Определение № 1409 от 22.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 424/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника „Братя Пашкулеви“ ООД срещу решение № 446 от 09.12.2022 г. по въззивно търговско дело №551/2022г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение № 260352 / 16. 11.2021г. и допълнително решение № 260006/08. 03.2022г. на Районен съд Пещера, с които са уважени изцяло предявените от „Макбул - Инфраструктурно строителство“ ЕАД срещу „Братя Пашкулеви“ ООД искове, като е признато за установено, че ищецът има вземане за главница в размер на 20 903 лв., представляваща възнаграждение по договор за изработка в строителството и вземане за лихви за забава в размер на 2 955,57 лв. върху главницата за периода от 26.07.2018г. до 16.12.2019г., ведно със законната лихва и присъдените разноски.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно като постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Изтъква, че въззивната инстанция не е обсъдила всички доказателства по делото и е постановила акта си в противоречие с тях и със заключението на съдебно - счетоводната експертиза. Оспорва като неправилен извода на съда за спазване на реда по чл. 76, ал.1 от ЗЗД при погасяване на задължението по фактура №265/17.12.2014г., като изтъква, че както е установила и експертизата, а и е видно от платежното нареждане, е налице изявление на длъжника, че с плащането от 18.12.2014г. се погасява цялостно задължението по фактура № 265 и частично по фактура № 264. Поддържа, че в заявлението за издаване на заповед от ищеца изрично се търси плащане на дължим остатък от вземане по фактура №265/17.12.2014г. и неправилно съдът е допуснал да се въведе друго основание, различно от това по заявлението по чл. 410 от ГПК, с което е нарушил практиката на ВКС. Предвид изложеното претендира отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Допустимо ли е съдът да основе фактическите си изводи на констатации, каквито в писменото заключение липсват?“;

2. „Ясно ли е решението на съда на кои доказателства се основава и позволява ли то да се извлече действителната воля на съда предвид изложените мотиви във въззивното решение?“;

3. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви по тях?“

4. „Когато са възникнали две еднородни задължения към едно и също лице по фактури, издадени в един и същи ден и длъжникът посочи в платежното нареждане кое от тях заплаща, кредиторът как трябва да ги осчетоводи – съгласно Закона за счетоводството или по посочения от длъжника начин и спазвайки разпоредбата на чл. 76, ал.1 от ЗЗД?“;

5. „Разпоредбите на Закона за счетоводството относно правилата за осчетоводяването изключват ли приложението на разпоредбата на чл. 76, ал.1 от ЗЗД? Коя от двете разпоредби е приоритетна?“

6. „Може ли съдът да основе решението си само върху отделни, избрани от него доказателства, доказателствени средства, възражения на страните и техни твърдения и признания, без въобще да обсъди другите и да изложи аргументи защо приема едните, а отхвърля другите?“

7. „Допустимо ли е в заповедното производство да се търси плащане на задължение по една фактура, а в производството по иск по чл. 422 от ГПК да се търси плащане на задължение по друга?;

8. „При предявяване на иск по чл. 422 от ГПК допустимо ли е добавянето на ново основание, различно от основанието, което е било заявено в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК?“;

9. „По предявен иск по чл. 422 от ГПК допустимо ли е приложението на чл. 214, ал.1 от ГПК?“

Ответникът по касационната жалба „ Макбул - Инфраструктурно строителство “ ЕАД оспорва същата чрез процесуалния си представител адв. Д. по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 06.03.2023г., като счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационен контрол. Претендира недопускане на решението до касация и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл.280, ал.1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Въззивният съд, за да постанови атакуваното решение е приел, че между страните е налице договорно правоотношение по възлагане и изпълнение на СМР, като изпълнител е ищецът, а възложител – ответника. Приел е и че на 17.12.2014г. ищцовото дружество е издало две фактури за извършени СМР и дължими плащания с получател – възложителя „Братя Пашкулеви“ ООД - [населено място], съответно под № 264/17.12.2014г. за вземане в размер на 102 228 лева с ДДС за СМР на обект „Мост над река М. в центъра на [населено място] клисура, свързващ Д. махала с център на селото“ и фактура 265 /17.12.2014г. на стойност 28 675,34 лева с ДДС за СМР „Укрепване на р. Я., озеленяване в кв. 64“. Позовавайки се на заключението на съдебно-икономическата експертиза е възприел, че по двете фактури задълженията на ответното дружество са били общо в размер на 130 903.82лв., като за периода 18.12.2014г. до 17.07.2015г. ответникът е извършил плащания по двете фактури в размер на 110 000 лв. и с тази сума е погасено изцяло задължението по фактура № 265 и частично задължението по фактура № 264, остатъкът по която е в размер на 20 903, 82лв. Въззивният съд е приел, че районният съд правилно и обосновано е приложил разпоредбата на чл. 76 ал. 1 от ЗЗД относно реда за погасяване на еднородни задължения. Приел е, че тъй като двете фактури носят една и съща дата на издаване, т.е. задълженията са възникнали едновременно, няма данни някое от двете задължения да е най - обременително или най-старо и следва да се погасяват „по съразмерност“, както е процедирано, а именно първо е погасено задължението по фактура № 265, тъй като сумата погасява изцяло това задължение, а с остатъка е погасено частично задължението по фактура № 264, което е приел, че е в съответствие и с посоченото от длъжника в преводното нареждане от 18.12.2014г., че погасява изцяло задължението по фактура № 265 и частично това по фактура № 264. Приел е, че е неоснователно възражението, че претенцията на ищеца по заявлението за издаване на заповедта е за плащане на сума по фактура № 265, която е погасена изцяло, тъй като в петитума на исковата молба ищецът е посочил размера на главницата и на лихвите за забава, без да конкретизира по коя точно фактура е главното задължение и при това положение е без правно значение реда за погасяване, който е посочен в обстоятелствената част на исковата молба, определен от ищеца въз основа на счетоводните записвания в дружеството. С оглед горното приемайки за дължим остатък неизплатеното възнаграждение за изпълнени СМР в размер на 20 903, 82лв. и съответното обезщетение за забава в размер на законната лихва, е потвърдил първоинстанционното решение.

