Определение № 552 от 06.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2853/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Никеле“ ЕООД и П. П. П. против решение № 230 от 29.11.2023 г., постановено по въззивно гражданско дело № 320 по описа за 2023 г. на Великотърновския апелативен съд, 1-ви граждански и търговски състав, с което е потвърдено решение № 97 от 22.03.2023 г. по гр. д. № 436 по описа за 2022 г. на Русенския окръжен съд, Гражданска колегия, за прогласяване за недействителен на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД по отношение на А. К. К. договор за даване вместо изпълнение от 23.06.2022 г., отразен в нотариален акт № ....., том ....., регистрационен № ............., дело № ............. г. на нотариуса Т. Т. с рег. № ..........., с който договор „Никеле“ ЕООД е прехвърлил на П. П. П. правото на собственост върху апартамент № 12, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ......................., находящ се на третия етаж, с адрес на имота: [населено място], ул. •••, заедно със съответните идеални части от поземлен имот с идентификатор № ........................

Касаторите твърдят, че решението на Великотърновския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочат т. 1 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд подробно да обсъди в решението си доводите и възраженията на страните, изложени във въззивната жалба, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата по делото?

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по наведените във въззивната жалба доводи за правилността на първоинстанционното решение и длъжен ли е да обсъди всички доводи и възражения на страните? Твърди се, че разрешението на въззивния съд по първите два въпроса противоречи на решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78 от 2012 г. на II ТО на ВКС, решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34 от 2013 г. на II ТО на ВКС и решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609 от 2014 г. на IV ГО на ВКС.

3. Обусловено ли е уважаването на иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД от наличието на действително вземане на ищеца, което не е прекратено, включително и по давност? Според касатора разрешението на въззивния съд по този въпрос противоречи на решение № 1314 от 10.03.2009 г. по гр. д. № 1765 от 2008 г. на I ГО на ВКС, решение № 1087 от 12.11.2008 г. по гр. д. № 4626 от 2007 г. на I ГО на ВКС и решение № 111 от 19.03.2008 г. по т. д. № 627 от 2007 г. на I ТО на ВКС.

4. При проведено пълно обратно доказване следва ли да се приеме за оборена презумпцията на чл.135, ал.2 от ЗЗД относно знанието на третото лице за увреждане? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 467 от 07.07.2010 г. по гр. д. № 231 от 2009 г. на IV ГО на ВКС.

А. К. К. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд, както и касационната жалба по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт, По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В исковата молба А. К. К. е посочил, че ответникът “Никеле“ ЕООД е негов длъжник по сключен между тях на 12.01.2021 г. предварителен договор, по силата на който ответното дружество се е задължило да изгради и прехвърли собствеността на А. К. в сроковете и при условията на договора, следните недвижими имоти: апартамент 12 и гараж 11 в жилищна сграда, която ще бъде изградена в собствения на продавача недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ УПИ с идентификатор № .................., парцел XII-311, кв. 340.1 по плана на [населено място] срещу продажна цена в общ размер от 74 880 евро. С договора ответното дружество се задължило да завърши строителството на жилищната сграда в срок от 20 месеца, считано от датата на даване на строителна линия (10.06.2020 г.), който е изтекъл на 10.02.2022 г. В чл. 3 от договора е уговорено, че продажната цена е окончателна и не може да бъде променяна в резултат на инфлация, промяна на цени, конюнктура на пазара и др. В изпълнение на задълженията си по договора А. К. е извършвал плащанията на цената съобразно уговорения график на плащане. На 15.06.2022 г. на ищеца е връчена нотариална покана да заплати за недвижимите имоти сумата в общ размер от 104 000 евро, в която е посочено, че при липса на плащане в 7-дневен срок от връчването й, продавачът по предварителния договор ще го счита за развален. Въз основа на искова молба на А. К., с която е предявил против „Никеле“ ЕООД иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяване на предварителния договор от 12.02.2021 г. за окончателен, е образувано гр.д. № 367/2022 г. по описа на Окръжен съд – Русе. При депозиране на тази искова молба за вписване, ищецът е констатирал, че на 23.06.2022 г. „Никеле“ ЕООД е прехвърлило с договор за даване вместо изпълнение, обективиран в нотариален акт № ..........., том ..........., рег. № ........., дело............ от .............. г. на нотариус рег. № .........., собствеността върху процесния апартамент на П. П. П., който е едноличен собственик на капитала и управител на ответното дружество. Счел е, че тази сделка уврежда интереса му като кредитор по предварителния договор от 12.01.2021 г. Затова е поискал да бъде обявена за недействителна спрямо него.

В отговора на исковата молба ответниците „Никеле“ ЕООД и П. П. П. са оспорили иска, като заявили, че ищецът няма качеството на кредитор. Сключеният между страните предварителен договор бил развален, тъй като в дадения с нотариалната покана срок ищецът не заплатил посочената в нея сума. Управителят на дружеството правил множество опити за комуникация с ищеца за намиране на решение, съобразено с променените обществено-икономически условия. След изтичане на срока, определен в нотариалната покана, дружеството е върнало на ищеца всички платени от него суми. При сключване на договора за даване вместо изпълнение страните по него действали с убеждението, че предварителният договор между „Никеле“ ЕООД и А. К. е прекратен, затова не било налице и знание за увреждане на ищеца.

Въззивният съд е приел, че А. К. се легитимира като кредитор на „Никеле“ ЕООД по силата на предварителния договор от 12.01.2021 г. Констатирал е също, че с извършеното прехвърляне на процесния апартамент с договора за даване вместо изпълнение ответното дружество е лишил купувача по предварителния договор от възможността да придобие собствеността върху имота, поради което в случая е налице обективно увреждане на кредитора. За да приеме, че ответниците са знаели за увреждането, въззивният съд е съобразил, че страните по увреждащата сделка са ответното дружеството- продавач и управителят на дружеството като физическо лице, както и че тази сделка е сключена на 23.06.2022 г. - няколко дни след като на 17.06.2022 г. ищецът е депозирал в Окръжен съд – Русе искова молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен. Съдът е приел за неоснователни възраженията, че ищецът не е кредитор по предварителния договор, тъй като дружеството едностранно го е прекратило, както и че поради тази причина не е налице знание за увреждане. Позовал се е на разясненията, дадени в т. 2 от ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, и е посочил, че когато обещан с предварителния договор имот е продаден на трето лице, за купувача по предварителния договор сделката е увреждаща поради осуетената възможност за реализиране на правото да се иска сключване на окончателен договор. В случая увреждащата сделка е сключена, след като ищецът е предявил иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, което установява и знанието за увреждане на купувача. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. В производство по чл.135 ЗЗД съдът не може да преценява дали съществува правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор - той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. В това производство длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, легитимиращи ищецът като кредитор. Ето защо въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за обявяване недействителността спрямо ищеца на договор за даване вместо изпълнение от 23.06.2022 г., обективиран в нотариален акт № ............., том............, регистрационен № ................, дело № .................. г. на нотариуса Т. Т. с рег. №....................

От анализа на тези мотиви на въззивния съд настоящата инстанция констатира, че няма основания за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса касаят задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства. Според касаторите въззивният съд не е обсъдил възраженията, че уважаването на иска по чл.135 от ЗЗД е обусловено от съществуването на действително вземане, което не е прекратено, както и че ответниците по иска могат да се бранят с възражение, според което материалното право на кредитора е погасено. Сочат, че не са обсъдени и възраженията, опровергаващи твърдението за знанието за увреждане от ответниците. От мотивите към въззивното решение обаче се установява, че съдът е изпълнил своите задължения по чл.235, ал.2 ГПК - извършил е анализ на събраните по делото доказателства, обсъдил е относимите доводи и възражения на страните и е изложил свои собствени съображения по съществото на спора.

Отговор на третия въпрос е даден в разясненията на т. 2 от ТР № 2/09.07.2019 год. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно. Не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, тъй като предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането. Извод за несъществуване на вземането може да се направи само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо. Разяснено е обаче, че в хипотеза, в която се касае за кредитор на непарично вземане, включително за титуляр на потестативното право за сключване на окончателен договор, когато обещан с предварителен договор имот е продаден на трето лице, за купувача по предварителния договор сделката е увреждаща поради осуетената възможност за реализиране на правото да се иска сключване на окончателен договор. Поради това и за кредитора по предварителния договор е налице правен интерес да предяви отменителния иск и съответно успешното му провеждане дава възможност да се обяви за окончателен сключеният преди увреждащата сделка предварителен договор. Въззивният съд е разрешил въпроса в съответствие с приетото в посоченото тълкувателно решение. Разрешенията в цитираните от касаторите решения действително са в обратен смисъл, тъй като са разгледани и са уважени възражения за погасяване по давност на правото на иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД на купувача по предварителен договор, но тези решения са постановени преди ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС и не представляват актуална съдебна практика. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване по този въпрос.

Четвъртият въпрос не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, поради което не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване. Този съд не е приел, че в случая е приложима презумпцията за знание за увреждането по чл.135, ал.2 от ЗЗД, а касаторите не са провели пълно обратно доказване, както твърдят във въпроса. Великотърновският апелативен съд е формирал извод за знание за увреждането на кредитора, тъй като страни по увреждащата сделка са ответното дружество – продавач, представлявано от управителя си П. П., а от друга страна като приобретател същият П. П. като физическо лице, както и защото сделката е сключена няколко дни след като А. К. е предявил иск против „Никеле“ ЕООД за обявяване за окончателен на предварителния договор между тях. Несъгласието с изводите на въззивния съд по същество представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, каквато проверка не може да бъде направена в производството по чл.288 от ГПК. Затова не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторите дължат на А. К. К. 3 800 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,