Определение № 604 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1523/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Й. К., чрез адв. А. С., против решение № 6405/21.11.2024 г. по в.гр.д. № 8666/2024 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 501 от 11.01.2023 г., постановено по гр.д.№12406/2022 г. на Софийски районен съд, са уважени предявените от “Топлофикация София” ЕАД срещу Г. Й. К.,установителните искове с правно основание чл.422 ГПК, вр.чл.149 ЗЕ, чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД са следните суми: 6 299,86 лева– цена на незаплатена топлинна енергия за апартамент №39 в [населено място], [жк], [жилищен адрес] за периода м.05.2018 г. – м.04.2020 г., ведно със законната лихва върху посочената главница от 20.09.2021 г до окончателното изплащане на сумата; 1015,53 лева лихви за забава върху посочената главница за периода 15.08.2017 г. – 07.09.2021 г. и 50,90 лева - за дялово разпределение за периода м.08.2018 г. – м.04.2020 г., ведно със законната лихва върху посочената главница от 20.09.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 29.09.2021 г. по ч.гр.д.№54514/2021 г. на Софийски районен съд. Решението е постановено при участието на “Техем сървисис” ЕООД, като трето лице помагач на “Топлофикация София” ЕАД. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че то е недопустимо, съответно неправилно. Изложени са множество доводи за неправилност на съдебното решение, които обобщени се отнасят до изводите на въззивния съд, че националната нормативната уредба относно начина на определяне и разпределяне на топлинната енергия не противоречи на правото на ЕС; че отмяната на редица текстове от Наредбата от 2007 г. и на тази от 2020 г. няма обратно действие; че между страните е налице облигационно правоотношение. Твърдят се допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила – на чл.чл.12, чл.235, ал.2, 236, ал.2 ГПК, на задължението му за служебно назначаване на експертиза, на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК с оглед наличието на образувано пред СЕС дело С-760/23 г., което нарушение според касатора влече недопустимост на въззивното решение. Касаторът иска обезсилване, евентуално – отмяна на обжалваното решение. Отправено е и особено искане за спиране на производството по настоящото дело до приключване на дело С-760/23 на СЕС, по което е отправено преюдициално запитване от Районен съд Пловдив по тълкуването на Директива 2012/27/ЕС1 на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. относно енергийната ефективност за изменение на Директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на Директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО2 и чл. 169 ДФЕС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следните въпроси: 1/ От коя дата дадена директива е влязла в сила и съдилищата на държавите-членки трябва да се въздържат, доколкото е възможно, от тълкуване на вътрешното право по начин, който би могъл сериозно да компрометира след изтичане на срока за транспониране постигането на целта, преследвана от тази; 2/ Задължително ли е за националния съд решение на националния конституционен съд в частта, с която е тълкувано правото на ЕС и съответствието на националното законодателство с правото на ЕС; 3/ От кой момент се счита за отменен подзаконов нормативен акт поради противоречието му с правото на ЕС и практиката на СЕС. Поддържа се, че дадените от въззивния съд разрешения по повдигнатите въпроси противоречи на конкретно посочени в изложението решения на СЕС. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Допуска ли правото на ЕС да се разпределя топлинна енергия за сградна инсталация без да са налице монтирани радиатори в общите помещения на сградата; 2/ Съответства ли формулата (зависимостта) по т. 6.1.1. от Методиката към Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /отм./ на Закона за енергетиката, Закона за енергийната ефективност и на правото на ЕС; 3/ Прилага ли се чл. 147а З. към договорите за продажба на топлинна енергия на потребители. Сочи се, че в случая не е налице практика на ВКС по въпросите, а същите са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В изложението са формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът като правораздавателен орган да прилага по-високия по степен нормативен акт, като констатира и елиминира противоречието в рамките на правораздавателната си дейност по конкретен правен спор. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по него в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно – ТР № 2/2014 от 19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. на ОСГТК; 2/ Дали съдът е длъжен да мотивира решението си чрез посочване на фактически и правни изводи и да постанови решението си като обсъди всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните и след като извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства; 3/ Длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателвства по делото и доводите на страните; 4/ Длъжен ли е съдът по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания, които съдът няма. Сочи се противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 3 от ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и решение № 390 от 26.06.2015 г. по гр. дело № 7568/2013 г. на ІV г.о.; 5/ Длъжен ли е съдът да обсъди заключението на вещо лице с всички доказателства по делото. Твърди се противоречие по въпроса с решение № 59 от 24.04.2020 г. по гр. д. № 3624/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 114 от 03.10.2019 г. по гр.д. № 3472/2018 г. на ВКС, II г.о., решение № 113 от 28.02.2011 г. по гр.д. № 1062/2010 г. на ВКС. Насрещната страна – „Топлофикация София“ ЕАД, както и третото лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД, не изразяват становище по касационната жалба. За да потвърди решението на първата инстанция, с което са уважени предявените искове по реда на чл.422 ГПК, въззивният съд е приел, че съдът не може да откаже прилагане на действащото национално право, което не противоречи нито на Конституцията, нито на правото на ЕС; че съгласно приетото по делото заключение на СТЕ измерването и отчитането на доставената топлинна енергия и начисляването на сметки е извършвано съгласно действащата нормативна уредба - дяловото разпределение и изравнитените сметки са изготвени съобразно ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /отм./; че възраженията на ответника по заключението на СТЕ имат технически характер, вкл. такива „по законите на физиката“ и са повдигнати хипотетично и в теоретичен порядък, за които съдът няма специални знания и не би могъл да се произнесе по тях без да има поставени от въззивника допълнителни задачи към вещо лице по съответната специалност, а такива не са поставени, за да докаже тезите си; по възражението за непоискана доставка, въззивният съд се е позовал на задължителното разрешение, дадено в ТР № 2 от 25.05.2017 г. по тълк.д. № 282016 г. на ОСГК на ВКС; изложил е съображения, че съгласно чл.13 от Директива 2006/32/ЕО в сметките следва да се включва само реално потребена енергия, като това изискване е изпълнено, тъй като на основание чл.155, ал.1, т.1 ЗЕ, сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо дяловото разпределение и по този начин потребителите заплащат реално изразходваната от тях топлинна енергия за отчетния период. С определение от 13.08.2025 г. производството по настоящото дело е спряно до приключване на дело С-760/23 на СЕС, по което е отправено преюдициално запитване от Районен съд Пловдив по тълкуването на Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. относно енергийната ефективност, за изменение на Директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на Директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО и чл.169 ДФЕС, по въпроси, свързани с тълкуване на разпоредбите на чл.9, § 3 от Директива 2012/27/ЕС, които не се припокриват с въпросите, на които е даден отговор с решение на СЕС от 5.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17. С определение от 31.10.2025 г. производството по настоящото дело е възобновено поради отпадане на пречката за разглеждането му. С оглед решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. На първо място следва да се посочи, че обжалваното въззивно решение не е недопустимо поради допуснато от въззивния съд нарушение на нормата чл.229, ал.1, т.4 ГПК, изразяващо се в разглеждане на делото въпреки наличието на основание за спирането му поради образувано дело пред СЕС по преюдициално запитване на друг съд. Спирането на производството по т.4 на чл.229, ал.1 ГПК е свързано с установяването на факти между конкретни страни в процеса, които ще обвържат съда по спряното дело, когато е налице сила на пресъдено нещо по обуславящото дело. Даденото в ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС разрешение не е приложимо в хипотеза, при която съдът не е спрял производство до приключване на дело пред СЕС по оправено преюдициално запитване от друг съд. Формулираните в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не са от значение за формиране на решаващата воля на въззивния съд за основателност на иска. Липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, прави безпредметно обсъждането на сочения допълнителен критерий, но въпреки това следва да се посочи, че обстоятелството, че въззивният съдът е посочил единствено отменената вече Директива 2006/32/ЕО вместо приложимата в конкретния случай Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. относно енергийната ефективност от 25.10.2012 г., е без значение за крайния изход на спора. Във връзка с формулировката на втори и трети въпрос, трябва са отбележи, че в решение № 5/22.04.2010 г. по конст.дело № 15/2009 г. на КС не е тълкувано правото на ЕС и съответствието на националното законодателство с правото на ЕС, а е налице произнасяне по искане на омбудсмана на РБ за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл.156, ал.1 и ал.6 ЗЕ, обн. ДВ, бр.107 от 2003 г., посл.изменен с ДВ, бр. 82/2009 г. поради противоречие с чл.19, ал.2 от Конституцията, като искането е охвърлено. В мотивите на решението е посочено, че сградната инсталация е обща част по смисъла на ЗЕ, ЗС и ЗУЕС, като предназначението й е да отоплява вътрешната част на сградата-етажна собственост и чрез топлопроводите й топлинната енергия достига до индивидуалните имоти на потребителите. Същевременно общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни, поради което при съсобствени вещи в сгради-етажна собственост, след като всички обитатели участват в ползите им, изразяващи се в отопление на цялата сграда, те трябва да участват и в тежестите, изразяващи се в заплащане на стойността на полученото количество топлинна енергия за общите части и сградната инсталация. Така даденото разрешение е съобразено при постановяване на ТР № 2/25.05.2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата и потребител на услугата е цялата етажна собственост. Ето защо, титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградна инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставка на централно отопление в сградата. Впоследствие е налице и тълкуване на чл.13, §2 от Директива 2006/32/ЕО и на чл.10, §1 от Директива 2012/27/ЕС с решение от 9.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, съгласно което е допустима национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда – етажна собственост, присъединена към системата за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградна инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и го използват в своя апартамент, както и която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградна инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. В това решение на СЕС формулата за дялово разпределение, не е била предмет на изследване. Формулираните на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси, с обосновка че по тях не е налице съдебна практика на ВКС, също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като по тях не е налице сочения допълнителен критерий. По първи и втори въпрос разрешенията са дадени с съответно с решение от 9.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС и последвалото решение от 23.10.2015 г. по дело С-760/23 на СЕС, който единствен е компетентен да се произнесе по тях. Според последното решение, чл.9, §3 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно енергийната ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която собственикът на апартамент в сграда-етажна собственост, е длъжен да заплати разходите, които са му начислени за топлинната енергия, отдадена от всички тръбопроводи и инсталации за разпределение и доставяне на топлинна енергия в сградата, вкл. когато стълбищата и коридорите на сградата не са оборудвани с радиатори, в размер на част, пропорционална на отопляемия обем на своя апартамент, доколкото правилата и параметрите, въз основа на които се начисляват разходите, които са му начислени за индивидуалното му потребление на топлинна енергия за отоплението на апартамента му и за топлата вода за битови нужди, гарантират прозрачността и точността на отчитането на индивидуалното потребление. В т.58 Съдът на ЕС посочва, че Директива 2012/27/ЕС относно ефективната енергийност не предвижда изисквания, на които следва да отговаря формулата по т.6.1.1 от методиката към Наредбата за топлоснабдяването. Посочил е, че при тълкуване на Директива 2012/27/ЕС, СЕС вече е приел, че същата допуска сметките за потребление на топлинна енергия за сградна инсталация да се изготвят за всеки собственик на апартамент в съответната сграда пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент / т.90-92 от решение по съединени дела С-708/17 и С-725/17/, т.е. наличието във формулата на фиксирана компонента /която не зависи от индивидуалното потребление на етажния собственик/ и променлива компонента /неговото индивидуално потребление/, не са в нарушение на европейското право. В т.62 от мотивите на решението е посочено, че макар математическата формула, посочена в т.6.1.1 от Методиката за дялово разпределение към Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /отм./, да се основава на обективни данни, тя не отчита определен брой параметри, свързани с действителното функциониране на разглежданата в главното производство отоплителна инсталация, като подобна формула би следвало по-специално да отчита специфичните характеристики на сградата като нейната изолация и изолацията на отоплителната система, използваните за тази система материали, както и евентуалната загуба на топлина. Посочените параметри имат значение за т.нар. фиксирана компонента във формулата. Даденото от въззивния съд разрешение по спора не противоречи на постановеното от СЕС решение по дело С-760/23, с което възникването на задължението на собствениците на индивидуални обекти с сградата в режим на етажна собственост да заплащат разходите за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, пропорционално на отопляемия обем на апартаметите по проект, не е отречено, поради което предмет на изследване, във всеки конкретен случай, е единствено точността на методиката за определяне на неговия размер. Това означава, че в случаите, в които е установено, че собственият на потребителя имот се намира в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, респ. потребителят обективно се ползва от топлинната енергия, отдадена от общите части на сградата и топлообмена между отопляемите и неотопляемите обекти, предявеният иск за заплащане на тази енергия не може да бъде отхвърлен единствено по причина, че методиката за определяне на тази стойност е неточна или непрозрачна. По последния въпрос относно приложението на чл.147а, ал.1 З., е налице задължителна практика на ВКС – ТР № 2/25.05.2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, според която редът за сключване на договора за доставка на топлинна енергия е специален и се подчинява на правилата на ЗЕ, които не нарушават З.. В случая нормата на чл.150, ал.2 ЗЕ е специална, поради което не намират приложение правилата за обвързване на потребителите от общите условия по друг вид потребителски договори – чл.147а З.. Отделно от това, правото на ЕС не предвижда забрана за уредения в ЗЕ начин за сключване на договор между клиентите на топлинна енергия за битови нужди и топлопреносното предприятие. Директива 2011/83/ЕС относно правата на потребителите не засяга националното общо договорно право – съображение 14 от Директивата уточнява, че тя не следва да засяга националното право, което урежда например материята относно сключването или действителността на договора, в частност при липсата на съгласие за сключване на договора. В този смисъл са и мотивите в решението на СЕС от 5.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17. Повдигнатите на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, макар и формално да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не са разкрива сочения допълнителен критерий. Даденото от въззивния съд разрешение, че отмяната на Методиката за дялово разпределение, има действие от деня на влизане в сила на съдебното решение, е съобразено с нормата на чл.195, ал.1 АПК и практиката по нейното приложение, според която подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. Не е налице и твърдяното от касатора противоречие със задължителното разрешение, дадено в ТР № 2/2014 от 19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. на ОСГТК, според което висящото гражданско дело, спорът по което е пряко свързан с приложението на подзаконов нормативен акт, не е обусловено по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК от решението по административното дело, образувано по оспорване на същия акт с искане да бъде обявен за нищожен или отменен. Следва да се посочи, че приложимата и действаща към процесния период Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването е отменена с Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр.25 от 20.03.2020 г./, а не с решение № 4777 от 13.04.2018 г., постановено по адм.дело № 1372/2016 г. по описа на ВАС, доколкото последното е обезсилено с решение № 2187 от 11.02.2020 г. по адм.дело № 1318/2019 г. на ВАС, 5 членен състав, тъй като междувременно оспорената Наредба от 2007 г. е била отменена с нова такава. Предвидената в последната Методика за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради-етажна собственост също е атакувана по съдебен ред, като на съда е служебно известно, че с решение № 7276 от 03.07.2023 г. по адм.дело № 746/2021 г. на ВАС, влязло в сила на 25.02.2025 г., т. 6.1.1 от методиката, приложение към чл.61, ал.1 от Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването, е отмемена, като отмяната има действие само занапред, т.е. засяга правоотношения, развили се след влизане в сила на решението, какъвто настоящия случай не е, поради което отмяната е ирелевантна за основателността на исковете. Въззивният съд не е процедирал и в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, касаеща задълженията на въззивния съд при ограничен въззив. В конкретния случай, в рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е разгледал възраженията и доводите на страните, както и събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи. Направената от него преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането и анализа на събраните доказателства във връзка с тези факти, са отразени надлежно в мотивите на съдебния акт. Доколкото преценката за точността на формулата за дялово разпределение е винаги конкретна - с оглед установените по делото факти и обстоятелства, въззивният съд е приел, че ответникът дължи цена на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, при съобразяване на заключението на съдебно-техническата експертиза, според което за процесния период тази енергия е в размер на 2 594,2 кВтч, изчислена съобразно съответните стойности на параметрите, посочени във формулата по т.6.1.1 от методиката за дялово разпределение към Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването /отм./. При липса на конкретни възражения, че определени приложими параметри, свързани с реалното функциониране на отоплителната система в процесната сграда-етажна собственост, не са били взети предвид при извършване на разпределението на топлинната енергия, за въззивният съд не е имало задължение да поставя допълнителни задачи към вещото лице за преизчисление на разпределението на топлинната енергия по пера, както и на нейната стойност. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице релевираните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд,