Определение № 445 от 13.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1951/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. П. Ч. срещу определение № 12313 от 26.06.2025 г. по ч. гр. д. № 6271/2025 г. на Софийски градски съд, ГО, I-Е състав, с което е оставена без уважение частна жалба вх. № 98931 от 20.03.2025 г., подадена от С. П. Ч. срещу определение № 10829 от 06.03.2025 г. по гр. д. № 1608/2025 г. на Софийски районен съд, 157 състав. С него е прекратено производството по делото по предявения от частния жалбоподател срещу „Дирак – Д“ ООД, [населено място] иск по чл. 422 ГПК за установяване, че ответното дружество дължи на С. П. Ч. сумата от 12 227 евро, представляваща част от общо дължима неустойка в размер на 19 563, 20 евро, дължима на основание т. 25 от нотариален акт № 165/2017 г. за последните пет месеца забава, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като е обезсилена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 32775 от 18.10.2024 г., издадена по ч. гр. д. № 48356/2024 г. на СРС, 157 състав. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано. Частният жалбоподател оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че държавният съд не е компетентен да разгледа иска за съществуване на вземането, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, поради наличието на арбитражно споразумение. Счита, че предявяването на този иск е процесуално действие, съставляващо част от проведено заповедно производство, като материалноправните и процесуалноправните последици от предявяването на иска настъпват от подаване на заявлението, поради което този иск следва да бъде разгледан единствено от компетентния държавен съд, но не и от арбитраж. В частната касационна жалба се излагат доводи, че в случая арбитражната клауза, обективирана в т. 26.8 от предварителния договор за учредяване право на строеж срещу обезщетение и строителство, не обвързва страните по делото, тъй като предварителният договор е сключен между ищеца и едно трето за спора лице – „Дирак“ ЕООД. Частният жалбоподател твърди, че арбитражното споразумение е нищожно, тъй като е потребител по смисъла на пар. 13, т. 14 от ДР на ЗЗП. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Частният жалбоподател основава допускането на касационното обжалване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Кой съд е компетентен да разгледа и да се произнесе /на кой съд е подведомствен/ иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК, ако вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, е обвързано с арбитражно споразумение и ответната страна своевременно се е позовала на него?; 2. Прилага ли се по иск по чл. 422 ГПК уговорената между страните арбитражна клауза и овластен ли е държавният съд да разгледа иск по чл. 422 ГПК?; 3. При издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и налична арбитражна клауза в договора, от който същото вземане произтича, предявеният от кредитора иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, при въведено от длъжника възражение за наличие на арбитражна клауза, от кой съд следва да бъде разгледан – държавен или арбитражен?“. Твърди, че формулираните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – определение № 299 от 25.04.2023 г. по ч. т. д. № 273/2023 г., II т. о., определение № 938 от 25.11.2011 г. по ч. т. д. № 874/2011 г., II т. о., определение № 802 от 19.11.2013 г. по ч. т. д. № 3240/2013 г., I т. о., определение № 585 от 27.01.2011 г. по ч. т. д. № 457/2011 г., I т. о. и определение № 834 от 15.12.2012 г. по ч. т. д. № 728/2012 г., I т. о. Ответникът „Дирак – Д“ ООД е депозирал отговор на частната касационна жалба, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – че жалбата е неоснователна. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди определението на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по делото по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 12 227 евро, представляваща част от общо дължима неустойка в размер на 19 563, 20 евро, дължима на основание т. 25 от нотариален акт № 165/2017 г. за учредяване на право на строеж върху недвижим имот, въззивният съд е счел, че в случая е налице спор, предмет на арбитражно споразумение. Посочил е, че с оглед позоваването на ответника на това споразумение в отговора на исковата молба производството по делото следва да бъде прекратено. В атакувания акт са изложени съображения, че при наличие на уговорена от страните арбитражна клауза и направен отвод за неподведомственост спорът по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск не може да бъде разгледан от държавния съд, тъй като по този начин ще се дерогира арбитражното споразумение. Съставът на Софийски градски съд е счел, че в чл. 26.8 от предварителния договор, който обвързва страните по делото, е закрепено валидно арбитражно споразумение /споровете във връзка с нарушение на сроковете за изпълнение и произтичащите от това претенции за неустойки или друг вид договорена санкция, за които не бъде постигнато съгласие чрез преговори и взаимни отстъпки, да бъдат отнасяни за разрешаване на Арбитражния съд при БТПП по реда на Правилника за уреждане на спорове, основани на арбитражно споразумение/. Аргументирал е този извод с чл. 32 от договора за учредяване на право на строеж, оформен в нотариален акт, съгласно който за неуредените въпроси се прилагат уговорките по предварителния договор, което включва и уговорената арбитражна клауза. Формирал е извод за неоснователност на направения от ищеца довод за неарбитрируемост на спора с оглед качеството на С. Ч. на потребител, тъй като договорът за учредяване на право на строеж не е потребителски по смисъла на ЗЗП. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси по т. 1- т. 3 ГПК са свързани и могат да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно основателността в производството по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, на своевременно направения отвод за неподведомственост на спора по чл. 8, ал. 1, изр. 1 ЗАрб поради уговорена арбитражна клауза. Този въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на образуваното по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК производство пред държавния съд поради обвързващо страните арбитражно споразумение. По отношение на въпроса е обосновано и допълнителното основание за достъп до касация, тъй като произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определения. В посочените от частния касатор определение № 585 от 21.07.2011 г. по ч. т. д. № 457/2011 г. на ВКС, I т. о., определение № 938/25.11.2011 г. по ч. т. д. № 874/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 299 от 25.04.2023 г. по ч. т. д. № 273/2023 г. на ВКС, II т. о. и известното на състава определение № 4 от 5.01.2026 г. на ВКС по ч. т. д. № 2218/2025 г., II т. о. е прието, че отводът за неподведомственост на спор по иск по чл. 422 ГПК, поради уговорена арбитражна клауза, е неоснователен. Изяснено е, че материалноправните и процесуалноправните последици от предявяване на иска по чл. 422 ГПК настъпват от подаване на заявлението за снабдяване със заповед за изпълнение, слагащо начало на заповедното производство, поради което и исковата претенция за установяване на съществуването на вземането следва да бъде разгледана по същество от съответния компетентен държавен съд, но не и от арбитраж, тъй като евентуално постановено арбитражно решение би осуетило настъпването на последицата по чл. 416 ГПК - влизане в сила на заповедта за изпълнение. Предявяването на иска по чл. 422 ГПК е процесуално действие, съставляващо част от проведеното заповедно производство. Заповедта за незабавно изпълнение запазва действието си, допуснатото незабавно изпълнение не се спира, а продължава да се осъществява, освен ако не е спряно по реда на чл. 420 ГПК. По тези съображения е прието, че положителният установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да бъде разгледан единствено от компетентния надлежен съд, но не и от арбитражен съд. В посочените актове на ВКС не се прави разграничение на случаите в зависимост от това дали предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, или вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. С оглед отговора на правния въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, следва да се приеме, че направеният отвод за неподведомственост на спора по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с оглед уговорената от страните арбитражна клауза е неоснователен. Това налага определението на СГС и потвърденото с него определение на СРС да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение