Определение № 1807 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1035/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Ф. А., чрез адв. М. М., против въззивно решение № 300/08.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 148/2022 г. на Окръжен съд - Шумен, в частта, с която е потвърдено решение № 45/14.02.2022 г. по гр.д. № 972/2021 г. на Районен съд - Нови пазар, в частта, в която от 01.04.2022 г. упражняването на родителските права спрямо детето Ф. С. Ф. е предоставено на неговата майка и законна представителка Е. Ю. А.. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и предоставяне на родителските права на бащата С. Ф. А.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Следва ли оценката на заключението на вещото лице във всички случаи да се мотивира от съда?“; 2. „Следва ли упражняването на родителските права спрямо дете да бъде предоставяно на родител, който трайно, последователно и недвусмислено не проявява интерес за срещи и за контактуване с детето си при фактическо наличие на такива възможности?“ и 3. „Следва ли упражняването на родителските права да бъде предоставяно на родител, който е присвоил изплатени му детски надбавки и който не е изплатил нито една от дължимите месечни издръжки, присъдени с привременни мерки от страна на съда?“. Сочи, че първият въпрос в разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 224/07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г. на ВКС, III г. о., а вторият и третият са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация Е. Ю. А., подаден чрез адв. Бл. Р., в който излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението, изразява и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решението на Районен съд - Нови пазар, в частта, в която от 01.04.2022 г. упражняването на родителските права спрямо детето Ф. С. Ф. е предоставено на майката Е. Ю. А.; определено е местоживеенето на детето от 01.04.2022 г. при майката в [населено място], кв. Т., [улица], ет. 8, ап. 36; определен е режим на лични отношения на бащата С. Ф. А. с детето Ф. С. Ф. от 01.04.2022 г., както следва – всяка втора и четвърта седмица от месеца, от 10.00 ч. в събота до 16.00 ч. в неделя, с право на приспиване, като бащата взема и връща детето от дома на майката, през всяка нечетна година – първата половина от коледно-новогодишните празници, от пролетната ваканция и великденската ваканция, а през всяка четна година – втората половина на коледно-новогодишните празници, великденските празници и пролетната ваканция, както и 20 дни през лятото, когато майката не е в платен годишен отпуск, като бащата взема и връща детето на адреса на местоживеенето на майката /в тази част от решението на първоинстанционния съд е допусната очевидна фактическа грешка /; С. Ф. А. е осъден да заплаща за детето, считано от 01.04.2022 г., ежемесечна издръжка в размер на 165 лева, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска до настъпване на законна причина за нейното изменение или прекратяване и са постановени мерки за закрила по отношение на детето Ф. С. Ф.. Изложил е, че детето е от женски пол, на девет години, физически и психически здраво, посещава училище. До раздялата на съпрузите същото е било отглеждано и от двамата, в задоволяваща го семейна среда, като, според заключенията на социалните работници и на вещите лица по допуснатите експертизи, всеки от родителите има качествата и капацитета да бъде добър родител и осъзнава ролята си на такъв, както и свързаните с нея отговорности. През време на отсъствията на майката от дома, поради работа в чужбина, детето е било обгрижвано от баща си и баба си по бащина линия. От м. януари 2021 г., когато майката е напуснала семейното жилище, се отглежда само от баща си и неговата майка, в дома им в [населено място]. Оттогава е осъществило една пълноценна среща с майка си – на 01.04.2022 г. и не контактува с роднините си по майчина линия. След раздялата с майката, използвайки отрицателните емоции на детето, предизвикани от факта, че тя не го уведомила за решението си и напускането на дома, бащата започнал да го манипулира съзнателно и целенасочено, настройвайки го срещу майката, чрез психически натиск и възпрепятстване на правото му да взема самостоятелни решения, както и чрез дискредитиране и създаване неблагоприятен образ на ищцата, в които си действия бил подпомаган и от близките си – майка и брат. В резултат, у детето бил формиран синдром на родителско отчуждение към майката, който се задълбочил с времето до степен да не иска да контактува с майка си, поради страх да не загуби баща си, въпреки усещането за незадоволени потребности от майчино присъствие, грижи и ласки, които предпочита да жертва в името на запазване отношенията с бащата, чувствайки това като натиск от негова страна. Подсъзнателно обаче детето не се е отказало от майка си и иска тя да се реабилитира в отношенията им и да й прости, за да получи обичта й. От друга страна, въпреки изявеното от ищцата желание, предприетите мерки за предоставяне на социална услуга и постановените такива от съда, ответникът категорично отказал съдействие за намиране на възможност за подобряване на отношенията между страните и възстановяване на отношенията между майка и дете. Поставена в ситуация да се отбранява и да не е в състояние да осъществи доброволен и пълноценен контакт с дъщеря си, ищцата предпочела да заеме пасивна позиция дотолкова, доколкото, след отказ на детето да се среща с нея или да я придружи се съгласявала с решението му. През цялото време обаче майката е търсила контакт с дъщеря си, съобразно постановените от съда мерки и е правила всичко възможно да се вижда с детето си в рамките на постановеното от съда по привременните мерки и позволеното от закона. Описаното поведение на родителите е създало у детето усещане, че те не му съдействат и не го разбират, показателно за което е и заявеното от него пред психолога, че не иска никой от роднините си на рождения си ден и на Байрама. Досежно битовите и финансови възможности на родителите е установено, че към момента и двамата са безработни, но могат да предоставят добри условия за отглеждане на детето Ф., като местоживеенето на майката в [населено място] предпоставя повече удобства и възможности за развитие на същото в близост до дома. Съдът е приел, че с оглед на пола, възрастта физиологичните, емоционални и психични потребности на малолетната Ф. е в неин интерес, считано от 01.04.2022 г. родителските права да бъдат предоставени за упражняване на майката. Посочил е, че действително същата е оставяла детето на грижите на баща му и баба му за по няколко месеца от двегодишната му възраст, за да работи в чужбина, но никога не е преставала да се ангажира с отглеждането и възпитанието му, нито се е отказвала от родителството си и, въпреки влошените отношения между съпрузите е съумявала да не натоварва емоционално и да не травмира детето, настройвайки го срещу бащата и неговите близки, и винаги е търсела компромисни варианти в името на неговото благо. Предвид това, установения родителски капацитет на ищцата, наличието на условия да отглежда детето в семейна среда, нуждата на същото от майчино присъствие и факта, че отказът на детето да контактува с майката се дължи на синдром на родителско отчуждение, формиран насилствено от бащата съдът е приел, че като носител на родителските права спрямо детето Ф. следва да бъде предпочетена именно майката. На бащата е определил разширен режим на лични отношения с детето, с оглед изградената между двамата близост и същият е осъден да заплаща издръжка на детето в размер на 165 лева месечно. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. Първият въпрос е обуславящ, но въззивният съд не е постановил решението си без обосновка. Съгласно приетото в практиката, съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори да не е оспорено от страните. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост /чл. 202 ГПК/. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Същото се отнася и за противоречивите експертизи, при които съдът трябва да обоснове защо възприема или не всяка от тях /решение № 241/23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 348/16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 248/16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 57/08.05.2014 г. по г. д. № 7493/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о. ,т. 19 от ТР 1/04.01.2001 г. по тълк. д. 1/2000 г. на ВКС, ОСГК/. Ето защо, въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с цитираното от касатора решение № 224/07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г. на ВКС, III г. о. По втория и третия въпроси не се разкрива общо основание за допускане на касационно обжалване. Същите представляват заявени за пръв път с касационната жалба оплаквания, които не са били коментирани в обжалваното решение от въззивния съд. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че при решаване на въпроса за предоставяне на родителските права върху родено от брака непълнолетно дете, практиката е константна,а именно - от значение са не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелствата на разглеждания случай, които могат да бъдат от най-разнообразно естество, като същите са възпроизведени неизчерпателно в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК /решение № 214/15.10.2013 г. по гр. д. № 1665/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 214/12.02.2014 г. по гр. д. № 6073/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 26/10.02.2014 г. по гр. д. № 4994/2013 г. на ВКС, III г. о. и др./. Най-добрият интерес на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето, какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му. Най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, които по същината си отразяват елементите, подлежащи на преценка при оценяването и определянето на най-добрите интереси на детето: възгледите на детето, идентичността на детето, запазване на семейната среда и поддържане на взаимоотношенията, грижа за детето и неговата закрила и безопасност, уязвимо положение, право на детето на здравеопазване, право на детето на образование. Решаващо значение за интересите на детето има цялата съвкупност от интереси; не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай. В случая въззивният съд е направил съвкупна преценка по критериите на ППВС № 1/1974 г., както те са разяснени. Съобразил с константната практика и е обосновал преценката си относно обстоятелствата, формирали извода му на кой родител да се предостави упражняването на родителските права – сравнил е законоустановените критерии по отношение на двамата родители и притежаваните от тях качества, положените грижи, материалните възможности и социалната им среда. Водеща е преценката на съда за наличие на синдром на родителско отчуждение, провокирано от внушенията на бащата и близкия му роднински кръг. Поведението на майката да заеме пасивна позиция не е счетено за укоримо дотолкова, доколкото, след отказ на детето да се среща с нея или да я придружи се съгласявала с решението му. Вещите лица и по двете съдебно-психиатрични експертизи са категорични, че ищцата има профил на жертва на психилогически тормоз и принуда, но притежава достатъчно добър родителски опит и ресурс, при попадане в трудна житейска ситуация, да оцени правилно обстоятелствата, да вземе адекватно решение и да осигури безопасността на детето Ф.. Съдът подробно и мотивирано е изложил доводи, обосновали крайното му разрешение и несъгласието на касатора с тях не е основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.