Определение № 3926 от 05.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4535/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Й. срещу въззивно решение № 276/31.07.2024 г. по в.гр.д. № 361/2024 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение на Пирдопския районен съд в обжалваната част, с която на основание чл.422, ал. 1 от ГПК е признато за установено вземането на Е. М. Д. към Н. Н. Й., за което е издадена заповед за изпълнение на основание чл.410, ал. 1 от ГПК за сумата 25 000 лева главница, представляваща частично задължение от дадена в заем сума в общ размер 35 000 лева посредством два парични превода по силата на устен договор за заем от 02.03.2020 г., ведно със законна лихва върху главницата от 12.04.2022 г., за сумата 923.61 лева мораторна лихва върху главницата за периода от 24.11.2021 г. до 05.04.2022 г., както и разноски за заповедното и първоинстанционното производство, по предявен главен частичен иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Ответникът по касационната жалба Е. М. Д. оспорва основанията за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Касационната жалба e процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване и е редовна. За да постанови решението, въззивният съд е приел следното: Въззивният съд е приел, че от ищеца е предявени по реда на чл.415, ал.4 вр. чл.422, ал.1 от ГПК главен частичен иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата 25 000 лева, който е процесуално допустим, доколкото е налице правен интерес у ищеца от предявяването му, поради подаден в срок възражение срещу издадена заповед за изпълнение за вземането по реда на чл. 410 от ГПК. Заемът за потребление, респективно паричният заем, е от категорията на така наречените реални договори. Реален е договорът, чийто фактически състав включва освен съгласие на страните и предаване на вещите, които са негов предмет. Следователно елементите от фактическия състав на договора заем са първо, съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и второ, предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. В случаите, когато предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е направено то, не може да се презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор. Не съществува законова презумпция, която да замести доказване на основанието, на което сумата е преведена. Ищецът е този, който твърди, че това основание е договор за заем и в негова тежест е при условията на пълно и главно доказване да установи в процеса при условията на чл.154 ГПК, че процесната сума е дадена като заем, предадена е на ответника и той я е приел като заем. Ищецът следва да докаже и другите елементи от фактическия състав на договора за заем - поето насрещно задължение за връщане на сумата от ответника и други условия на договора, ако има такива - срок на връщане, лихва и др. В случая и двете страни признават, че между тях е имало облигационно правоотношение, но ищецът твърди сключването на договор за заем, а ответницата – договор за дарение. Ответницата не оспорва, че е получила по банков път две плащания /на 11.03.2020 г. и на 13.03.2020 г. общо 35 000 лева/, като в подкрепа на това са и представените по делото платежни нареждания. Те не доказват договора, по който е извършено плащането. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС за допустимостта на свидетелски показания за основанието на плащането по приложението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК в производството по иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, е обосновал извода, че ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо, когато спорът, когато както в случая, не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен; каква е била действителната обща воля на страните, включително и досежно уговорките относно изпълнението на договора; как са изпълнявани задълженията по него след сключването му, а при наличие на документ за предаване на сумата, няма забрана за установяване със свидетелски показания на останалите елементи на договора. Въззивният съд е обосновал извода си, че ищецът е доказал твърдяното основание за предоставяне на паричните суми: Според показанията на свидетеля Т.. ищецът знаел за намеренията на ответницата да закупи имот в [населено място], както и че същата имала друг имот, който възнамерявала да продаде, за да финансира покупката, но с цел ускоряване на покупката /с оглед платеното капаро/ ищецът се съгласил да й предостави сумата 40 000 лева с уговорката същите да бъдат върнати след получаване на продажната цена от другата сделка с имота на ответницата. Предоставените на ответницата парични средства са били получени от ищеца по договор за кредит, като ищецът не е споделял пред свидетеля каквито и да било свои дарствени намерения към ответницата. От показанията на свидетелката Б. – дъщеря на ответницата също се установява, че първоначалната уговорка между страните е била ответницата да върне парите, които ищецът имал намерение да й даде за закупуването на къщата. Същата споделила с дъщеря си, че тъй като Е. иска да рефинансира свой кредит, ще изтегли пари и ще й ги даде, за да може да купи къщата в [населено място]. и по „първоначална уговорка след продажбата на апартамента тя ще му ги върне“. След предоставянето на сумата от страна на ищеца ответницата успяла да продаде своя имот в [населено място]., но „заемът бил вече направен“. Съдът не кредитира показанията на св. Д. в частта, в която заявява, че ищецът никога не е искал ответницата да му върне парите, като ги предоставил единствено с цел да й помогне. Тази свидетелка е близка роднина на ответницата – нейна дъщеря и безспорно е заинтересована от изхода на делото, поради което съгласно разпоредбата на чл.172 от ГПК показанията й следва да се преценяват с оглед всички други доказателства по делото, а тези доказателства сочат на извод, че сумата е била дадена именно като заем. В този смисъл са както показанията на св. Т. и св. Б. /другата дъщеря на ответницата/, така и данните по делото, че Е. Д. е рефинансирал свой кредит, за да предостави процесните суми на ответницата. Житейски нелогично е същият да е имал намерение да дари такава голяма сума на ответницата, с която не е съжителствал съвместно и с която малко по-късно, през лятото на 2021 г. са преустановили отношенията си. С оглед това съдът намира за доказано основанието за предоставяне на процесните суми, а именно – договор за заем, поради което същите подлежат на връщане след покана, при липса на доказателства за уговорен срок за връщането им, съгласно чл.69, ал.1 от ЗЗД. С оглед на това въззивният съд е приел за доказано основанието аз предоставянето на процесните суми по договор за заем, поради което същите подлежат на връщане след покана, при липса на доказателства за уговорен срок за връщането им съгласно чл.69, ал.1 ЗЗД. Ответницата не твърди и не ангажира доказателства аз изпълнение на задължението си за връщането на сумата, поради което предявеният частиен иск за сумата 25 000 лева е основателен. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Касационната жалбоподателка се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, с което неправилно е прието, че между страните е сключен договор за паричен заем, а не договор за дарение, без да е установено на коя дата е сключен договорът и при какви условия, т.к. в двата парични банкови превода е записано „захранване на сметка“, а не „заем“; поради това, че въззивният съд неправилно отказва да кредитира показанията на доведените от ответницата свидетели за дарственото намерение на ищеца при извършване на преводите; поради това, че въззивният съд не се е произнесъл относно пълния размер на главния иск, който е за сумата от 40 000 лева, от които ищецът частично претендира 25 000, а се е произнесъл за сумата 35 000 лева, без да излага доводи за разликата до 40 000 лева и поради това, че въззивният съд прави извод за сключения договор за заем, като вместо да се позовава на събраните по делото доказателства, въззивният съд се позовава на „житейски логични принципи“ по отношение на основанието за предаването на сумата 35 000 лева. Във връзка с последния довод касационната жалбоподателка поставя и правен въпрос, за който твърди, че осъществява основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване: Допустимо ли е въззивният съд при преценка на основателността на иска да се позовава на „житейски логични принципи“, които навеждат на извод, противоречащ на събраните доказателства? Настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение – че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти. В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Въззивният съд е обосновал извода си за основанието на договора – за паричен заем, а не за дарение; за това, че договорът е сключен към момента на искането от ищеца до банката за рефинансирането на негов кредит преди извършването на двата парични превода, които са в изпълнение на постигнатото съгласие, както и за това, че липсата на уговорка за лихва или срок или други не променя извода за основанието за сключването на договора; Въззивният съд е обосновал извода си, че не следва да кредитира свидетелските показания на една от дъщерите на ответницата (на основание 172 ГПК,), тъй като тя е заинтересована от изхода на спора в полза на ответницата и тъй като показанията и не се подкрепят от другите доказателства и данни по делото; въззивният съд се е произнесъл по обжалваната от Н. Н. Й. част от първоинстанционното решение, в което е разгледан частичен иск за 25 000 лева от общо 35 000 лева и не е направено искане за допълване на първоинстанционното решение. Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касационната жалбоподателка правен въпрос не е обуславящ по изложените по-горе (по твърденията за очевидна неправилност) съображения: Въззивният съд е обосновал извода си за основанието на сключения договор на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като последен критерий за преценка на тези доказателства се е позовал на логиката. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед на този изход от производството касационната жалбоподателка няма право на разноски. Ответникът претендира разноски за всички инстанции, но не представя списък на разноски за нито една от инстанциите, нито доказателства за направени разноски (отделно от това, той е претендирал разноски за първата и въззивната инстанция и с двете решения на първата и въззивната инстанция са му присъдени разноски). Поради това и на него разноски не следва да бъдат присъдени. Воден от изложеното съдът