Определение № 2909 от 23.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1435/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Л. К., чрез особен представител адв. Г. М., против Решение № 1497 от 16.12. 2025г. по в. гр. д. № 1275/2025 г. на Апелативен съд – София (поправено с постановеното по същото дело по реда на чл.247 ГПК Решение № 91 от 25. 01.2026 г.), с което е потвърдено Решение № 58 от 04.03.2025 г. по гр. д. № 240/2024 г. на Окръжен съд – Перник. С посоченото решение настоящият касатор е осъден да заплати на „Райд Шеър България“ ЕАД сумата oт 44 886, 25 лв. /22 949.98 евро/, представляваща обезщетения по договор за наемане на превозни средства от 17.03.2021г., формирана както следва: 30 700 лв., / 15 696.66 евро/ - обезщетение по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за вреди, причинени през време на ползване на наетата вещ, и 14 186, 25 лв. /7 253.31 евро/ - обезщетение по чл. 92 ЗЗД, във връзка с т. 20 от списъка на неустойките, представляващ приложение № 1 към процесния Договора за наем, ведно със законната лихва за забава върху общата сума, считано от датата на предявяване на исковата молба - 10.04.2024 г., до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне като неоснователни на предявените от „Райд Шеър България“ ЕАД искови претенции. Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е основано на сочените от касатора самостоятелни основания по чл.280, ал.2, пр.1 и пр.3 ГПК, поради вероятна нищожност и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, съответно обосновани. Ответникът по касация „Райд Шеър България“ ЕАД, чрез процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените самостоятелни основания по чл.280, ал.2, пр.1 и пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Изложени са съображения и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат, от фактическа страна, въз основа на представения по делото договор за наем № 545 от 10.04.2019 г., приемо-предавателен протокол от 18.07.2019 г., както и свидетелство за регистрация Част I на МПС от 02.07.2019г., въззивният съд е установил, че ищецът „Райд Шеър България“ ЕАД, познат под търговското наименование „Спарк“, е ползвател на автомобили по силата на договор за оперативен лизинг с „Аутотехника“ ЕООД, като въпросните автомобили, в частност лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Кона“, с рег. [рег.номер на МПС], биват отдавани под наем от страна на ищеца към трети лица - потребители. От представените по делото договор за наемане на превозни средства за предоставяне на услуги от 17.03.2021 г., ведно с приложение № 1 към него, общите условия на ищеца за наем и предоставяне на услугите „Спарк“, заверен препис от личната карта на ответника, справка от GPS система за дистанционно наблюдение за потребителска сесия за периода от 15-16.04. 2021г., доклад за инцидент от 16.04.2021 г., а също от приобщените по делото материали по ДП № 75/2021г. по описа на РУ - Костинброд, пр. пр. № 357/ 2021г. по описа на РП - Костинброд, съдът е приел за установено, че на 17. 03.2021г. ответникът Т. Л. Л. е сключил от разстояние и по реда на чл. 45 ЗЗП договор за наемане на превозни средства, с което е потвърдил, че приема и е запознат с общите условия на ищеца, в качеството му на наемодател. На 15.04.2021 г. в 22:30:14 ч. ответникът чрез мобилното приложение на ищеца резервирал процесния лек автомобил марка „Хюндай“, а секунди по-късно - в 22:30:50 ч. е активирал захранването и започнал управлението му. Около 23:00 ч. същата вечер, движейки се по път I-81 в района на разклона за [населено място], ответникът изгубил контрол над превозното средство, като самокатастрофирал, напускайки платното за движение и установявайки се в крайпътната растителност. При пристигането на полицейски екип ответникът напуснал мястото на произшествието, като е избягал в тъмнината. На следващия ден - 16.04.2021г. служител на ищеца посетил мястото на инцидента, изготвил доклад в мобилното приложение „Спарк“ и приложил снимков материал, уточнявайки, че автомобилът следва да бъде репатриран до РУ - Костинброд. В същия ден автомобилът бил иззет като веществено доказателство по досъдебно производство № 75/2021 г. по описа на РУ - Костинброд, а на 14.01.2022г. бил върнат на собственика „Аутотехника“ ЕООД. От представената по делото кореспонденция между ищеца „Райд Шеър България“ ЕАД, в качеството му на наемател, и „Аутотехника“ ЕООД, в качеството му на наемодател на процесния лек автомобил, е прието за установено, че собственикът „Аутотехника“ ЕООД е уведомил ищеца, че наетият лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Кона“, с рег. [рег.номер на МПС], е самокатастрофирал и е бил иззет като веществено доказателство по досъдебно производство. Поради липсата на необходимата документация дружеството-собственик е заявило, че не може да обработи щетата по реда на застрахователното покритие и че разходите по възстановяване на автомобила следва да останат за сметка на ищеца, както и че установените увреждания по същия надвишават 70 % от неговата стойност, поради което било налице тотална щета. За безспорен е приет фактът, че страните по лизинговото правоотношение са уговорили да бъде изплатено обезщетение на собственика на увредения автомобил в размер на 30 700 лв. в рамките на дванадесет месечни вноски. В тази връзка и след подробно обсъждане на заключението на приетата по делото съдебна авто-техническа експертиза съдът е приел за установено, че отразените в протокола за оглед следи, отломки и деформации по процесния лек автомобил марка „Хюндай“ напълно съответстват на механизъм на самокатастрофиране, при който превозното средство е загубило стабилност при излизане от десен завой, отклонило се към дясната страна на платното, преминало през отводнителната канавка и вследствие на ротации около вертикалната и надлъжната си ос последователно се преобърнало, като първо ударило задната си лява част, след това тавана и накрая предната дясна зона, след което се установило отново на четирите си колела в крайпътната растителност. Всички констатирани повреди по автомобила са в пряка причинно-следствена връзка с описаното произшествие и представляват негово пряко следствие. След съпоставка между стойността на ремонта и пазарната стойност на автомобила вещото лице е заключило, че когато стойността на възстановяването се изчислява по цените на официалния представител, необходимите разходи представляват 76,38 % от пазарната стойност на автомобила към датата на ПТП, поради което е налице икономическа тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ. Въззивният съд е кредитирал варианта на изчисление, изготвен по цените на официалния представител на марката с аргумента, че същият отразява реалните пазарни условия и действителната стойност на ремонта при стандартен и оторизиран сервиз, какъвто следва да бъде използван при възстановяване на щети от подобен характер. При тези условия стойността на ремонта надвишава 70 % от пазарната стойност на автомобила към датата на произшествието, поради което съдът е приел, че е налице икономическа тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ. С оглед установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че между страните е налице валидно възникнало търговско правоотношение по договор за наем, по който едно от задълженията на наемателя е да пази вещта и да я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение. Посочено е, че нормата на чл.233, ал.1 ЗЗД урежда оборима презумпция за виновно причиняване на вреди от наемателя по време на ползването на вещта и ако последният твърди, че вредите се дължат на причина, за която той не отговаря, доказателствената тежест е негова. Прието е, че в случая не се твърди и не се доказва друго, поради което и при зачитане пределите на въззивната компетентност, искът за главницата следва да бъде уважен в предявения размер от 30 700 лв. Доколкото ответникът не е релевирал възражение относно размера на действително заплатеното обезщетение към лизингодателя, съдът е оставил този въпрос извън осъществяваната от него проверка на обжалвания акт, като е приел, че търсеното парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и като законна последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва, считано от датата на подаване на искова молба до окончателното изплащане на вземането. По отношение на предявения иск с правно основание чл.92 ЗЗД съдът е приел, че така уговорената неустойка в чл. 9.5 от общите условия на ищеца във връзка с т. 20 от Приложение № 1 към процесния договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги е компенсаторна, тъй като е с предмет правомерно обезпечаване на вредите на наемодателя, представляващи пропуснати ползи, които търпи в резултат от договорното неизпълнение, доколкото е пропуснал възможността да получи граждански плодове от вещта чрез предоставянето й за възмездно ползване на друго лице. С оглед на това и във връзка с основното възражение на ответната страна във въззивната жалба решаващият съд е приел, че в случая кумулирането на отговорността по чл. 233, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД е напълно допустимо. В съответствие с разпоредбата на чл. 92 ЗЗД, във връзка с т. 9.5 от общите условия за наем и предоставяне на услуги на „Спарк“ и т. 20 от приложение № 1 към договора в хипотезата на неизпълнение на задължението за връщане на автомобила е прието, че наемателят дължи договорена неустойка в размер на 75 % от приложимата към момента дневна наемна цена, начислявана за всеки изтекъл 24-часов период. От представената по делото извадка от ценовата листа за периода 2017 г. - септември 2022 г. съдът е установил, че към релевантния момент дневната наемна цена за лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Кона“ възлиза на 65 лв., считано от заявената в исковата молба като начален момент дата - 16.04.2021 г. Предвид това, съдът е формирал извод за дължимост на неустойката в размер на 48,75 лв. на ден, поради което за периода от 16.04.2021г. до 01.02.2022г., когато е бил прекратен договорът за оперативен лизинг, са изтекли 291 дни и дължимата неустойка е определена на общо 14 186, 25 лв. За неоснователни въззивния съд е намерил възраженията на ответника К. за нищожност на уговорената неустойка, като в тази връзка е посочено, че нарушение на добрите нрави би било налице единствено ако размерът на неустойката надхвърля присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции и води до неоснователно обогатяване на кредитора. В конкретния случай дневната наемна цена на автомобила е определена на 65 лв., а договорената неустойка - на 75 % от този размер, или 48,75 лв. на ден, което сочи на извода, че неустойката не надхвърля пределите на договорно допустимото и не води до имуществено преимущество за наемодателя извън обезпечаване на изпълнението. С тези мотиви съдът е отхвърлил като неоснователно и възражението за намаляване размера на неустойката. За неоснователно е счетено и възражението на ответника, че върху тази сума не следва да се присъждат лихви за забава, като изхождайки от практика на ВКС, съответно посочена, съдът е приел, че при уговорена неустойка се дължат лихви за забава върху същата. Поради съвпадане с правните изводи на първата инстанция, Апелативен съд – София е потвърдил обжалваното пред него решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Соченото основание по чл.280, ал.2, пр.1 ГПК – вероятна нищожност на въззивното решение, е обосновано с твърдението, че въззивната инстанция, изобщо не е обсъдила релевираното във въззивната жалба възражение, изразяващо се в това, че Окръжен съд - Перник не е приложил правилно разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, като изобщо не е обсъдил възраженията, обективирани в отговора на исковата молба. Доколкото, според касатора, разпоредбата на чл.269 ГПК, задължава въззивният съд да се произнесе по наведения с въззивната жалба довод за неправилно приложение на процесуалния закон от страна на Окръжен съд - Перник, а произнасяне практически липсва, макар съдът да е изложил свои собствени мотиви, то е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС не констатира данни за вероятна нищожност на обжалваното решение. В съответствие с изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е изложил мотиви към решението си, които са ясни, логични и последователни. Мотивите са разбираеми и разкриват формираната от въззивния съд решаваща правна воля за разрешаване на правния спор, която съответства напълно на диспозитива на решението, потвърждаващ обжалваното от дружеството - ответник осъдително решение на първоинстанционния съд. Съображенията, с които касаторът е обосновал основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, изразяват неговото несъгласие с фактическите и правни изводи на въззивния съд, като не обосновават вероятна нищожност на решението. Доводът на касатора, че въззивният съд не е разгледал основното му оплакване във въззивната жалба за произнасяне от първоинстанционния съд по недопустимо съединени претенции по чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, обезщетяващи идентично по вид и правни последици договорно неизпълнение, произтичащо от забава на длъжника, не кореспондира с обективираната в мотивите на решението правна воля на съда. След обсъждане предмета на договорената в чл. 9.5 от общите условия на ищеца във връзка с т. 20 от Приложение № 1 към процесния договор неустойка, решаващият съд е формирал извод, че същата е компенсаторна, доколкото служи за обезщетяване вредите на наемодателя, представляващи пропуснати ползи от невъзможността да отдава процесния автомобил под наем. Възражението на касатора изхожда от разбирането, че процесната неустойка е мораторна, каквато не е обективираната в решението правна воля на съда. Съответствието на този извод с предмета на заявената претенция може да бъде даден само след осъществяване на касационна проверка на решението по реда на чл. 290 ГПК, не и в стадия на селектирането на касационната жалба. Въз основа на мотивите към обжалваното решение съставът на Върховен касационен съд не установява нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, възприети в практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Въззивният съд не е постановил решението си при превратно прилагане на закона и не е приложил отменена законова разпоредба, няма данни да е нарушил основни принципи и правила на съдопроизводство, а изводите, до които е достигнал в резултат на осъществената самостоятелна правораздавателна дейност, не са формирани в грубо противоречие с правилата на логиката. Поддържаното при обосноване на очевидната неправилност твърдение за несъответствие между мотивите, доколкото на стр.3 е прието, че предявеният иск е неоснователен, а с диспозитива на аткуваното съдебно решение е потвърдено осъдителното решение, представлява непрецизност, която категорично не сочи на присъща за основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК квалифицирана форма на неправилност. Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допуска. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 1 300.99 евро, представляващи адвокатско възнаграждение с ДДС, за договорянето и заплащането на което са представени надлежни доказателства. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК