Определение № 4250 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1022/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юлстрейд“ ООД, представлявано от адв. М. Л., срещу решение № 277 от 01.11.2022 год. по въззивно гр. д. № 243/2022 г. по описа на Окръжен съд - Монтана.

Отговор не е постъпил от насрещните страни.

Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. За да се произнесе по наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК, настоящият съдебен състав съобрази следното:

Производството по делото е образувано по искове на Г. И. Д., В. В. З., В. В. З. и З. Т. Т. за признаване за установено:

• по отношение на „Бомар Трейд“ ЕООД, че са собственици на 5/10 ид. части от правото на собственост върху подробно описаните поземлени имоти в точки от 1 до 4 на исковата молба, както и за предаване на владението върху тези идеални части от тях;

• по отношение на „Юлстрейд“ ООД, че са собственици на 5/10 ид. части от правото на собственост върху подробно описаните поземлени имоти в точки от 1 до 6 на исковата молба, както и за предаване на владението върху собствените им 5/10 ид. части от имотите под т. 5 и т. 6.

С решението от 14.04.2022 год. по гр. д. № 127/2020 год. на Районен съд – Лом е постановен изцяло благоприятен изход за ищците. Същото не е обжалвано от ответника „Бомар Трейд“ ЕООД, поради което и е влязло в сила по отношение на исковете срещу това дружество.

Производството пред въззивния съд е образувано по жалба на „Юлстрейд“ ООД и по правилността на първоинстанционното решение въззивната инстанция се е произнесла единствено досежно исковите претенции, които касаят обжалвалия ответник. За да потвърди първоинстанционното решение в тези му части, окръжният съд приема за безспорно установено, че ищците са придобили правото си на собственост върху претендираните (общо) 5/10 ид. части от процесните имоти по наследство от З. А. В.. Установено е още, че „Юлстрейд“ ООД е съсобственик с дял от 1/10 ид. част, придобит по силата на договор за продажба на наследствени права с нотариална заверка на подписите от 27.01.2016 год. Прехвърлителят по този договор Е. А. З. също се легитимира като един от наследниците на З. А. В.. По делото е представен и договор за аренда на земеделски земи, по силата на който Е. З. предоставя процесните поземлени имоти за временно и възмездно ползване на ЕТ „М. А. - Юлстрейд – Ю. К.“ /с правоприемник ответното „Юлстрейд“ ООД“/.

Поддържаната от ответника теза е за неоснователност на претенциите в частта им за предаване на владението, предвид наличието на облигационно основание за ползване на имотите въз основа на така сключения договор. За да отхвърли този довод като неоснователен, въззивният съд е съобразил установената в ЗАЗ форма за действителност на договора за аренда – писмена с нотариална заверка на подписите на страните /в действащата редакция към януари, 2016 год. – чл. 3, ал. 1 ЗАЗ, ДВ бр. 14 от 20.02.2015 год./. Предвид извършеното нотариално удостверяване от 28.01.2016 год., е достигнал до извода, че към сключване на договора за аренда арендодателят Е. З. вече не е собственик. Към този момент собствената му 1/10 ид. част от правото на собственост върху имотите е вече прехвърлена с договора за продажба на наследство от 27.01.2016 год. Следователно договорът за аренда от 28.01.2016 год. не е породил желаните правни последици и не може да обоснове противопоставими на останалите съсобственици права за „Юлстрейд“ ООД да ползва и обработва самостоятелно процесните имоти.

В жалбата си дружеството се позовава на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като в изложение към нея поддържа да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при формулирани въпроси:

1. „Поражда ли правни последици договор за аренда, сключен от арендодател – несобственик на арендования имот или от арендодател с идеална част, по – малка от предвидената в чл. 2, ал. 4 ЗАЗ?“;

2. „В случай че такъв договор поражда правни последици между страните по него, то поражда ли такива правни последици и спрямо трети лица – съсобственици или ползватели /арендатори и наематели/ на арендования имот?“.

3. „Представлява ли съществено процесуално нарушение отказът на въззивния съд с определението по чл. 267, ал. 1, изр. 1-во ГПК, да допусне събирането на представени с въззивната жалба относими писмени доказателства по спора, за които са налице предпоставките за представянето им по реда на чл. 266, ал. 2, т. 1, респ. т. 2 ГПК?“.

По първите два въпроса настоящият съдебен състав приема следното: Разпоредбата на чл. 21 ЗЗД по категоричен и недвусмислен начин утвърждава принципа за обвързаност на страните с постигнатото между тях съглашение по смисъла на чл. 8 ЗЗД. Действието на договора по отношение на трети лица обаче е сведено до изключение - само в предвидените в закона случаи. От анализа и логическото тълкуване на чл. 3, ал. 4, вр. ал. 5 ЗАЗ /ДВ бр. 14 от 20.02.2015 год./, не може да бъде изведен изводът, че сключеният от несобственик договор за аренда обвързва, респ. е противопоставим на действителните собственици на имота. В тази връзка е налице и вече установена практика, която не се нуждае от изменение или осъвременяване, а именно – решение № 351 от 09.06.2010 год. на ВКС по гр. д. № 4635/2008 год., IV г. о., решение № 50290 от 28.03.2023 год. на ВКС по гр. д. № 4537/2021 год., IV г. о. и цитираните в тях. Принципно установеното разбиране е, че собственикът може да ревандикира имота от всяко лице, което се намира в него - владее го или го държи без противопоставимо на самия него основание, каквато е и разглежданата хипотеза на сключен договор за аренда от несобственик на имота. При така установената съдебна практика е изключено допускане на касационното обжалване в релевираната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не може да се приеме, че поставените под т. 1 и т. 2 от изложението правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на дадените разяснения в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК.

Третият въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд и евентуалното му разглеждане не би могло да обоснове различен извод по отношение основателността на предявените срещу касатора искове. На първо място, защото съдът е приел, че не са налице предпоставките по чл. 266, ал. 2, т. 1, респ. т. 2 ГПК за представяне на приложените към въззивната жалба доказателства. А на още по-голямо основание – поради факта, че издател на процесните касови ордери е ответникът „Бомар Трейд“ ООД и същите биха били релевантни единствено за основателността на предявените срещу него искове, които както вече беше изтъкнато не са предмет на производството по чл. 258 и сл. ГПК.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,