Определение № 270 от 28.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2345/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК във вр. с чл. 248, ал.3 ГПК.

Образувано е по подадена от ищеца по делото “Инвест 2020“АД“, чрез адв. С. М., частна касационна жалба срещу Определение № 293 от 08.08. 2024г. по в.ч.гр.д. № 338/2024г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Определение № 1523/07.06.2024г., постановено по гр.д. № 446/2024г. на Окръжен съд – Пловдив. С посоченото определение е допълнено постановеното по делото Определение № 1177/30.04.2024г., като “Инвест 2020“АД“ е осъдено да заплати на „Кредит инвест консулт“ООД сумата от 2000 лв., представляваща разноски по ч.гр.д. № 175/2024г. по описа на АС-Пловдив.

В частната жалба са изложени съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, довели до незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на обжалваното определение. Оплакванията на частния касатор се основават на твърденията за неправилно установена от въззивния съд фактическа обстановка по делото и неотчитане на явното разминаване между заявеното от молителя искане за разноски като сума и като вид на оказана правна помощ; за недоказаност на приетия от първоинстанционния съд факт на прилагане към делото на договора за правна помощ, въз основа на който са присъдени разноските, както и за неправилност на извода, че на ответника се дължат разноски за обезпечителното производство, което е в противоречие с приетото, че няма право на разноски за исковото производство.

Като значими за изхода на спора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са поставени въпросите:

1.За предпоставките за прилагане на чл.78, ал.4 ГПК спрямо разноските на ответника в обезпечителното производство.

2. Следва ли в исковото производство да бъдат възложени в тежест на ищеца разноски, сторени от ответника в обезпечителното производство, при положение, че исковото производство е прекратено преди да е възникнало процесуално правоотношение между съда и този ответник?

3. При ангажиране на отговорността за разноски, следва ли страната, която ги претендира, да докаже, че те са относими и са направени именно по делото, по което се претендират?

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба възражения и доводи за неправилност на първоинстанционното определение?

Първите два въпроса са поставени в хипотезите на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, като първото основание е обосновано с практика на ВКС, обективирана в определения по: ч.гр.д. № 3885/2013г. на ІV г.о.; по ч.гр.д. № 5032/2015 г. на ІV г.о. и по ч.гр.д.№ 417/2020г. на ІІ г.о. При условията на евентуалност се поддържа основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК в случай, че цитираната практика се приеме за неотносима към поставените въпроси.

Последните два въпроса под №№ 3 и 4 са поставени в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в подкрепа на която е посочена практика на ВКС, а именно: ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. и решения по т.д. № 2220/2015г. на ІІ т.о. и по гр.д. № 3579/2018г. на ІІ г.о.

Ответникът по частната касационна жалба - „Кредит инвест консулт“ООД представя отговор, с който излага съображения за нейната неоснователност, без становище по приложното поле на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

С обжалваното определение въззивният съд от фактическа страна е приел, че: преди размяна на книжата между страните по делото по подадената от частния жалбоподател пред ОС-Пловдив искова молба, производството по делото е прекратено поради оттегляне на исковете; ищецът “Инвест 2020“АД“ е направил искане за обезпечване на бъдещ иск, допуснато с определение от 30. 01.2024г. по ч.гр.д. 255/2024г., отменено по частна жалба на „Кредит инвест консулт“ООД с определение № 141/09.04.2024г., постановено по ч.гр.д. № 175/2024г. по описа на АС-Пловдив; в обезпечителното производство са направени разноски от ответника „Кредит инвест консулт“ООД в размер на 2000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение, за което е представен договор за правна защита и съдействие от 18.03.2024г.; бъдещият иск е предявен и е образувано г.д. № 446/2024г. по описа на ОС-Пловдив.

Според въззивния съд, в случая ответникът няма право на разноски по чл.78, ал.4 ГПК за исковото производство, тъй като същото е прекратено преди дружеството да е станало „активен“ ответник и за него да са възникнали процесуални права и задължения, във връзка с изпълнението на които да бъдат направени разноски. За да признае правото на ответника на присъждане на направените от него разноски в обезпечителното производство, въззивният съд се е аргументирал със следните доводи: - същите са направени в производството, в което обезпечението първоначално е допуснато, но в крайна сметка е отменено; - бъдещият иск е предявен, но с поведението си ищецът е довел до продължителен период на подготовка на делото /неотстраняване нередовностите на исковата молба/ и прекратяване на производството, поради оттегляне на иска; - за „Кредит инвест консулт“ООД няма друга процесуална възможност да реализира правото си на разноски в обезпечителното производство, които е бил принуден да направи поради поведението на ищеца. Заключено е, че заради процесуалното поведение на ищеца и с оглед принципа на справедливостта, последният следва да понесе отговорност за направените от ответника разноски в обезпечителното производство.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не е налице тъждество между основанията за достъп до касационно обжалване и основанията по чл.281,т.3 ГПК, като при произнасяне по искането за допускане на обжалването касационният съд не може да се произнася по правилността на атакувания съдебен акт, нито по въпроси, които не притежават характеристиката на правни.

След съобразяване с горепосочените задължителни постановки на цитираното тълкувателно решение, настоящият състав на ВКС намира, че първите три въпроса от изложението не удовлетворяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият от тях е общо формулиран, не отчита спецификите на настоящото производство, поради което се преценява като хипотетичен. Приетото в задължителната практика на ВКС разрешение е за присъждане на направените от страните в обезпечителното производство разноски с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход – т. 5 на ТР № 6/2012г. от 6.11.2013г. В случая не се е стигнало до постановяване на съдебно решение и формулиран по този начин на въпроса не може да се даде еднозначен отговор, тъй като същият зависи от основанието за прекратяване на производството и по-конкретно, поведението на коя от страните по делото е довела до този резултат. Вторият въпрос не съответства на обективираната в обжалвания акт правна воля на въззивния съд, който при обосноваване правото на ответника на сторените в обезпечителното производство разноски, не е излагал съображения за това дали същите се дължат при положение, че исковото производство е прекратено преди да е възникнало процесуално правоотношение между съда и този ответник. Решаващ за изхода на спора е мотивът на съда, че исковото производство е прекратено поради оттегляне на исковете и че е налице хипотезата на чл.78, ал. 4 ГПК за присъждане на сторените от ответника разноски за обезпечителното производство, по което частната му жалба е уважена. Обстоятелството, че исковото производство е прекратено преди да е възникнало процесуално правоотношение между съда и ответника, е аргументът, с който въззивният съд е отказал правото на разноски на ответника за исковото производство. Третият въпрос също не кореспондира на извода в обжалваното определение, че за „Кредит инвест консулт“ООД няма друга процесуална възможност да реализира правото си на разноски в обезпечителното производство, които е бил принуден да направи поради поведението на ищеца. С молбата по чл.248 ГПК ответникът изрично е поискал присъждане на разноски по подаване на частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, с което е допуснато обезпечение на бъдещия иск. Дали присъдените разноски съответстват на представените с молбата доказателства е въпрос, предполагащ обсъждане на същите и преценка правилността на направените от съда изводи в тази връзка, което е извън предмета на производството по селектиране на касационните жалби.

Недоказването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание да са откаже искания достъп до касационно обжалване по първите три въпроса, поради което обсъждането на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 т.1 и т. 3 ГПК е ненужно.

Относим към процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, последният четвърти въпрос формално покрива общото селективно изискване за достъп до касация. В тази връзка следва да се отбележи, че при мотивиране на определението съставът на апелативния съд не е изходил от правомощията си на въззивна инстанция по чл. 269 ГПК, доколкото не е формулирал и съответно не се е произнесъл изрично по възраженията и оплакванията в частната жалба. Независимо от това, решаващият съд е формирал самостоятелни изводи по релевантните за спора факти и доказателства, правилността на които не са предмет на настоящото производство. Въпросът изхожда от несъгласието на частния касатор с осъждането му да заплати на насрещната страна разноски в размер на 2000лв., основано на твърдението му, че тази сума не съответства на претендираната с молбата по чл.248 ГПК сума от 3 600 лв. Дори въззивният съд да беше изложил мотиви по това възражение, същите бихи били относими към правилността на съдебния акт, поради което въпросът не отговаря на задължителните изисквания, указани с посоченото Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС

По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение