Определение № 133 от 08.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 254/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 16592/10.09.2019 г. на Г. Д. К., приподписана от адвокат В. Б. против определение № 2512/25.07.2019 г. по ч. гр. дело № 2674/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 7630/26.03.2019 г. по гр. дело № 7414/2014 г. на Софийски градски съд за оставяне без уважение молба на Г. К. по чл. 64 ГПК за възстановяване на пропуснат срок за въззивно обжалване. Ответниците по жалбата В. К. и М. К. (граждани на Република Полша), не представят отговор в срока по чл. 276 ГПК. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена при наличието на правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, частният жалбоподател поддържа, че определението следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е отразил, че „ Правният въпрос свързан с решаващите изводи на съда с оглед решаването на спорното право е въпросът свързан с преценката на всички конкретни обстоятелства свързани с фактите за възстановяване на срока за обжалване“. Не цитира съдебна практика на ВКС или ВС. За да се произнесе по постъпилата частна касационна жалба, Върховният касационен съд, състав на III г.о., взе предвид следното: В обжалваното въззивно определение, състав на Софийски апелативен съд е приел, за установена следната фактическа обстановка: с решение № 1323/15.02.2015 г. по гр.дело № 7417/2014 г., постановено в производството по чл. 119 от КМЧП, Софийският градски съд е признал и допуснал изпълнение на територията на Република България на влязло в сила на 26.05.2006 г. съдебно решение (присъда) на Окръжен съд в [населено място], Полша, по дело № I С 841/05, с което ответникът Г. Д. К. е осъден да заплаща месечна парична издръжка на дъщерите си М. К. и В. К., считано от 29.05.2009 г., ведно със законната лихва за забава при изплащането на някоя от вноските след посочения в него срок; в производството по делото, ответникът Г. К. е призован от постоянния и настоящ адрес, вписан в НБД „Население“ чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал.1-5 от ГПК; след изтичането на законовия срок, с определение от 10.10.2014 г., на основание чл. 47, ал.6 от ГПК, съдът е допуснал процесуалното му представителство да бъде осъществявано от особен представител, за какъвто с определение от 24.01.2015 г. е бил назначен адв. Ц. Х.; препис от постановеното по делото решение № 1323/15.02.2016 г. е връчен на ответника К. чрез назначения му от съда особен представител адвокат Х. на 7.03.2016 г., като в преклузивния двуседмичен срок не е подадена въззивна жалба; на 24.06.2016 г., след изтичане на срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, ответникът К. лично подава по пощата въззивна жалба с вх.№ 88505/29.06.2016 г. срещу първоинстанционното решение, която с разпореждане № 37320 от 15.07.2016 г. е върната от администриращия Софийски градски съд като просрочена; с влязло в сила определение № 2164/11.07.2018 г.по ч.гр.дело № 3334/2018 г. на Софийският апелативен съд разпореждането за връщане на въззивната жалба е потвърдено, като на СГС са дадени указания да се произнесе по съдържащото се в частната жалба искане на жалбоподателя за възстановяване на срока за въззивно обжалване; в изпълнение на дадените указания, с определение № 7630/26.03.2019 г. по гр.д. № 7414/2014 г. на СГС е оставил без уважение подадената молба по чл. 64 ГПК като неоснователна. Определението е обжалвано с частна жалба пред Софийски апелативен съд, който го е потвърдил с атакуваното пред настоящата инстанция определение № 2512/25.07.2019г. Приел е, след извършен анализ на установените факти и доводите на страната, че не са налице, а и не се твърдят, особени непредвидени обстоятелства, нито по отношение на представляваната страна, нито относно назначения по делото особен представител. Посочил е, че липсата на подадена въззивна жалба от страна на назначения адвокат може да се дължи както на съгласието му със законосъобразността и обосноваността на постановеното първоинстанционно решение, така и на виновно поведение, което обаче не представлява особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64 ГПК, а би дало основание единствено за ангажиране отговорността на представителя по чл. 51 от Закона за адвокатурата. Посочил е, че адвокатът не е имал за задължение, а предвид обстоятелствата, при които е назначен, и възможност, да установи контакт с представляваната от него страна, поради което процесуалното му бездействие не може да му се вмени във вина. Посочил е, че жалбата не съдържа оплаквания относно редовността на извършеното уведомяване, които евентуално биха могли да обосноват приложението на чл. 64 ГПК, поради което е приел, че неподаването на въззивна жалба от адвоката не представлява особено непредвидено обстоятелство и не са налице основания за възстановяване на пропуснатия срок по чл. 259 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК не са поставени правни въпроси. Допускането на касационно обжалване на въззивното определение е обусловено от поставянето от страна на частния жалбоподател на правни въпроси, които следва да притежават разяснените с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС характеристики. К. съд, съгласно приетите в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС мотиви не е длъжен и не може да извежда служебно правните въпроси от изложените в касационната жалба факти и обстоятелства. С цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС е прието, че липсата на общо основание /правен въпрос/ е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. В случая частният жалбоподател не е въвел правен въпрос. Текстът в изложението, съгласно който „въпросът свързан с преценката на всички конкретни обстоятелства свързани с фактите за възстановяване на срока за обжалване“, е този по който се е произнесъл въззивният съд не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този извод произтича от липсата на конкретен въпрос, формулиран от страната като такъв, по който са обосновани правни разрешения от въззивния съд. Посоченото от частния жалбоподател, че въпросът се състои в преценката на всички обстоятелства „свързани с фактите за възстановяване на срока за обжалване“, не изпълнява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като общото основание има за предмет конкретен правен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда, а страната не формулира такъв правен въпрос. Затова не въвежда и общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК, което не може да бъде посочено служебно от касационния съд по вече изложените съображения. Освен това не е посочена от частния жалбоподател практиката на ВКС, не са разгледани правни разрешения във въззивното определение, които да са съпоставени с разрешения в практиката на ВКС по идентични правни въпроси, респективно не е мотивирано отклонение на въззивния съд от практика на ВКС. Касаторът е задължен, съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС да мотивира изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК, като при липсата на мотивирано изложение правната последица е недопускане на касационен контрол. Следва да се посочи, че аргументите на страната в касационната жалба за неправилност на въззивното определение, в това число, цитираните от нея съдебни актове в подкрепа на тезата й, съставляват оплаквания по същество на частната жалба и не се разглеждат в настоящата фаза на касационното производство. В обобщение следва да се приеме, че при така депозираното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение