Определение № 4790 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2107/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. В., чрез адв. В. П., против въззивно решение № 130 от 11.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2437/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 3312 от 25.09.2024 г., постановено по гр. д. № 394/2023 г., по описа на Районен съд - Варна, в частите, с които е бил осъден В. И. В. да заплати на адвокат С. А. Н., както следва: сумата от 7200 лева, представляваща дължимо резултатно адвокатско възнаграждение по споразумение от 02.12.2022 г. по т. д. № 435/20 22 г. на Окръжен съд - Варна, сумата от 169 лева, представляваща обезщетение за забава за заплащане на главницата от 7200 лева за периода от 10.11.2023 г. – датата на влизане в сила на протоколното определение за прекратяване до 12.01.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 15.01.2024 г. до окончателно изплащане на вземането, на основание чл. 36, ал. 2 и ал. 4 ЗАдв., вр. чл. 79 ЗЗД. Касаторът обжалва решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация С. А. Н.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество – че решението е правилно и законосъобразно. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото не е било спорно и е установено от приетите и неоспорени писмени доказателства, че дружеството „Ново Финанс” ООД е предявило против В. И. В. искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 69 900 лева, представляваща компенсаторна неустойка по чл. 2.7 от договор за заем № 836-ВН-13.08.2020 г. от 13.08.2020 г., представляваща 60 % от предоставената заемна сума /главница/ и сумата от 2100 лева, представляваща компенсаторна неустойка по чл. 2.7 от договор за заем № 835-ВН-12.08.2020 г. от 12.08.2020 г., представляваща 60 % от предоставената заемна сума /главница/. Било образувано и т. д. № 435/20 21 г. на Окръжен съд - Варна, в което В. И. В. е сключил договор за правна помощ с адвокат С. Н. за правна защита и съдействие от 03.08.2021 г. По силата на този договор В. се е задължил да заплати на адвоката възнаграждение за процесуално представителство и защита пред първа съдебна инстанция по т. д. 435/2021 г. на Окръжен съд - Варна в размер на 4500 лева, за което е упълномощил адвоката да го представлява с представено по делото пълномощно. Производството по делото е спряно с определение № 543 от 07.04.2022 г. до приключване до окончателно приключване на производството по т. д. № 436/2021 г. по описа на Окръжен съд - Варна на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради преюдициалност по отношение на производството на въпроса за дължимостта на главницата и настъпването на нейната предсрочна изискуемост. Приложено е споразумение от 02.12.2022 г. между В. В. и С. Н., от което е видно, че освен договореното възнаграждение по т. д. № 434/2021 г., 435/20 21 г. и 436/2021 г. по описа на Окръжен съд - Варна, доверителят дължи и заплащането на „резултатен“ хонорар в размер на 10 % от размера на отхвърлената част на иска по делото. С определение № 1139 от 14.08.2023 г. търговското дело е било възобновено и с протоколно определение № 693 от 31.10.2023 г. съдът е прекратил производството по т. д. № 435/20 21 г. по описа на Окръжен съд - Варна, поради оттегляне на исковата молба. По делото е представен документ - „Справка за задълженият към адв. С. А. Н.“, подписан между страните ЕТ „ДОМ - И. Р.“, В. В. и адв. С. Н., в които са посочени дължимите към датата 12.04.2023 г. изискуеми задължения на доверителите към адвоката, като по отношение на процесното т. д. № 435/20 21 г., по описа на Окръжен съд - Варна е уговорено, че адвокатския хонорар се дължи от датата на подписване на договорите, а резултатния хонорар от датата на влизане в сила на решенията. По делото е представена и покана за доброволно изпълнение от адв. С. Н. за заплащане дължимите по т. д. № 435/2021 на Окръжен съд - Варна суми – 4500 лева и законна лихва от 03.08.2021 г. до 29.10.2023 г. в размер на 1101,82 лева в срок до 03.11.2023 г., която е получена от В. В. на 30.10.2023 г. Въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за поръчка за осъществяване на правна защита и съдействие и процесуално представителство във връзка с конкретно визирани дела на ответника. По представения договор са възникнали задължения за довереника – адв. Н. да извърши определени правни действия и за доверителя – В. В., да му заплати уговореното в „резултатен“ хонорар в размер на 10 % от размера на отхвърлената част на иска по делото. Разпоредбата на чл. 36, ал. 4 ЗАдв. предвижда, че възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото /с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес/. Не са налице нарушения на общи принципи на правото или на произтичащи от тях морални нравствени правила. Дори да се приеме, че доверителят се е задължил, а адвокатът се е съгласил да получи допълнително възнаграждение в търговското производство, само при позитивен резултат по предявения срещу клиента му иск, в случая е налице съблюдаване на добрите нрави, според разбирането, което очевидно са имали страните по сделката, но не и противоречие с тях. В. не е правил възражение за неизпълнение на задълженията на ищеца по договора за правна защита по делото във връзка, с която е уговорено възнаграждението. Установено е, че адвокатът е извършил възложената работа и следователно е изправна страна по договора за правна защита и съдействие. След като не е поискано разваляне на договора при констатирано неточно изпълнение на поръчката, то уговореното възнаграждение по чл. 286 ЗЗД се дължи. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал е следните правни въпроси: 1. „Неуговарянето предварително на пълния размер на адвокатското възнаграждение, дължимо от клиента по договор за защита на законни права и интереси по граждански или търговски дела с определен интерес от адвокат, противоречи ли на чл. 40 ал. 3 ЗАдв., изискващ от адвоката точно осведомяване на клиента за неговите права и задължения?“; 2. „Неуговарянето от адвоката предварително на пълния размер на хонорара по граждански и търговски дела с определен интерес противоречи ли на чл. 14, ал. 3 ЕКА, задължаващ адвоката предварително да уведоми клиента си за пълния размер на искания от него хонорар?“ и 3. „В случай, че неуговарянето предварително на пълния размер на адвокатското възнаграждение е неточно осведомяване на клиента по смисъла на чл. 40, ал. 3 ЗАдв. и/или неизпълнение на задължението на адвоката да уведоми клиента си за пълния размер на искания от него хонорар по чл. 14, ал. 3 ЕКА, налице ли са основания, последващи уговорки /договори, споразумения/ за увеличаване на адвокатското възнаграждение по вече започнали търговски и граждански дела, да бъдат обявени за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗЗД?“. Сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не покриват общия селективен критерий. Въззивният съд не е се е произнасял в сочения от касатора смисъл, а именно, че клиентът не е бил предварително осведомен за размера на дължимото адвокатско възнаграждение. Последното е определяемо, уговорено е като процент от материалния интерес и на клиента отнапред е било ясно максимално дължимото адвокатско възнаграждение при отхвърляне на иска изцяло. Няма данни искът да е бил изменян по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК. Постановената съдебна практика, която тълкува цитираните от касатора правни норми на Закона за адвокатурата и Етичния кодекс на адвоката, изключва приложното поле на поддържаното от него специално селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Независимо от изложеното настоящият състав намира, че решението служебно следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за проверка дали е очевидно неправилно, с оглед извода на съда, че според фактите по делото на адвоката се дължи резултатен хонорар при записаното в договора „в размер на 10 % от размера на отхвърлената част от иска“, с оглед прекратяването на т. д. № 435/20 21 г. на Окръжен съд - Варна на основание чл. 232 ГПК и предвид възможността по посочената разпоредба ищецът отново да предяви иска си. Касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 169 лева за касационно разглеждане на делото. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение