Определение № 532 от 07.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2707/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1691/20.03.2023г. на Г. И. И., подадена чрез адв.О. Б., против решение № 21/03.02.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 205/2022г. на Ловешкия окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 260004/25.02.2022г. по гр.дело № 1001/2020г. на Районния съд-Ловеч и по този начин са отхвърлени исковете на касаторката, предявени против Д. И. И., Г. Е. Ц., П. И. П., С. Д. И., И. Й. И., Е. И. А. и „Общинска банка“ АД, както следва: иск за прогласяване нищожността, на основание чл.26, ал.2, пр.второ от ЗЗД, поради липса на съгласие на договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 191, т.3, рег.№ 1671, дело № 167 от 16.03.2005г. на нотариус Н. Х. за покупко-продажба на 1/4 ид. част от дворно място в [населено място] на [улица] площ 312 кв.м, съставляващо парцел *, имот пл.№ * в кв.156, 1/2 ид. част от целия горен (втори) етаж от построената в дворното място жилищна сграда, състоящ се от две стаи, кухня вестибюл, тоалетна, антре и тераса, 1/2 ид.част от тавана с таванска стая, простиращи се над този етаж и същата идеална част от югозападната маза в приземния етаж под стълбището и верандата, който етаж има самостоятелен вход откъм югозапад с каменни стъпала, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, както и 1/4 идеална част от подобренията и насажденията в мястото, при граници: [улица], ж.бл. „Л.“, ж.бл. „Я.“ и ЖСК, който договор е сключен между Д. И. И., като майка и законен представител на Г. И. И., като продавач и Г. Е. Ц. и П. И. П. (по реда на СИО) като купувачи; иск против С. Д. И., И. Й. И.(починал на 15.05.2021г.), Е. И. А. и „Общинска банка“ АД за прогласяване нищожността, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, във вр. чл.167, ал.З от ЗЗД, поради противоречие със закона, на договор за учредяване на договорна ипотека, оформен в нот.акт № 35, т.5, рег.№ 5540, дело № 453 от 30.06.2008г. на нотариус Н. Х., относно същия имот и иск против Е. И. А. с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК - за признаване за установено по отношение на ответницата, че не е собственик на недвижимия имот. Решението на въззивния съд е постановено при участието на нотариус Н. Х.-В. с район на действие РС-Ловеч, с рег. № * на Нотариалната камара и „Булстрад Виена Иншурънс груп“ АД-трети лица помагачи на страната на ответника „Общинска банка“ АД. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. Ответниите по касационната жалба-„Общинска банка” АД, чрез юрк. В. С., Е. И. А., чрез адв. В.Н. и нотариус Н. Х., чрез адв. Ц. Т., в писмени отговори излагат становища за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Оспорват жалбата, като неоснователна. Останалите ответници по жалбата-Д. И. И., Г. Е. Ц., П. И. П., С. Д. И. и „Булстрад Виена Иншурънс груп“ АД не вземат становище. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр.1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационната жалбоподателка подържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 494/21.05.2009г. по гр.дело № 1764/2008г. на І ГО на ВКС по следните правни въпроси, които според нея са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Подлежи ли на последващ съдебен контрол издадено по чл. 73, ал.1 СК(отм.) разрешение; 2. Даването на разрешение за разпореждане с недвижим имот на ненавършило пълнолетие лице по чл. 73, ал.3 СК(отм.) без участие на представител на ДСП, при действието на чл. 15, ал.5 Закона за закрила на детето в първоначалната му редакция, води ли до нищожност или унищожаемост на сключена въз основа на разрешението сделка; 3. Неспазването на правилата за издаване на разрешението по чл. 73, ал.3 СК(отм.) водят ли до недопустимост на съдебния акт; 4. Предполага ли вреда по смисъла на чл. 40 ЗЗД лишаването на ненавършило пълнолетие лице от част от престацията, която в разрешението си по чл. 73, ал.3 СК(отм.) районният съд е определил, че лицето следва да получи след отчуждаване на имота; 5. Опорочен ли е договор, сключен от ненавършило пълнолетие лице в отклонение с издаденото разрешение по чл. 73, ал.3 СК(отм.), когато имотът се отчуждава срещу сума по-малка от посочената в разрешението; 6. Валидна ли е сделка, която е сключена в нарушение на дадено от съда разрешение по чл. 73, ал.3 СК(отм.) и представлява ли основание за нищожност удостоверяването в нотариален акт, че цената е платена. Касаторът поддържа също, че въззивното решение е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на ІV Гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Разгледани са обективно и субективно кумулативно съединени искове: за обявяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен в нот.акт № 191, т.3, рег.№ 1671, д.№ 167/16.03.2005г. на нотариус Н. Х., поради липса на съгласие; за обявяване нищожността на договор за учредяване на договорна ипотека за същия имот, поради противоречие със закона и отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК, че ответницата Е. А. не е собственик на имота. От фактическа страна е установено следното: На 29.12.1996г. с нот.акт за продажба на недвижим имот в полза на трето лица № 111, том VII, дело № 2578/96г. И. П. И.-баща на ищцата, е продал на ответницата Г. Е. П.-негова майка, която е закупила в полза на малолетната си внучка-ищцата Г. И. следния недвижим имот: 1/4 ид. част от дворно място в [населено място] на [улица] площ 312 кв.м, съставляващо парцел *, имот пл.№ * в кв.156; 1/2 ид. част от целия горен (втори) етаж от построената в дворното място жилищна сграда, състоящ се от две стаи, кухня вестибюл, тоалетна, антре и тераса; 1/2 ид.част от тавана с таванска стая, простираща се над този етаж и същата идеална част от югозападната маза в приземния етаж под стълбището и верандата, който етаж има самостоятелен вход откъм югозапад с каменни стъпала, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, както и 1/4 идеална част от подобренията и насажденията в мястото, при подробно описани граници. Продавачът И. си запазил вещното право на ползване и обитаване на имота до края на живота си. На 16.03.2005г. с нот.акт за покупко-продажба на недвижим имот № 191, том III, per. № 1671, дело № 167 от 2005г. на нотариус Х. с район на действие PC – Ловеч, ответницата Д. И., действаща като майка и законен представител на дъщеря си Г. И. е продала на ответницата Г. Е. Ц. процесния имот за сумата 3125,18 лева, която сума продавачът е заявил, че е получил изцяло и в брой от купувача. За изготвянето на този нотариален акт са били представени документите, установяващи правото на собственост, както и определение по ч.гр.д.№ 233/2004г. Установено е, че нот. дело № 167/2005г. е унищожено, поради изтекъл срок за съхранение. През 2007г. с нот.акт за покупко-продажба № 117, том X, рег.№ 10828, дело № 1212/2007г. на нотариус Х., Г. Ц. и съпругът й П. И. П. са продали на С. Д. И. собствения си недвижим имот, представляващ: 1/2 ид.част от поземлен имот в [населено място] на [улица] площ 324 кв.м, съответстващ на имот с № *** по кадастралната карта на [населено място], както и целия втори етаж, представляващ самостоятелен обект № ***** от жилищна сграда с № ****, състоящ се от две стаи, кухня, вестибюл, тоалетна, антре и тераса и при подробно описани граници на същия етаж и под обекта, както и целия таван с таванска стая, простиращи се над този етаж и югозападната маза в приземния етаж, под стълбището и верандата, който етаж има самостоятелен вход откъм югозапад с каменни стъпала, ведно със съответните ид.части от общите части на сградата и 1/2 ид.част от подобренията и насажденията в имота. При съставянето на акта продавачите са се легитимирали като собственици на имота с оспорения в производството нот.акт № 191, том III, per. № 1671, дело № 167/2005г. на нотариус Х., както и с нот.акт № 34, том III, дело 815/1993г. на РС-Ловеч и нот.акт № 111, том VII, дело 2578/1996г. на РС-Ловеч. С. Д. И. и съпругът И. Й. И. са баба и дядо на ищцата Г. И. - родители на майка й-ответницата Д. И.. На 30.06.2008г. И. И. и С. И. са учредили в полза на „Общинска банка“АД договорна ипотека с нот.акт № 35, том V, per. № 5540, дело № 453/2008г. на нотариус Х. върху процесния имот, за вземания на банката по договор за банков револвиращ кредит, отпуснат на ЕТ „Иван Йотов – 03”. Поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя И. И., действащ като ЕТ „Иван Йотов – 03“, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и след като се снабдила с изпълнителен лист за вземането си по нейно искане на 18.09.2013г. е образувано изп.дело № 550/2013г. по описа на ДСИ при РС- Ловеч. Изпълнението е насочено върху имота, обезпечаващ вземането; имотът е изнесен на публична продан, която е реализирана успешно и с постановление от 28.11.2019г. ДСИ е определил за купувач при цена 27 333 лева и възложил имота на ответницата Е. А.. Постановлението е влязло в сила на 05.03.2020г. Във връзка с твърденията на ищцата, че към момента на сключване на сделката от 16.03.2005г. не е имало разрешение за продажба на имота по чл. 73, ал.3 СК(отм.) по делото са представени писмени доказателства, от които съдът е установил, че на 24.02.2005г. в РС - Ловеч е било образувано ч.гр.дело № 233/2005г., с основание чл.309 ГПК с молител Д. И. И., приключило в закрито заседание с определение №133/ 01.03.2005г.; делото е архивирано под № 848/2006г. и поради изтекъл 5-годишен срок за съхранение е унищожено в цялост. С представените копие от стр.16 на Описна гражданска книга за 2005г. на РС-Ловеч, копие на страница от книгата за закрити съдебни заседания и копие на списъка за унищожени гр.дела за архивна 2006г., посоченият факт е потвърден. От писмо № 941/05.05.2021г. и приложените към него копия от описната книга за 2004г. на РС-Ловеч и списък на унищожени гр.дела за архивна 2006г. е установено, че на 04.03.2004г. в съда е образувано ч.гр.дело №233/2004 г. за издаване на изп.лист по ГПК, но с други страни („ВиК“ и А.Ц.Т.), което дело също е унищожено. По подаден от „Общинска банка“АД сигнал в Районна прокуратура-Ловеч е образувана пр.пр.№ 2069/2020г.за извършване на проверка дали е давано разрешение от съда за продажба на имота по реда на чл.73, ал.2 СК (отм.). Проверката е приключила с влязло в сила постановление от 13.01.2021г. за отказ да се образува досъдебно производство и преписката е прекратена. При така установените факти, въззивният съд, за да отхвърли иска по чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД за прогласяване нищожността, поради липса на съгласие, на договора за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 191 от 16.03.2005г. е намерил за недоказани твърденията на ищцата, че сделката е сключена без изискуемото по чл.73, ал.3 от СК(отм.) към момента на сключването й разрешение от РС. След подробен анализ на ангажираните в производството писмени доказателства съдът е приел, че в нотариалния акт при изписване на годината на делото по което е постановено определението №133, вписано в нот.акт, е допусната техническа грешка, тъй като е установено в процеса, че на 24.02.2005г. (около 20 дни преди изповядване на сделката от 16.03.2005г.) в РС-Ловеч е било образувано ч.гр.дело № 233/2005г. по молба на Д. И.-майка на ищцата, по което в закрито заседание е постановено определение № 133/01.03.2005г. и делото е архивирано с №848/2006г., а след изтичане на срока за съхранение е унищожено. Съдът е съобразил и обясненията в този смисъл на нотариус Н. Х., дадени в рамките на образуваната прокурорска проверка (пр.пр. № 2069/2020г. по описа на РП – Ловеч). Предвид изложеното въззивният съд е приел, че при сключване на оспорваната сделка са били изпълнени особените изисквания на закона - чл.73, ал.2 от СК (отм.), действащ към момента на сключването. Даденото разрешение за разпореждане с имота на малолетното дете предхожда датата на сделката с две седмици, а от приложените копия на съдебни документи – описна книга и книга за закрити заседания от 2005г. е установено, че като страна е вписана само молителката Д. И. И. т.е. няма друга, насрещна страна, което потвърждава твърдението, че се касае за едностранно охранително производство, каквото е това при даване на разрешение от съд по чл.73, ал.2 СК (отм.). Счетено за неоснователно е твърдението във въззивната жалба, че Д. И. е заявила искане за обезпечение през 2005г., тъй като страната не е представила доказателства, че е водила по това време гр.дело, във връзка с което е подала молба за обезпечение (ако евентуално се касае за такава). Неоснователно е намерено и възражението, че законният представител на ищцата-майка й Д. И., не е имала право да я представлява самостоятелно и че е било необходимо молбата да изхожда и от двамата родители. В тази връзка съдът е посочил, че в разпоредбата на чл. 73, ал. 1 СК (отм.) изрично е регламентирано, че всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес. В обобщение, съдът е приел, че доколкото нотариалният акт представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл.179, ал.1 от ГПК, който се ползва с формална и обвързваща съда доказателствена сила относно извършените от нотариуса действия, включително и че са представени описаните в акта документи, доказващи изпълнението на особените изисквания на закона е приел, че истинността на акта по отношение на съдържащото се в него удостоверително изявление, не е опровергана от ищцата. С тези мотиви съдът е отхвърлил първия предявен иск. Вторият иск-този по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, във вр. чл.167, ал.3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за учредяване на договорна ипотека 30.06.2008г. върху процесния имот, поради противоречие на закона също е счетен за неоснователен. Въззвинят съд е посочил, че тъй като ищцата оспорва валидността на договора за ипотека, с доводи, че тя е учредена и върху притежаваната от нея идеална част от имота, предмет на нищожния договор, с който нейната майка е продала тази част с нот. акт от 16.03.2005г. на учредителите на ипотеката, то основателността на втория иск е обусловена от изхода на спора по първия иск. Доколкото първият иск е приет за неоснователен, неоснователен е и втория иск. Съдът е приел, че ипотекарните длъжници И. и С. И. са собственици на имота, с който са обезпечили всички вземания на „Общинска банка“АД по отпуснатия на ЕТ „Иван Йотов 03“ револвиращ кредит, поради което договорът за ипотека не е нищожен на посоченото основание и е породил правно действие. Именно позовавайки се на този договор банката като кредитор е реализирала и правото си да насочи принудително изпълнение върху ипотекирания имот с цел удовлетворяване на вземането си, което е обезпечено с него. Съдът е намерил третия иск за допустим, но неоснователен. Съобразил е, че поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя по договора за кредит, който процесната ипотека обезпечава, по искане на взискателя „Общинска банка“АД е било образувано изп.дело № 550/2013г. по описа на ДСИ при PC –Ловеч против длъжника – И. И., действащ като ЕТ Иван Йотов – 03 и имотът на изнесен на публична продан. С постановление от 28.11.2019г. ДСИ е определил за купувач и възложил имота на ответницата Е. А.. Посочил е, че учредената от собствениците И. и С. И. в полза на банката ипотека върху имота е действителна, тъй като при сключването са спазени изискванията на чл.167, ал.3 ЗЗД. Предвид това и съставеното от ДСИ постановление за възлагане от 28.11.2019г., потвърдено с решение № 48 от 05.03.2020г. по в.гр.д.№ 149/2020г. по описа на ОС-Ловеч е законосъобразно. То е влязло в сила и по аргумент от чл.496, ал.2 ГПК купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Следователно е породило вещнопрехвърлителен ефект и правото на собственост е преминало изцяло върху ответницата Е. А., поради което предявеният срещу нея иск, като неоснователен и недоказан е отхвърлен. При тези мотиви на въззивната инстанция, ВКС, състав на Четвърто ГО намира, че не са налице основанията за допускане на решението до касационен контрол. Поставени от касаторката въпроси не са правни по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. Във връзка с първите три въпроса следва да се посочи, че по приложението на чл.73, ал.2 и ал.3 СК от 1985г. (отм.) е налице съдебна практика на ВКС (решение по гр. дело № 42/2011г., решение по гр. дело № 3050/2014г. и двете на IV ГО, включително цитираното от касаторката решение по гр.д.№1764/2008г. на I ГО) според която сделките на разпореждане с недвижими имоти от ненавършили пълнолетие са подчинени на особен режим: едни сделки - дарение, отказ от права и даване на заем са забранени, а други могат да се извършат с предварително разрешение на районния съд. За да разреши сключването на сделката, районният съдия в охранително производство извършва преценка за наличието на нужда или очевидна полза за непълнолетния от разпореждането, като последващ контрол на тази преценка не е предвиден, ако актът е благоприятен за страните. При наличие на разрешение за продажба, в производството по оспорване на сделката, сключена въз основа на разрешението, съдът не проверява пороците на охранителния акт по чл.73, ал.2 СК (отм.)-дали е нарушена процедурата по неговото издаване (спазена ли е местната компетентност, участвал ли е представител на съответната ДСП). Когато такива актове са влезли в сила, същите формират правните последици, които законът свързва с издаването им. В обобщение е прието, че при оспорване действителността на разрешената сделка е без правно значение, дали са били налице предпоставките за издаване на разрешението и нарушена ли е процедурата по издаването му. За действителността на подчинените на разрешителен режим сделки, правно значение има наличието или отсъствието на разрешение. Въззивното решение е съобразено с цитираната съдебна практика, която не се налага да бъде променяна, поради което по първите три въпроса не следва да се допуска касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът след съвкупен анализ на ангажираните в производството доказателства е приел, че са изпълнени особените изисквания на закона и оспорената сделка е сключена след дадено от РС разрешение по чл. 73, ал. 2 СК от 1985г.(отм.). Не е прието, че с договора от 16.03.2005г. законният представител на касаторката е отчуждил имот срещу по-малко от посоченото в разрешението на съда, нито непълнолетният е получил по-малко от посоченото в разрешението по чл. 73, ал.2 СК(отм.), нито че посочената в нотариалния акт цена не е платена, тъй като подобни доводи не са изложени от ищцата в производството. Заявяването на такива доводи за първи път пред касационната инстанция е недопустимо. Поради което и последните три въпроса не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване. Решението не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Твърденията за очевидната му неправилност се припокриват с оплакванията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. По изложените съображения решението на ОС-Ловеч не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото касационната жалбоподателка дължи на ответника по касация „Общинска банка“ АД, представляван от юрисконсулт в производството по чл. 288 ГПК, юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лева, а на ответника по касация Е. И. А. дължи разноски за платено адвокатско възнаграждение, съобразно представените писмени доказателства за сторени разноски в размер 800 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО