Определение № 338 от 19.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1999/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. М. К., представлявана от адв. М. Н. – Т., срещу решение № 1095 от 09.05.2019г. по гр.д. № 963/2019г. на Софийски апелативен съд, 12 състав в частта, в която, след отмяна на решение № 6759 от 31.10.2018г. по гр.д. № 11140/2017г. на Софийски градски съд, І-1 състав, е отхвърлен предявеният от Л. М. К. против ЗД „Бул инс“ АД иск за разликата над 20 000 лева до 40 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП на 10.12.2016г., виновно причинено от водача на застрахован при ответника лек автомобил, и Л. М. К. е осъдена да заплати на ЗД „Бул инс“ АД сумата 2076 лева – разноски за първоинстанционното произодство и 1756 лева – разноски за въззивната инстанция.

Касаторката излага доводи за неправилност на въззивното решение, като твърди, че въззивният съд не е изложил състоятелни мотиви за редуциране на определеното от първоинстанционния съд обезщетение. Поддържа, че въззивният съд е достигнал до нелогичен и необоснован извод за приключване на възстановителния период, без да е съобразено, че преминаването от постелен режим към пълно възстановяване в рамките на два месеца, както е прието в решението, е в разрез с нормалното протичане на всяко заболяване. Сочи, че въззивният съд не е оценил в съвкупност негативните отражения от непозволеното увреждане поради необходимостта касаторката да спазва постелен режим за продължителен период и промяната в качеството й на живот, както и съчетанието на повече от една травма, водещо неминуемо до по-висока интензивност на вредите от сумарната обезвреда на нараняванията, оценени поотделно. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Съставлява ли релевантен факт от значение за определяне размера на застрахователните обезщетения за неимуществени вреди по преките искове срещу застрахователя наличието на повече от една травма у пострадалото лице?

3. Следва ли въззивният съд при отменително решение с отхвърлителен диспозитив по отношение на определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди да се обоснове, като изложи мотиви за причините, поради което го намалява, след като коментираните травми и последиците от него са едни и същи?

Поддържа, че първите два въпроса са решени в противоречие с т.І и т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г. Твърди, че третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага и довод за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част.

Ответникът ЗД „Бул инс“ АД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че във въззивното производство се спори по наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата поради извършено от нея нарушение на чл.113 от ЗДвП и чл.32, ал.2 от ЗДвП, както и за размера на справедливото обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищцата от установените от първостепенния съд телесни увреди.

Приел е за безспорно и установено от събраните доказателства, че на 10.12.2016 г., около 9,30 ч., в [населено място], на неохраняем паркинг, образуван между три улици, застрахованият при ответника лек автомобил – джип „М. П.“ с ДК СА 5609 ВХ, потегля на заден ход, за да излезе от реда на паркираните МПС. Въз основа на поясненията на вещото лице в съдебно заседание е приел, че паркингът не е обозначен, не е разчертан, няма обозначение къде да вървят пешеходците, няма пешеходни пътеки. При движението на заден ход автомобилът рязко увеличава скоростта на движение при потегляне, при което удря преминаващата на около 1 метър зад паркираните МПС, напречно на автомобила отдясно – наляво, пешеходка на 71 години – ищцата Л. Кертова, при което тя е паднала на пътното платно. Посочил е, че според автотехническата експертиза причина за пътно-транспортното произшествие и извършването на маневра „движение на заден ход“ от водача на автомобила, която е неподсигурена, както и движението на пешеходката в близост зад автомобила, при което е попаднала в неговата „мъртва зона“ за видимост на водача на автомобила. Посочил е още, че според заключението поради близостта си до автомобила и с оглед включените светлини на стоповете за движение на заден ход и шума на двигателя пешеходката е имала възможност да го забележи.

Въззивният съд е счел за неоснователно направеното от ответника възражение за съпричиняване с оглед установения по делото механизъм на процесното ПТП. Изложил е съображения, че съгласно заключението произшествието е настъпило на неохраняем и необозначен паркинг, където участващият в ПТП автомобил е бил паркирал, като паркингът по естеството си съставлява зона, където има движение както на автомобили, така и на пешеходци – качващи се или слизащи от превозните средства, или преминаващи покрай тях. Наблизо не е имало обозначена пешеходна пътека, поради което пешеходката при преминаването си е следвало да се съобразява с приближаващите се превозни средства, но процесният автомобил не е бил от категорията на приближаващите превозни средства, тъй като е бил паркирал, поради което пешеходката не е имала задължение да очаква потеглянето му. Приел е, че пешеходката не е имала задължение да разчете светлините на задните стопове на автомобила, нито да се съобрази с евентуален шум на двигателя на автомобила като сигнали за предстоящото му потегляне, като в тази връзка е посочил, че с оглед възрастта на пострадалата /на 71 години/, и непосредствената й близост до автомобила в момента на потеглянето му – на около 1 метър зад него, същата не е била в състояние за времето на придвижване на автомобила на разстояние от 1 метър /1,15 сек. според заключението на автотехническата експертиза/ да възприеме промяната в състоянието на автомобила – от паркирал в движещ се, да съобрази посоката и скоростта му на движение, да формира решение за адекватна промяна в своята посока и скорост на движение /дали да спре, да се върне, да избърза напред, или да се отдалечи в друга посока/, и да измине необходимото разстояние за излизане от коридора на движение на автомобила, така че да избегне удара. Приел е, че напротив - съобразно разпоредбата на чл.25 от ЗДвП именно водачът на автомобила, който ще предприеме маневра да излезе от реда на паркираните автомобили, е задължен, преди да предприеме маневрата, да се съобрази с положението, посоката и скоростта на движение на останалите участници в движението, и да се убеди, че няма да създаде опасност за тях.

Въззивният съд е обсъдил приетото заключение на съдебно-медицинска експертиза, от която се установява, че в пряка причинна връзка с процесното ПТП ищцата е претърпяла травматични увреждания на главата, шията и таза, изразяващи се в контузия на главата, подкожно кръвонасядане на заднотеменната област на главата, навяхване на шията, счупване на срамната кост. Счупването на срамната кост е причинило трайно затруднение на движенията на пострадалата за период от около 2 месеца и във връзка с настъпилите телесни увреди ищцата е търпяла интензивни болки през първите 7-8 дни, болки с умерен интензитет за около един месец, и затихващи болки до края на възстановителния период от 2 месеца. Приел е, че не са налице медицински данни за настъпили усложнения през възстановителния период или за наличие на съпътстващи заболявания на ищцата, които да са затруднили оздравителния процес. Посочил е, че от приетото медицинско направление се установява, че на ищцата е дадена препоръка да носи мека шийна яка за период от 10-14 дни.

Въззивният съд, като е съобразил причинените на ищцата, на възраст от 71 години, телесни увреждания; проведеното лечение, което е било консервативно, в домашни условия; търпените в резултат от счупването на срамната кост ограничения в придвижването за период от около 2 месеца, през който ищцата е била принудена да спазва постелен режим и се е нуждаела от чужда помощ за обслужването си; носенето на мека шийна яка за лечение на навяхването на шията за период от около 14 дни, която допълнително е ограничавала движенията; периода на търпените болки - интензивни болки през първите 7-8 дни, болки с умерен интензитет за около един месец, и затихващи болки до края на възстановителния период; липсата на твърдения и доказателства за настъпили усложнения или остатъчни ефекти при ищцата, е приел, че на основание чл.52 от ЗЗД, и съобразно критериите, формулирани с ППВС №4/68 г., справедливото обезщетение, дължимо на ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди, е в размер на 20 000 лв., кореспондиращ на установените по делото болки и страдания, търпяни от ищцата, на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и на съдебната практика по сходни случаи.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касаторката първи два материалноправни въпроса, отнасящи се до приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, са релевантни, тъй като са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но са разрешени в съответствие с постоянната практика. Съгласно Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, в това вида и броя на получените травматични увреждания /противно на съдържащото се във втория въпрос твърдение/, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд не се отклонил от създадената постоянна практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторката за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеният трети процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и оплакванията и доводите във въззивната жалба, както и да изложи собствени мотиви по тях. По този въпрос въззивният съд не е процедирал в отклонение от постоянната практика на ВКС по прилагането на чл.236, ал.2 ГПК, като е постановил решението си след обсъждане и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и произнасяне по доводите и оплакванията във въззивната жалба, излагайки подробни мотиви кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства. Поставеният въпрос е основан на твърдението, че въззивният съд не е изложил съображения кое налага редуциране на определеното от първоинстанционния съд обезщетение. Това твърдение не съответства на мотивите на въззивното решение, тъй като съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил установените въз основа на всяко тях и въз основа на преценката им в съвкупност обстоятелства, и ги е отнесъл към установените в чл.52 ЗЗД и практиката по прилагането му критерии за определяне на справедливо обезщетение, като по този начин е изпълнил задълженията си на инстанция по същество на спора, чиято непосредствена цел е повторното разрешаване на материалноправния спор. При наличие на формирана по поставения въпрос постоянна съдебна практика, от която въззивният съд не се отклонил, не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

При този изход на спора на касаторката не следва да се присъждат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,