ВКС намира, че касационната жалба е редовна от външна страна, подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или постоянната практика на ВКС по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора въпрос относно основаване на решението на липсващи констатации на вещото лице в писменото му заключение, не може да е основание за допускане на касационно обжалване на акта, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд подробно е посочил установеното по заключението на съдебно-икономическата експертиза, но е формирал свои изводи какво и как е погасено при частичните плащания. Решаващите мотиви на ОС-Пазарджик не са свързани с позоваването само и единствено на заключението на вещото лице. Относно кредитирането на заключението на вещото лице има и константна практика на ВКС, обективирана в решение №113/ 28.02.2011г. по гр.д.№1062/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №267/04.03.2014г. по гр.д.№30/2013г. на ВКС, ГК, І г.о.; решение № 57/06.07.2016г. по гр.д. №5932/2015г. на ВКС, ГК, ІI г.о и др., в които се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото и неговата пълнота, яснота и обоснованост, като не се ползва с приоритет спрямо останалите доказателства, и не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със същата. Наличието на горецитираната практика изключва бланкетно поддържаното и необосновано от касатора с конкретни доводи основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК като допълнителен селективен критерий.

Вторият поставен от касатора процесуален въпрос е по правилността на решението. Той е свързан с поддържаните от него тези и с конкретната фактическа обстановка, а отговорът изисква анализ и преценка на събраните по делото доказателства. Така поставен въпросът касае обосноваността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка и обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което не отговоря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК.

По поставения трети процесуален въпрос от касатора относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, възражения и доводи на страните, както и по поставения във втората част на изложението първи процесуален въпрос, пряко свързан с горния, е налице константна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. други решения, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи свои собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а е изложил подробни и пълни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което и тези въпроси не могат да обусловят допускането на въззивното решение до касация.

Следващите два поставени от касатора въпроса, свързани с разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД, не са обуславящи изхода на спора и не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като решаващите мотиви на въззивния съд са, че се касае за едно общо задължение по един договор и е без значение реда за погасяване, а приложението на чл. 76 от ЗЗД изисква няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно. Независимо от възприетото относно това какво е погасено съобразно чл. 76 от ЗЗД, то изходът на спора съобразно решаващите изводи на ОС-Пазарджик не би бил различен. Наред с горното по въпросите за приложението на чл. 76 от ЗЗД е налице практика на ВКС, обективирана в т. 1 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС и мн. други актове, което изключва бланкетно поддържания и необоснован от касатора с конкретни доводи допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Седмият поставен от касатора въпрос, свързан с довода му, че по заявлението по чл. 410 от ГПК е посочена като дължима една фактура, а с исковата молба се търсела сумата на друго основание и по друга фактура, също не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обуславящ с оглед решаващите мотиви на въззивния съд. ОС-Пазарджик е приел, че се търси заплащане на възнаграждение по договора за изпълнение на СМР, който е единния и общ правопораждащ факт, т.е. че се касае за едно вземане, а не различни и самостоятелни такива по отделни фактури.

Последните два поставени от касатора въпроса относно иска по чл. 422 от ГПК са взаимосвързани, но и те не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Необосновано касаторът счита, че е налице неправомерно изменение на основанието на иска, тъй като съдът не е допускал изменение на иска по чл. 422 от ГПК. По поставените въпроси е налице константна практика на ВКС и съгласно задължителните постановки по т. 11 б. от Tълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.14 г. ОСГТК в производството по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК процесуалното правило на чл. 214 ГПК за изменение на иска по основание не намира приложение. Като правно действие изменението на основанието на иска се свързва с позоваване на друг правопораждащ претенцията юридически факт, който заменя или допълва първоначално посочения и такова правно действие не е налице, когато правопроизводящият юридически факт, от който произтича искането - договора и поетите с него задължения, остава непроменен. В този смисъл въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС, обективирана и в служебно известното на състава определение по чл. 274, ал.3 от ГПК с №591/27.01.2014г. по ч.гр.д. №5883/2013г. на 4 г.о на ВКС и др., е възприел, че не може да се счете, че извършеното от ищеца уточнение в исковата молба кои точно фактури по изпълнените по договора СМР са погасени изцяло и кои частично води до недопустимост на производството и че въведените фактически твърдения сочат за ново основание, различно от заявеното в заповедното производство. Както е приел въззивният съд и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, и в исковата молба, ищецът се позовава на това, че ответникът дължи исковата сума по един договор за възлагане на СМР и че е налице едно вземане за възнаграждение по същия, като уточнението при частичното плащане кои фактури по договора са погасени, съответно кои са неизплатени, не променя първоначално заявените обстоятелства и не съставлява различно основание на иска по чл. 422 от ГПК. Следователно и тези въпроси не могат да обусловят допускане на решението до касация, тъй като не е налице и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, ал.1 от ГПК.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че решението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касация. Разноски не се следват на касатора, а ответникът е заявил искане за присъждане на такива, като е представил и договор за правна защита и съдействие от 27.02.2023г., в чл.4, ал.2 от който е отразено и заплащането на сумата от 600 лв. като адвокатско възнаграждение, т.е. същият има характера на разписка за получаването му. Предвид горното на ответника се следват разноски в размер на сумата от 600 лв. като адвокатско възнаграждение за настоящото производство.

Воден от горното, Върховният касационен съд, 2 т.о.