Определение № 4294 от 24.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3306/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ж. И. Д. (с удостоверение за придобита юридическа правоспособност № 625/02.11.2022г. на Министерство на правосъдието), против определение № 2500/30.05.2025г., постановено по в.ч.гр.дело № 1105/2025г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 5600 от 29.04.2025г. по гр. д. № 2813/2025г. на РС-Варна за връщане на исковата молба на Д. и за прекратяване на производството по делото. Частната касаторка излага съображения за неправилност и необоснованост на определението и иска отмяната му. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК обосновава допускането му до касационно обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Формулира въпрос, уточнен от касационната инстанция, съгласно правомощията, дадени с т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: 1. Спазени ли са изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд, в случай, че е постановен съдебен акт от състав, който е трябвало да се отведе като предубеден по спора, но не го е сторил. По този въпрос твърди противоречие с ТР № 1/21.11.2023г. по тълк.дело № 1/2023г. на ОСГТК на ВКС. Поставя и въпросите: 2. Съобразил ли се е въззивният съд със сочените в исковата молба и уточняващите молби обстоятелства, с които ищцата обосновава правния си интерес и допустимостта на иска по чл. 124, ал.5 ГПК и 3. Въззивният съд прави ли преценка за допустимостта на иска един път по наведеното от ищеца гражданско правоотношение и втори път като пренебрегва твърдението, че наказателното преследване не може да бъде възбудено, за което е изложил правни аргументи за проверка по ЗСВ, а не със средствата на наказателния процес по НПК; 4. Следва ли срещу ответника „Български спортен тотализатор“ да са наведени твърдения за извършено от негови служители престъпление или този ответник следва да се конституира във връзка с конкретното гражданско правоотношение, в което ищцата и БСТ са участници, поради което с оглед естеството на спорното правоотношение и по разпореждане на закона решението по делото трябва да е еднакво спрямо лицата в гражданското правоотношение. Поддържа, че по въпроса 5. Следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви, защо съдът счита едни доводи и възражения за неоснователни, въззивният съд е процедирал в отклонение от разясненията, дадени в ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 212/ 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ІІ ТО на ВКС. Поставя и въпросите: 6.Къде най-ясно са правно регламентирани действията на държавни органи, които по същество са упражняване на процесуални права или изпълнение на процесуални задължения, изрично установени със закон, като юридическият характер на тези действия предпоставя ли осъществяването им в установени от закона форми, тоест по установения в НПК ред; 7. Реализацията на наказателната отговорност свързва ли се с действията на съответните държавни органи, на които са възложени функциите по разкриване на престъпленията или действията на държавните органи, които са били извършени в т.нар. Предварителна проверка-чл. 145, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ЗСВ, не са такива, които имат процесуален характер; 8. Предварителната проверка по чл. 145, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ЗСВ регламентирана ли е извън НПК; 9. Действията на държаните органи по Предварителната проверка по чл. 145, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ЗСВ, имат ли процесуален характер по НПК за възбуждане на наказателно преследване или тяхното предназначение е да се съберат данни, които да подкрепят или оборят съмненията за евентуално извършено престъпление, за да може на тази основа да се премине към установените в НПК процедури за търсене на наказателна отговорност; 10. Изразът „Не може да бъде възбудено наказателно преследване“, употребен в чл. 124, ал.5, предл. 1 ГПК ограничава ли се до действия от процесуален характер, извършени по НПК или установяването на факта на извършено престъпление се ограничава до действия по чл. 145, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ЗСВ, които нямат процесуален характер. Формулира и въпроси: 11. Относно приложението на Инструкция за провеждане на предварителни проверки от Главния прокурор; 12. Основанията, визирани в чл. 24, ал.1, т.2-т.5 НПК, които представляват пречка за развитието на наказателния процес, идентични ли са с тези по чл. 145, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ЗСВ; 13. Налице ли са процесуални нарушения, когато въззивният съд не се е произнесъл по всички въпроси в частната жалба и това процедиране на въззивния съд оказало ли е влияние при преценката за допустимостта на иска по чл. 124, ал.5 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО намира частната касационна жалба за процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно определение. За да се произнесе по предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване, съдът съобрази следното: С обжалваното въззивно определение ОС-Варна, споделяйки изводите на първоинстанционния съд, е приел че предявеният от Д. иск по чл. 124, ал. 5 ГПК е процесуално недопустим. За да възприеме този извод и да потвърди постановения от РС-Варна резултат, въззивният съд е изложил съображения, че иск за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение се допуска в случаите, когато наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията на чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 НПК, или е спряно на някое от основанията на чл. 25, т. 2 или по чл. 26 НПК, както и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Посочил е, че заключенията на вещите лица са взети предвид по посочено гражданско дело и съдът е основал решението си на тях, но от представените постановления на ОП-Варна, АП-Варна и Върховна касационна прокуратура е видно, че е отказано образуването на досъдебно производство против ответниците с мотив, че липсват данни за извършено престъпление от общ характер по чл. 291 НК, което е основанието по чл. чл.24, ал.1, т.1 НПК. Това основание е извън посочените в чл. 124, ал. 5 ГПК основания, които са от т. 2 до т. 5, поради което предявеният иск е недопустим. Върховният касационен съд намира, че при тези решаващи мотиви на въззивния съд, обжалваното определение не следва да се допуска до касационен контрол. По-голямата част от формулираните въпроси (4, 6 7, 8, 9, 11, 12), не са обусловили решаващата воля на въззивния съд и нямат нужното значение за изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 1/2009г. Другата част са некоректно формулирани и хипотетични (3, 11), а в останалата част въпросите са разрешени в съответствие със съдебна практика на ВКС, поради което отсъства допълнителното селективно основание, на което страната се позовава. По отношение на първия въпрос следва да се посочи, че в мотивите на цитираното от частната жалбоподателка ТР № 1/2023г. по тълк. дело № 1/2023г. на ОСГТК на ВКС, с което беше отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение, се обобщи практиката по чл. 290 ГПК, според която основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай въз основа данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Затова е обективно невъзможно да се даде принципен отговор дали участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по доказателства, представени и по двете дела, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, при всички случаи и независимо от обстоятелствата и особеностите на казуса, е или не е основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите относно приложението на чл. 124, ал.5 ГПК, във вр. чл. 24, ал. 1 НК, по които въззивният съд се е произнесъл в пълно съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС. С оглед разясненията в цитираното и от ОС-Варна Тълкувателно решение № 20/1968 г. на ОСГК на ВС, целта на уредения с разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК иск е да се установи дадено обстоятелство за престъпно, когато това не може да бъде постигнато по редовния наказателнопроцесуален път и да бъде постановена съответната присъда, която би имала за гражданския съд задължителна сила относно последиците на престъпното деяние. В хипотезите на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК напротив, винаги със средствата на наказателния процес се установява, че деянието или не е осъществено или то не е съставомерно по смисъла на НК. Поради това, както и поради недопустимостта гражданският и наказателният съд, респ. органът на досъдебното производство, да достигнат до различни и следователно противоречиви изводи относно това дали деянието е извършено и дали то съставлява престъпление, разпоредбата на чл.24, ал.1, т.1 НПК е изрично изключена от приложното поле на иска по чл.124, ал.5 ГПК. Не може да се допусне касационно обжалване и по поставените процесуалноправни въпроси 2, 5 и 13. Според разясненията, дадени в ТР № 6/15.01.2019г. по тълк. дело № 6/2018г. на ОСГТК на ВКС производството по обжалване на постановените в гражданския процес определения и разпореждания е уредено като самостоятелно, различно от производствата по въззивно и касационно обжалване на съдебните решения. Този подход е обусловен от различията в подлежащите на проверка съдебни актове. С решението съдът се произнася по спорното материално право, а съгласно чл. 252 ГПК определения и разпореждания се постановяват, когато съдът се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество, а се извършва преценка за приложението на процесуални норми, които по правило са императивни. Инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразност на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, служебно проверява всички правно релевантни факти, сама преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от нея, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията в частната жалба и действа в условията на пълен въззив. Предвид изложените съображения, определението на ОС-Варна не може да се допусне до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО