Определение № 482 от 05.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1143/2020 г.

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 22785 от 20.02.2020 г., подадена от О. Г. В. чрез адвокат Н. И. – А. от АК - П., насочена против въззивно решение № 7710 от 14.11.2019 г. по в.гр.д.№ 16259/2018 г. на СГС, г.о., ІІ „в” въззивен състав, с което (в резултат от потвърждаване на решение № 396475 от 27.04.2018 г., постановено по гр.д.№ 71546/2014 г. по описа на СРС, І г.о., 34 състав) е отхвърлен предявеният от касаторката против Д. Г. Е. и Е. К. Е. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване спрямо ответниците, че на основание наследствено правоприемство от бащата на ищцата Г. В. и на основание възстановяване на имота по реда на ЗВСВОНИ ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ пералня с площ от 15 кв.м., принадлежаща към сутеренния етаж на сграда № 1, находяща се в ПИ с идентификатор *, с адрес: [населено място], [улица], при граници: мазе на Е. от юг, отгоре – офис на Е. и от двете страни север и запад – граничи с ПИ с идентификатор * и с ПИ с идентификатор *, съгласно скица на ПИ № * от 20.10.2014 г. на СГКК, както и за осъждане на ответниците да предадат на ищцата владението върху същия недвижим имот.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Искането за допускане на обжалването се поддържа по въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд да отграничи ясно и точно, и да индивидуализира недвижимия имот, предмет на спора, от всички други обекти в имота, съобразно всички приети по делото доказателства (проекти, документи за собственост, СТЕ, свидетелски показания и др.) ?;

2. Длъжен ли е въззивният съд, след индивидуализиране на спорния имот, да проследи неговото възникване от 1908 г., как се е променил през годините (1933 г. – 1937 г.) и до настоящия момент, каква част от първоначалната „пералня” съществува и отговаря ли на обекта, сочен от жалбоподателката, предвид всички събрани по делото доказателства, както и да проследи промяната в правото му на собственост ? Процесуално нарушение ли е, че въззивният съд не допуска поисканата повторна СТЕ за индивидуализиране на спорния обект и проследяване на статута му от възникването до днес ?;

3. При положение, че въззивният съд не е отграничил спорния имот и избирателно цитира само някои от приетите доказателства, то как тогава постановява, че жалбоподателката не е собственик на претендирания имот ?

с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр.д.№ 408/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 253 от 18.05.2010 г. по гр.д.№ 1114/2009 г. на ВКС, ІІ г.о.

4. Задължен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не ?;

с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 180 от 06.02.2017 г. по гр.д.№ 1826/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 126 от 09.02.2010 г. по гр.д.№ 4975/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о.

5. Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви относно всички правнорелевантни факти по спора, по всички възражения и твърдения във въззивната жалба ? Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при формиране на своите изводи по спорните въпроси по делото да изследва в пълнота всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на иска факти, с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил ?;

с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр.д.№ 257/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 450 от 21.07.2009 г. по гр.д.№ 3547/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр.д.№ 4112/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 796 от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 1660/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 609 от 15.01.2009 г. по т.д.№ 323/2008 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 23 от 07.06.2017 г. по гр.д.№ 2669/2016 г. на ВКС, ІІ г.о.

6. Задължен ли е въззивният съд да посочи върху кои доказателства приема за установена дадена фактическа обстановка, кои не приема, като изложи и мотиви в тази насока ?;

с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр.д.№ 896/2017 г. на ВКС, І г.о., Решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., т. 3 от ППВС № 1/1953 г., Решение № 68 от 16.07.2018 г. по гр.д.№ 2751/2017 г. на ВКС, І г.о., т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 796 от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 1660/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр.д.№ 964/2012 г. на ВКС, ІV г.о., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Решение № 99 от 22.06.2015 г. по гр.д.№ 6817/2014 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 25 от 30.03.2017 г. по гр.д.№ 2389/2016 г. на ВКС, ІV г.о.

7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и съпостави двете приети съд.-технически експертизи – единична и комплексна, във връзка с възраженията и оспорванията на тези експертизи пред първоинстанционния съд и във въззивната жалба, както и с искането на жалбоподателката за повторна и допълнителна комплексна СТЕ ?;

8. Следва ли експертизата да бъде обсъдена наред с всички доказателства по делото и съдът да изложи мотиви защо възприема заключението на приетата по делото комплексна експертиза ? Следва ли въззивният съд да кредитира заключението на вещите лица по комплексната СТЕ, без да го обсъди с другите доказателства по делото и при отхвърляне искането на жалбоподателката за назначаване на повторна СТЕ ?;

с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 60 от 25.03.2013 г. по т.д.№ 475/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр.д.№ 321/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д.№ 30/2013 г. на ВКС, І г.о., Решение № 107 от 27.07.2015 г. по т.д.№ 4680/2013 г. на ВКС, І т.о. и Решение № 553 от 29.09.2010 г. по гр.д.№ 629/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.

9. Задължен ли е въззивният съд да обсъди и прецени гласните доказателства, както и да посочи при противоречие между тях, чии показания се кредитират, като се изложат съображения за това ?;

с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 70 от 30.11.1980 г. по гр.д.№ 65/1980 г. на ВС, ОСГК, Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., Решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр.д.№ 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о.

10. Какво е значението на новонастъпило обстоятелство – решение от 10.12.2018 г. по в.гр.д.№ 3990/2018 г. по описа на Софийски градски съд, ІІ „б” състав, влязло в сила на 18.10.2019 г., след даване ход по същество и обявяването му за решаване на в.гр.д.№ 16259/2018 г. – ІІ- В възз.с., с което решение се признава за установено по отношение на Д. Г. Е., Е. К. Е. и К. Е. К., че О. Г. В. е собственик на основание чл. 124, ал. 1 ГПК на мазе под главния вход на къщата (предишна абонатна станция) с площ от 15 кв.м., при описани съседи, при положение, че в оспорваното решение на СГС се приема, че това е пералня и не се отличава от претендираното от ищцата процесно помещение ?

11. Може ли съдът да се произнесе с диспозитива на съдебното решение инцидентно по валидността на представеното от ответниците удостоверение за търпимост № АГ-94-Д-36 от 17.06.2004 г., издадено по § 16, ал. 1 от ЗУТ от Гл. архитект при район „Средец”, СО, оспорено от ищцата още пред СРС, тъй като то се противопоставя от ответниците по делото, като претендират изцяло за едноетажната постройка /офис/, включително и двете мазета под нея /едното представляващо процесното помещение/ ?

с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр.д.№ 4880/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 238 от 17.05.2012 г. по гр.д.№ 1081/2011 г. на ВКС, І г.о.

Според касаторката разрешаването на цитираните по-горе въпроси е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което основание се поддържа и във връзка с питането:

12. Следва ли въззивният съд да изследва наличието на всички предпоставки по чл. 108 ЗС или е достатъчно да констатира, че не е налице първата изискуема предпоставка ?

Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Касаторката претендира присъждане на разноски. При условията на евентуалност (в случай, че не се допусне касационно обжалване) възразява за прекомерност на разноските на противната страна.

Ответниците по касация Д. Г. Е., Е. К. Е. и К. Е. К., чрез адвокат П. Г. от САК, са депозирали отговори както на жалбата, така и на изложението. Излагат аргументи в подкрепа на становището си, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендират присъждане на разноски. При условията на евентуалност (в случай, че се допусне касационно обжалване) възразяват за прекомерност на разноските на противната страна. Възразяват за неоснователност на възражението на касаторката по чл. 78, ал. 5 ГПК.

По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 - 273 ГПК, СГС е приел, че ищцата твърди да е собственик на процесния имот въз основа на реституция по чл. 1 ЗВСОНИ, наследство и съдебна делба на недвижим имот, представляващ пералня с площ от 15 кв.м. и граници - мазе на ответниците Е. - от юг, отгоре офис (бивш цветарник) на Е. и от две страни /север и запад/ - съседни парцели. Над пералнята бил изграден от ответниците офис. С молба от 10.03.2015 г. е уточнено, че пералнята е полувкопана в земята и се намира в северозападния ъгъл на парцела, под част от сградата, обозначена с № 2 /офис на Е./ на същата скица. В молбата от 06.04.2015 г. пък е посочено, че „пералнята” не е реален самостоятелен обект, а обслужва сутерена на сградата. Действително, след продажбата на част от дворното място, била прекъсната топлата връзка между сутерена и пералнята, но независимо от това, последната обслужвала сутерена на сградата. Пералнята не била заснета като самостоятелен обект с конкретен номер от АГКК. За улеснение е представена скица от 20.10.2014 г. /л.44/, където претендираният обект е оцветен в розово.

За да се легитимира като собственик, ищцата се позовава на нот.акт № 104, дело 2985 от 1996 г., съставен на основание възстановяване по чл. 1 ЗВСОНИ, наследство и съдебна делба. Помещение, обозначено като „пералня”, е описано в т. 1 като част от сутерена с площ от 192 кв.м. (част от масивната къща на два етажа, със сутерен и мансарден етаж). Представена е и записка от 31.01.1942 г. за вписване на спогодителен протокол за делба на наследствени недвижими имоти, сключен между Г. В. (баща на ищцата) и неговата сестра Р. С.. В записката са описани две сгради, обект на делбата – една масивна къща на два етажа, сутерен и мансарден етаж с площ от 192 кв.м. по удостоверение и 194,40 кв.м. по скица и цветарник с площ от 15,10 кв.м. В дял на наследодателя на ищцата е поставен целият сутерен от 4 стаи, две кухни, вестибюл, пералня, две антрета,коридор, клозет и едно мазе под главния вход на къщата, целият първи етаж и по-голямото мазе, находящо се в двора на къщата, а в дял на Р. С. – целият втори етаж, целият мансарден етаж и „цветарника” - малкото мазе в двора на къщата. Голямото мазе в двора е посочено с площ от 20 кв.м. в нот.акт за ипотечен заем от 01.10.1946 г.

Съгласно АДС от 18.11.1949 г. по силата на ЗОЕГПНС по преписка № 541 от 1948 г. от Г. В. е одържавен сутерена на сградата, находяща се на [улица] представляваща къща със застроена площ от 192 кв.м. Сутеренът е посочен като състоящ се от четири стаи, а одържавяването е сторено ведно с принадлежащите зимнични и тавански помещения и съответните идеални части от мястото и общите части на сградата. Видно от решението от 2012.1948 г. по ЗОЕГПНС първият етаж не е бил отчужден. Със заповед от 03.12.1992 г. е наредено отписването от актовите книги на общината на сутерена на сградата, състоящ се от четири стаи, заедно с принадлежащите зимнични и тавански помещения и съответните идеални части от мястото и общите части на сградата.

От своя страна ответниците се легитимират с нот. акт № 43 от 15.09.1968 г., с който е изповядана покупко-продажба, сключена между Р. С. като продавач и купувачи Е. К. Е. и Д. Г. Е., включително относно 6/11 идеални части от малкото мазе /цветарника/, находящо се в двора на сградата. Последвало е извършването на съдебна делба (протокол от 28.02.1970 г.), като в дял на ответниците е поставен мансардния етаж на сградата, заедно с малкото мазе /цветарника/. За уравнение на дяловете в полза на Р. С. е присъдена парична сума.

С молба от 27.07.1985 г., изходяща от Домоуправителния съвет на сградата, е поискано реализиране на абонатна станция на мястото на пералното помещение, което било за общо ползване и се намирало на около 1,5 м. по-ниско от нивото на сутерена. Като приложение към молбата е описано и решение за разпределение на идеалните части между собствениците на сградата.

С влязло в сила решение, постановено на 07.08.1997 г. от СРС, ГК, 57 състав по гр.д.№ 5235/1996 г., е отхвърлен предявеният от О. Г. В. срещу Е. К. Е. и Д. Г. Е. иск за делба на едноетажна масивна тухлена постройка, състояща се от стая, тоалетна и изолационно антре, застроена на 20 кв.м., находяща се на [улица] дъното на дворното място, като неоснователен. Съгласно мотивите на съда, част от имота /по делото за делба/ - стая е идентична по площ и месторазположение с помещението „цветарник” по съдебната спогодба от 1942 г. Това помещение през 1944 г. било силно разрешено при бомбардировка. Разрушената постройка била възстановена през 1954-1955 г. от наемател на „Софжилфонд” като използувал съществуващите две тухлени стени и основите. През 1989 г. ответниците Е. изградили тухлени стени на мястото на дъсчените. Прието е, че помещението е придобито от ответниците по силата на нот.акт от 1968 г. и съдебната делба от 1970 г., а впоследствие били извършили пристрояване и подобряване на едно съществуващо помещение. Пристройката не представлявала самостоятелен обект, а следвала главната вещ по арг. от чл. 98 ЗС. Съществуването на цветарник било отразено в скиците от 1948 г. След като не била установена съсобственост върху обекта, предмет на делбата, то иска бил неоснователен. Тези изводи на споделени от СГС при инстанционния контрол на решението по делбата и от ВС в производството по преглед по реда на надзора.

На 24.09.2004 г. е съставен акт за собственост върху едноетажна постройка - офис, в който като собственици са посочени ответниците по делото. Изрично е посочено, че се касае до „бивш цветарник”. Представено е и удостоверение за търпимост от 17.06.2004 г.

С решение от 04.02.2011 г. по гр.д.№ 4165/2004 г., СГС, Второ А ГО е обезсилил решението на СРС, 41 с-в по гр.д.№ 4869/2001 г. в частта по иска по чл. 108 ЗС и е прекратил производството по делото /със страни като по настоящето, но в различно процесуално качество/. За да стори това, СГС е приел, че се касае само до иск с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС, не и такъв по чл. 108 ЗС. Със същото решение е отменено първоинстанционното такова в частта по иска по чл. 109 ЗС като е прието, че спорните помещения – пералня, в която впоследствие била изградена абонатна станция, са общи части. Искът по чл. 109, ал. 1 ЗС е бил уважен и ответницата О. Г. В. е била осъдена да преустанови действията си, с които пречи на ищците Е. да ползват общите части, вкл. абонатната станция с площ от 15 кв.м., находящи се в полуподземния етаж в ЕС на [улица], [населено място], с вход от северозападната част на сградата, като премахне поставената от нея преграда между коридора и стълбищната клетка. Решението е влязло в сила на 19.09.2011 г.

От заключението на вещото лице арх. Г. става ясно, че помещението „пералня” по проектите от 1908 г. и от 1928 г. заема северо-западния ъгъл в дворното място и граничи с изба. При огледа на място от ищцата й е било показано като „процесно” северното сутеренно помещение в постройката, понастоящем разположена в северозападния ъгъл на двора, т.нар. „офис”. В интериора на това помещение не е бил установен комин /тъй като ищцата твърди, че такъв е необходим с оглед предназначението на пералнята/. Според вещото лице видимият понастоящем комин не е свързан с офиса, а принадлежи на другата сграда. Пак според това вещо лице пералнята е съществувала до 1933 г., когато е бил премахнат почти изцяло северозападния корпус, за да може да се влиза в сградата като са били изградени стъпала. При изслушването на заключението вещото лице е посочило, че избите се отнасят за постройка, която в момента не съществува; същата е била проектирана през 1908 г. и от нея има запазени полуподземни помещения, които попадат в югозападния ъгъл и се ползват за складови помещения. И двете помещения означени на л. 162 по делото с № III и IV водят надолу. Частта IV е голямото помещение, а частта III – малкото помещение. Според вещото лице по-малкото мазе е цветарника и съгласно споразумителния протокол от 1942 г. е поставено в дела на Р. В.. Този цветарник е изграден върху основите на старата пералня. По-голямото мазе, което по силата на същия протокол е останало в собственост на Г. В., е в другата част на двора – югозападната, като понастоящем попада в съседния от юг имот.

В о.с.з. на 22.03.2017 г. е направена констатация за идентичност на представеното копие по делото на проекта от 1908 г. с оригинала на същия, с оглед което доводът на О. Г. В., че заключението на единичната експертиза е изготвено въз основа на „негодни” документи, е счетен за неоснователен.

В комплексната експертиза по делото е даден отговор, че „имайки предвид проучените и описани по-горе проекти, кад.листове, както и направения оглед на място, обектът описан в нот.акт от 2004 г. е съществувал като едноетажна постройка /бивш цветарник/ върху мазе в северозападния ъгъл на парцел с тогавашен номер 10, без връзка с основната жилищна сграда на регулационната линия на [улица] към 1968 г. и 1970 г. Основното помещение на постройката е преустроено в офис и към него са пристроени тоалетна и изолационно антре с площ от 5 кв.м. /през 1985 г.-1986 г. според декларацията, приложена по делото/. Бившият цветарник е съществувал към 1968 и 1970 г. като едноетажна постройка върху мазе в северозападния ъгъл на парцел с тогавашен № 10, без връзка с основната жилищна сграда на регулационната линия на [улица]. Площта на обекта към този момент е около 15,70 кв.м. - 16,93 кв.м., а след преустройството в офис и допълнителното изграждане на тоалетна и изолационно антре - около 20 кв.м. След извършени съпоставки вещите лица сочат, че може да се приеме, че обектът по нот.акт от 2004 г., с който се легитимират ответниците, най-вероятно е идентичен с обект „малко мазе/цветарник/” към 1968 г. и 1970 г. по местоположение, а по площ е с около 5 кв.м. по-голяма квадратура и обхваща пристроения санитарен възел. С оглед допълнителните разяснения пред СРС (л. 451), в миналото малкото мазе /цветарник/ е било на две нива. Цветарникът или офисът при всички следващи скици от 1937 г. до настоящият момент не е свързан с основната сграда; това е така съгласно всички скици, проекти и кад.листове. Единствено в частта от проекта от 1908 г. има надпис „пералня” върху постройката в северозападната част, но сградата е с друга конфигурация от тази през 1968 г. В нито един друг документ няма надпис „пералня”. Същевременно се сочи, че към 1942 г. помещението „пералня” се намира в сутерена на основната жилищна сграда, изградена на регулационната линия на [улица], м. „Ц.“. Към момента на възстановяване собствеността на ищцата и към началния момент на преустройство на сутерена, извършено след възстановяване собствеността на ищцата, пералнята се е намирала под стълбищната клетка за първи и втори етаж на северната фасада на сградата, с площ от около 15 кв.м., т.е. това, което впоследствие е било използувано за абонатна станция. Заключението на комплексната СТЕ е изготвено след извършен оглед на място, както и при вземане предвид на решенията по водените между страните граждански дела, скици и проекти, както и документите за собственост, с които се легитимират страните. Независимо, че на л. 199 е отбелязяно съществуващо мазе-пералня, което се намира в лявата част и е надписано като „пералня”, на място няма такова помещение. По отношение представен от ищцата проект е констатирано, че същият е неотносим за процесните обекти, защото касае ЕС „Искра”.

От правна страна е прието, че към 1942 г., когато е бил сключен спогодителния протокол между праводателите на страните по настоящия спор, в процесното дворно място е имало две самостоятелни сгради – една масивна къща и цветарник. Къщата е поделена между праводателите на страните, а цветарника е останал в дял на праводателката на ответниците. По силата на спогодителния протокол праводателят на ищцата е получил в дял голямото мазе, което с оглед изслушаните съдебно-технически експертизи, е различно от „малкото мазе”, което е било в дял на праводателката на ответниците. Помещение с обозначение „пералня” е вписано само в проекта от 1908 г. През 1933 г. е бил премахнат почти изцяло северозападния корпус. В документите от 1942 г. пералнята е посочена като обслужващо помещение на сутеренния етаж, но същата не може да се приеме, идентична с тази, която е по проекта от 1908 г. Според вещото лице арх. Г. цветарника е изграден върху основите на старата пералня /1908 г./. По-голямото мазе, което по силата на спогодителния протокол от 1942 г. е станало собственост на праводателя на ищцата, е в другата част на двора – югозападната. През 1968 г. сградата е вече с друга конфигурация, различна от тази по проекта от 1908 г., в който фигурира помещение с надпис „пералня”. След извършен оглед вещите лице заявяват, че на място няма помещение „пералня”. Имотът, за който ответниците ангажират доказателства за собственост, е различен от този, сочен от ищцата като „пералня”. Нещо повече, самата ищца твърди, че претендираното от нея помещение „пералня” е различно от бившето мазе-цветарник; двете помещения не били идентични, а съседни. Правото на ищцата на собственост върху имота, за който ответниците представят документи (едноетажна постройка /бивш цветарник/) е отречено още с влязлото в сила решение по делбата (гр.д.№ 5235/1996 г./. С решението по това дело е изяснен и въпроса относно това дали е налице „нов строеж” или „преустройство”. Ако се приеме, че „пералнята” е тази, описана в нот.акт № 104, дело 2985 от 08.08.1996 г., същата (както самата ищца твърди в уточнителните си молби по чл. 127 ГПК) е „обслужващо помещение”, в който смисъл е постановеното от СГС решение от 04.02.2011 г. по иска по чл. 109 ЗС, с което съдебно решение също е отречено изключителното право на собственост на О. Г. В.. Съгласно нормата на чл. 297 ГПК влезлите в сила съдебни решения са задължителни за съда, който ги е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в страната. Помещение „пералня” като самостоятелен обект не е посочена нито в представените по делото документи по отчуждителната процедура по ЗОЕГПНС, нито в заповедта от 03.12.1992 г. с която се нарежда деактуване на имота. Обобщено е, че СРС правилно е приел, че ищцата (в чиято доказателствена тежест е установяване на правото на собственост) не е доказала по безспорен начин собствеността върху претендирания от нея имот, индивидуализиран по площ и граници в исковата молба. Това е достатъчно съдът да приеме, че ищцата не е доказала правото си на собственост и основанието, на което се позовава. Липсата на един от елементите на фактическия състав на ревандикацията води до извод за неоснователност на предявената искова претенция.

Обсъден е наваден с въззивната жалба довод за допуснато процесуално нарушение във връзка с предявен от О. Г. В. инцидентен установителен иск по реда на чл. 212 ГПК. Констатирано е, че действително на 20.03.2017 г. (при депозирана на 22.12.2014 г. от ищцата В. искова молба) е предявен инцидентен установителен иск с искане на основание чл. 17, ал. 2 ГПК съдът да се произнесе по валидността на удостоверението за търпимост, издадено на 17.06.2004 г. С определение от 03.05.2017 г. съдът е отказал да приеме същия, тъй като не били налице предпоставките на чл. 212 ГПК. Определението, с което първоинстанционният съд е отказал да приеме за съвместно разглеждане в същото производство инцидентен установителен иск, не подлежи на обжалване и на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не е предвидено изрично в закона, респективно в чл. 212 ГПК. Пояснено е, че с инцидентния установителен иск се цели да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на преюдициално правоотношение, от което зависи правилното разрешаване на обусловеното спорно право - предмет на главния или насрещния иск. С него се променя предметът на делото като наред с обусловеното право - предмет на първоначалния или насрещния иск, се добавя обуславящото правоотношение и така се постига последващо кумулативно обективно съединяване на искове. Определението, с което е отказано приемането за съвместно разглеждане на инцидентния установителен иск, не прегражда правото на страната да установи спорното правоотношение в отделен процес. Страните не се лишават от право на защита за разрешаването на спора по инцидентния установителен иск, а само от процесуалната възможност това да се осъществи със сила на пресъдено нещо в образуваното исково производство по главния иск. Неприемането на инцидентния установителен иск за съвместно разглеждане не би се отразило върху правилността на решението, тъй като съдът дължи произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния акт, а разрешението по съществото на преюдициалното правоотношение се проверява заедно с правилността на решението по главния иск. Решението по главния иск обаче не формира сила на пресъдено нещо по преюдицилното правоотношение и не съществува пречка преюдициалното правоотношение да бъде предявено с нов иск в отделно производство. Въззивната инстанция е приела, че въпросът за валидността на удостоверението за търпимост № АГ-94-Д-36 от 17.06.2004 г. не е относим към съществуването или несъществуването на преюдициално правоотношение, от което зависи правилното разрешаване на обусловеното спорно право - предмет на иска по чл. 108 ЗС. Това е така, защото по безспорен начин е установено, че този административен акт касае обект, който самата ищца признава, че е различен от т.нар. „пералня” – предмет на делото. Освен това (при позоваване на Решение № 233 от 27.11.2012 г. по гр.д. № 195/2012 г. на ВКС, ГК, Второ ГО и Решение № 280 от 06.12.2016 г. по гр. д.№ 2394/2013 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК), въпросът дали строежът е законен или не, е относим към възможността за премахването му, а не към правото на собственост на незаконната постройка. На следвящо място - правото на собственост за О. Г. В. върху едноетажната постройка, реализирана от ответниците Е., е отречено с влязлото в сила съдебно решение по гр.д.№ 5235/1996 г., с което искът за делба е отхвърлен поради липсата на съсобственост; обектът е приет за изключителна собственост на ответниците по настоящето дело – Е.. Отбелязана е и констатацията в комплексната експертиза, че обектът, описан по нот.акт от 2004 г. (на Е.) е бил допустим по действащите градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването на строежа.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая такива отсъстват. Нито един от формулираните въпроси от № 1 до № 9 включително не отговаря на изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Касаторката не поставя правни проблеми, на които да се даде принципен отговор, а търси преразглеждане на формираните от въззивния съд изводи в резултат от извършения анализ на доказателствата, както и заявява оплаквания за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото и обективиране на правораздавателната воля. Извършването на преоценка на доказателствата и обсъждането на оплакванията за процесуални нарушения надхвърля предмета на обсъждане във фазата по селекция, поради което и поставените питания не са годни да обосноват извод за наличие на основание за допускане на обжалването. Отсъствието на обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането за наличие на допълнителен селективен критерий сред уредените в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпрос № 10 не е съобразен с разпоредбата на чл. 149, ал. 2 ГПК, по аргумент от която никакви факти, осъществили се след приключване на устните състезания (в случая – след 16.10.2019 г.) не могат да бъдат взети предвид при постановяване на акта по съществото на спора. Въпрос № 11 също не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като няма обуславящо значение за изхода на спора. В случая съдът не е сезиран с инцидентен установителен иск, поради което не дължи произнасяне по проблема за валидността на представеното от ответниците удостоверение за търпимост в диспозитива на съдебния акт. Цитираните от касаторката Решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр.д.№ 4880/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 238 от 17.05.2012 г. по гр.д.№ 1081/2011 г. на ВКС, І г.о. не съдържат различно тълкуване на закона, при това същите са постановени в производства по искове по чл. 109 ЗС, поради което не съставляват относима за случая съдебна практика. Въпрос № 12 не налага произнасяне на касационната инстанция при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото в практиката е аксиоматично установено (а това следва и от правилата на логиката), че при отсъствие на първата от предпоставките от фактическия състав по чл. 108 ЗС, т.е. при формиран извод, че ищецът не е доказал да е собственик на процесната вещ, ревандикационната претенция подлежи на отхвърляне, без да се налага изследване на въпросите кой упражнява фактическата власт и ако това е ответника – разполага ли той с противопоставими на ищцовата страна права.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност и недопустимост не са заявени и отсъства вероятност за наличие на такива пороци. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед изхода от настоящото произнасяне, касаторката дължи да заплати разноски – суми от по 600 лв., представляващи договорени и заплатени в брой възнаграждения за един адвокат от всеки от ответниците Д. Г. Е. и Е. К. Е. поотделно (л. 178 и л. 179). С оглед действителната фактическа и правна сложност на делото и обема на предоставената защита, възраженията на касаторката по чл. 78, ал. 5 ГПК са неоснователни, за което свидетелствува и размерът на договорения и заплатен от самата нея хонорар в размер на 1 500 лв. на собствения й процесуален представител.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение