Определение № 50242 от 05.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1004/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Хампо П. – С., подадена от адв. Николина К. М. в качеството й на особен представител, [населено място], срещу решение № 1169/12.11.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 466/2021 г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 2211/24.03.2020 г. по гр.д.№ 3211/2018 г. на Софийски градски съд за признаване за установено, че касаторът дължи солидарно със С. И. С., [населено място], на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], на основание чл.430, ал.1 ТЗ, сумата от 12882,39 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит от 23.02.2005 г., ведно със законната лихва от 14.07.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 48044/2017 г. на СРС. В касационната жалба е посочено, че се обжалва въззивното решение и в частта, с която е признато за установено, че се дължи и сумата от 213,01 лв., представляваща разноски за вписване подновяване на ипотека. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. С първоинстанционното решение е признато за установено по иска, предявен по реда на чл.430 ТЗ, че С. И. С. и С. Хампо П. – С. дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 27237,69 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит от 23.02.2005 г., ведно със законната лихва от 14.07.2017 г.; сумата от 463,42 лв. – договорна лихва за периода от 24.05.2017 г. до 13.07.2017 г.; лихва в размер на 26,51 лв. за периода 07.07.2017 г. до 13.07.2017 г.; такси и разноски в размер на 333,01 лв., от която: такса изискуемост 120 лв. и разноски за вписване подновяване на ипотека в размер на 213,01 лв. Решението е обжалвано с въззивна жалба само от С. Хампо П. – С., като Софийският апелативен съд е отменил акта на Софийски градски съд частично и е отхвърлил иска за признаване за установено, че С. Хампо П. – С. дължи солидарно със С. И. С. на „Банка ДСК“ ЕАД сумата над 12882,39 лв. до 27237,69 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит от 23.02.2005 г., ведно със законната лихва от 14.07.2017 г., както и за сумата от 213,01 лв. представляваща разноски за вписване подновяване на ипотека. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено. Предвид депозираната касационна жалба, предмет на настоящото производство е само частта от въззивното решение, с което е потвърден първоинстанционния акт за признаване за установено, че С. Хампо П. – С. дължи солидарно със С. И. С., [населено място], на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], на основание чл.430, ал.1 ТЗ, сумата от 12882,39 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит от 23.02.2005 г., ведно със законната лихва от 14.07.2017 г. В частта относно разходите за вписване подновяване на ипотека в размер на 213,01 лв. претенцията на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД е отхвърлена с въззивното решение, поради което за касатора липсва интерес от обжалване. В останалите части за потвърждаване от Софийски апелативен съд на решението на Софийски градски съд касационна жалба не е подадена. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за кредит за покупка на недвижим имот от 23.02.2005 г. банката е предоставила на С. И. С. като кредитополучател и С. Хампо П. – С. сумата от 28000 лв., която е следвало да се погасява на 180 равни месечни вноски за главница, като начислената лихва ежемесечно на падеж се погасява чрез капитализиране на лихвата. Уговорен е фиксиран размер на лихвата от 12,25 % за период от една година, а след изтичането му кредитополучателите следвало да заплащат лихва в размер, определян периодично от банката в зависимост от обявените от банката условия. Кредитът е обслужван редовно в периода от 23.03.2005 г. до 23.01.2015 г., като са погасени 119 месечни вноски в общ размер от 45578,64 лв., а последното плащане е направено на 17.04.2017 г. в размер на 238,22 лв. и с него е погасена част от падежиралата вноска за главница за 23.01.2015 г. С нотариални покани, връчени чрез залепване на уведомление на 05.07.2017 г., банката е уведомила длъжниците за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по кредита. Решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че клаузата по т.6.2 от договора, която предвижда, че след изтичането на едногодишен срок от предоставянето на кредита при лихва от 12,25 %, кредитополучателят следва да заплаща лихва в размер едностранно и периодично определян от банката и че този размер е задължителен за кредитополучателя, е неравноправна. Уговорката в договора за ежемесечно капитализиране на лихвата е приета за нищожна, като предвиждаща анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД. Без прилагане на клаузата по т.6.2 и тази за капитализиране на лихвите, въззивният съд е определил размера на задълженията при първоначално уговорения лихвен процент от 12,25 % и след приспадане на направените погасителни вноски. Главницата е изчислена в размер на сумата от 12882,39 лв., представляваща 16 броя падежирали вноски за периода от 23.03.2016 г. до 07.07.2017 г., а редовната лихва на сумата 2102,47 лв. – 15 броя вноски за периода от 23.04.2016 г. до 07.07.2017 г., поради което е формиран извод, че са били налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Искът е счетен за основателен в посочения размер на главницата, от която 3344,82 лв. просрочени вноски за периода от 23.03.2016 г. до 23.06.2017 г., а остатъкът – предсрочно изискуема, а вземанията за лихвите – договорна и за забава са уважени в предявените размери. Претенцията за разноски за вписване на подновяване на ипотека е отхвърлена като недоказана. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани шест въпроса при въведени основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но без да е посочена конкретна практика на ВКС, в противоречие с която да е постановено въззивното решение. В касационната жалба основният довод на касатора е, че след като клаузата за лихва в договора е счетена за нищожна, поради това че не е известен размерът й, то това би следвало да доведе до отпадане на задължението за лихва, докато съдът е разширил приложното поле на първоначално уговореното, като е изчислил задължението по лихвения процент към момента на сключване на договора. Настоящият състав на ВКС намира, че предвид на касационните доводи и основния решаващ извод на въззивния съд, въпросът, който е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, е формулираният от касатора: „Дължи ли потребителят лихва, когато клаузата за лихва е прогласена за нищожна поради неравноправния й характер и как се определя каква лихва би дължал потребителят, когато е налице нищожност на клаузата за лихва?“. Останалите въпроси са свързани с този въпрос, който касационната инстанция счита за обобщаващ проблемите относно прилагане на правните последици при обявена нищожност на отделни договори клаузи. По изложените съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по уточнения от състава въпрос: „Дължи ли потребителят възнаградителна лихва по договор за кредит при обявяване за нищожна поради неравноправния й характер на договорна клауза за определяне на лихвата и съответно как следва да се определи размерът й в този случай?“. Касаторът се представлява от особен представител, поради което не следва да се събира първоначално дължимата държавна такса на основание чл.18, ал.2, т.2 от ТДТСС по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд