от 23.05.2024 год. е продължен срока за изпълнението им до 17.06.2024 год. включително. Тъй като указанията за отстраняване на нередовността на исковата молба, касаещи посочване на лицата, спрямо които ищецът твърди, че е третиран по-неблагоприятно, не са изпълнени от ищеца в срок, то правилно първоинстанционният съд е приложил неблагоприятните последици от неизпълнението им, като е върнал исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е счел за неоснователен довода на ищеца, че е бил възпрепятстван от съда да изпълни дадените му указания, тъй като е поискал в срок да му бъде издадено съдебно удостоверение, по силата на което да се снабди с номерата на делата, доколкото по делото липсват данни да е постъпвала молба от ищеца за издаване на съдебно удостоверение с оглед отстраняване на нередовностите на исковата молба. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно приетото съответно в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивния акт, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Служебното задължение на Върховния касационен съд да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК: Не се констатира вероятност обжалваното въззивно определение да е недопустимо, тъй като същото е постановено при надлежно упражнено от настоящия касатор право на частна жалба срещу твърдения от него порочен първоинстанционнен акт по връщане на подадената от него искова молба, т.е. който е преграждащ развитието на производството. В тези предметни предели – относно процесуалната законосъобразност на преграждащият акт, е и произнасянето на въззивния съд. Касаторът извежда тезата си за недопустимост на обжалваното определение в контекста на оплакванията си, че въззивният съд се е произнесъл по иск, който е предявен срещу ненадлежна страна, поради което е недопустим. Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Надлежната пасивна процесуална легитимация се обуславя от правното твърдение на ищеца относно претендираното или отричано от него право. Според разясненията, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК и т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2010 год., ОСГК, исковата молба е нередовна, когато е налице притоворечие между обстоятелствената й част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума й, насочен срещу друго лице. Ако съдът констатира, че искът е предявен срещу ненадлежен ответник, следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемането на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено. Когато нередовността на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума е довела до разглеждане на делото и постановяване на решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, въззивното решение е недопустимо. В случая въззивният съд не е разглеждал по същество предявените искове, а преценката дали е налице основанието по чл. 129, ал. 3 ГПК за връщане на исковата молба, респ. съответстват ли на закона дадените по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК указания, е въпрос, който е относим към правилността, а не към допустимостта на обжалвания съдебен акт. По основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК: Въпросите по т. 1 – т. 6 от изложението, които са свързани, могат да бъдат обобщени до следния процесуалноправен въпрос: За предпоставките за приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК. Този въпрос е обуславящ, тъй като връщането на исковата молба на касатора е извършено поради това, че същият не е изпълнил изцяло дадените му указания за отстраняване на констатирани нередовности. Отговор на този въпрос е даден в последователната практика на ВКС, обективирана в определение № 1057 от 11.05.2023 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1753/2023 год., ІV г. о., ГК, определение № 118 от 23.03.2022 год. на ВКС по ч. т. дело № 430/2022 год., І т. о., ТК, определение № 4397 от 19.12.2022 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3856/2022 год., ІV г. о., ГК, определение № 60099 от 12.07.2021 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1810/2021 год., І г. о., ГК, определение№ 99 от 09.06.2017 год. на ВКС по ч. гр. дело № 749/2017 год., І г. о., ГК, определение № 157 от 27.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 540/2012 год., ІІ г. о., ГК, определение № 171 от 06.10.2017 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2616/2017 год., ІІ г. о., ГК, определение № 60205 от 03.06.2021 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1593/2021 год., ІV г. о., ГК, определение № 360 от 27.06.2011 год. на ВКС по ч. гр. дело № 7/2011 год., ІІІ г. о., ГК и др. /част от които са цитирани от касатора/. В тази практика, която се споделя от настоящия съдебен състав, е прието, че при наличието на нередовности на исковата молба, дадените от съда указания за отстраняването им трябва да са достатъчно ясни и точни; да са конкретни, пълни и изчерпателни; че исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, когато такива указания не са изпълнени; указанията се считат за изпълнени, когато с тях се отстраняват точно и напълно констатираните от съда нередовности. Указанията за отстраняване на нередовности могат да бъдат точни, когато са законосъобразни, предпоставка за което е наличие на нередовности, които съдът е установил правилно и съответно е указал как да бъдат отстранени. И обратното – когато ищецът не е допуснал нередовности в исковата молба, указания за отстраняването им не могат да бъдат точни и законосъобразни и като последица от това не възниква правомощие за връщане на исковата молба. Наличието на процесуалните условия и липсата на процесуални пречки за съществуването и за надлежното упражняване на правото на иск се преценяват самостоятелно по отношение на всеки иск, с който съдът е сезиран. Ако нередовността на исковата молба касае само част от заявените искове, указанията касаят конкретно съответните претенции и неизпълнението им в срок има за последица връщането на исковата молба само в частта по нередовните искове, тъй като няма законово основание същата да се върне, съответно – да се прекрати образувано вече съдебно производство по надлежно предявен иск. В разглеждания случай въззивният съд е извършил преценка за кумулативното наличие на предпоставките, при които исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, като е приел, че указанията на първоинстанционния съд, дадени по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, са били ясни, пълни и съответстващи на закона, включително били са посочени и последиците при процесуално бездействие /в исковата молба не са били посочени всички факти, от които може да се направи предположение, че е налице дискриминационно третиране на ищеца от страна на ответниците – не са уточнени конкретните действия или бездействия, които осъществяват признаците на пряка или непряка дискриминация по чл. 4 ЗЗДискр. и липсват твърдения за други случаи за сравнение – арг. чл. 9 ЗЗДискр./; тези указания са били надлежно съобщени на ищеца, но същият е бездействал в срока, даден от съда по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК и впоследствие продължен по реда на чл. 63, ал. 1 и 2 ГПК. Изводът на въззивния съд, че законосъобразно първоинстанционният съд е приложил санкционната последица по чл. 129, ал. 3 ГПК е в съответствие с практиката на ВКС. Нередовностите на исковата молба се отнасят до всички заявени от ищеца претенции, като едва след отстраняването им съдът би могъл да осъществи преценка дали сочените ответници са надлежни страни в процеса. Твърдението на касатора за неоказано от съда съдействие за снабдяване с нужните документи/информация чрез издаване на съдебно удостоверение не кореспондира с данните по делото. За пълнота трябва да се отбележи, че актът на съда, с който се уважава или отхвърля искане за продължаване на срок, не подлежи на инстанционен контрол и не се съобщава на страната, тъй като според изричната разпоредба на закона – чл. 63, ал. 2, изр. 2 ГПК, продълженият срок тече от изтичането на първоначалния. Страната е длъжна сама да следи дали искането за продължаване на срока е уважено или отхвърлено. Следователно в частност ищецът следва да се счита за уведомен за новоопределения срок /който е по-дълъг от първоначалния/, както и че при поискване ще бъде снабден със съдебно удостоверение, но процесуалното бездействие на страната води до неблагоприятни за нея правни последици. Не е налице и бланкетно посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Последният поставен в изложението въпрос е обуславящ, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие както с разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 год., ОСГТК, според които ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, така и с последователната практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, в т.ч. цитираното от касатора определение № 4 от 05.01.2018 год. на ВКС по т. дело № 2734/2017 год., ІІ т. о., ТК, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като обсъди доказателствата по делото и въведените от страните доводи и възражения, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагането на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В настоящия случай въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е обсъдил спорните въпроси и е дал отговор на оплакванията и доводите в подадената от ищеца частна жалба, които се свеждат до това, че дадените от първоинстанционния съд указания по отстраняване на нередовности на исковата молба са били недължими и че не получил съдействие за изпълнението им чрез издаване на съдебно удостоверение. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд