Определение № 290 от 09.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 2439/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Д. Й., В. Н. Й., А. Н. Й. и Е. А. Й., всички представлявани от адв. Б. З. и адв. Вихър Н. и двамата от САК срещу решение № 193 от 19.06.2022 г., постановено по т.д. № 143/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд, както и на „ЗД Булинс“ АД, представлявано от неговия пълномощник адв. Г. от САК против същото решение.

Жалбоподателите - физически лица обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 445 от 16.11.2021 год., постановено по т.д.№ 969/2020 год. по описа на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от Е. Д. Й. и В. Н. Й. срещу ЗД „Булинс“АД искове с правно основание чл. 432 от КЗ, във връзка с чл. 45, чл. 52 и чл.84, ал. 3 от ЗЗД за сумата над 105 000 лева до размер на 150 000 лв., претендирана от всеки един от тях като обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на Н. К. Й., починал на 21.08.2018 г. в резултат на ПТП, настъпило на 17.08.2018 г.; в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. Д. Й. иск за обезщетяване на имуществените вреди, понесени от същото застрахователно събитие за разликата над 1050 лева до пълния претендиран размер от 1500 лева; в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Н. Й. иск по чл. 432 от КЗ, във връзка с чл.45 и чл. 52 от ЗЗД за обезщетяване на неимуществените вреди от същото застрахователно събитие, за сумата над 98 000 лева до 150 000 лв., както и в частта, с която предявеният от Е. А. Й. иск за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди, причинени от него, е отхвърлен за разликата над 14 000 лева до размер на сумата от 20 000 лева.

В касационната жалба на ищците с позоваване на казуална практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, е оспорено становището на съда за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, с довода, че намаляването на обезщетението на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако със своите действия или бездействия пострадалият е улеснил настъпването на неблагоприятните последици. Твърди се, че за да уважи възражението на застрахователя за намаляване на обезщетенията по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд необосновано и без задълбочен анализ и оценка на всички обстоятелства по делото и на съвкупния доказателствен материал, е приел за установено по делото, че починалият вследствие на увреждането техен общ наследодател е управлявал автомобила без поставен обезопасителен колан, с което е допринесъл за причиняване на телесните увреждания, довели до настъпване на смъртта му. Поддържа се, че с поведението си пострадалият не е станал причина за настъпване на произшествието, както и за вредоносния резултат, като вина за това има единствено водачът на л. а. „Опел К.“ с рег. [рег.номер на МПС] С. М., а констатираната в заключението на назначената комплексна автотехническа и медицинска експертиза липса на воланна травма на пострадалия се дължи на изключителната сила на удара при навлизане на части от купето навътре към тялото на водача и високата скорост на движение на автомобила. Наведен е довод, че вещите лица не са изследвали въпроса какви увреждания би получил пострадалият при поставен предпазен колан, предвид механизма на процесното произшествие и скоростта, с която е предизвикано, както и дали в този случай леталният изход би настъпил, независимо от поставения колан. Наведен е довод, че като не е обсъдил в цялост всички събрани относими доказателства, възражения и доводи на страните, въззивният съд се е отклонил от трайната практика на ВКС. По отношение на обезщетението, претендирано от А. Й. се поддържа, че то неоснователно е било определено в по-нисък размер от това на другия низходящ на починалия В. Й., единствено поради това, че той не е живял в едно домакинство с наследодателя, като съдът не е съобразил доказателствата, установяващи преживения от него изключителен стрес от непрежалимата загуба на баща му, както и отношенията на обич, привързаност и разбирателство между тях, установени от събраните по делото гласни доказателства. Посочено е, че така определеното обезщетение не е съобразено и с икономическите условия в страната, както и с увеличението на лимита на отговорност на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ през периода от 2010 до 2016 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е обоснован със следните въпроси, обусловили изхода на спора по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1. Следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, peсn., определеното застрахователно обезщетение да бъде намалено, ако не е налице противоправно поведение на пострадалия, което се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат?

2. За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД дължимото застрахователно обезщетение, следва ли приносът на пострадалия да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела?

3. Следва ли съдът единствено по вътрешно убеждение да редуцира на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД присъденото обезщетение в случай, че по делото не са събрани доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат, от страна на пострадало при пътнотранспортно произшествие лице?

4. В хипотеза, в която съдът приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, следва ли да съпостави приноса му с този на виновния водач, за да установи действителния обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за процесното пътнотранспортно произшествие, като сравни поведението на всеки един от тях като участник в същото с оглед правилата в ЗДвП, които са били длъжни да спазват?

5. Как следва да се произнесе въззивният съд по отношение самостоятелната си оценка на събраните по делото доказателства и следва ли да ги изложи в собствени мотиви относно крайните изводи?

По отношение начина на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в изложението са формулирани следните въпроси:

1. Съобразена ли е присъдената сума по делото с установените по него конкретни житейски обстоятелства, както и със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС относно размера на дължимото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетени-ето за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?

3. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и с конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна в обжалваната му част и за постановяване на друго, с което, исковете с правно основание чл. 432 от КЗ, във връзка с чл. 52 от ЗЗД за обезщетяване на неимуществените вреди от процесното пътнотранспортно произшествие предявени от Е. Д. Й., В. Н. Й. и А. Н. Й. да бъдат уважени за сумата от по 150 000 лева за всеки един от тях, искът на Е. А. Й. за претърпените неимуществени вреди - за сумата 20 000 лева, както и искът на Е. Й. за обезщетяване на понесените от нея имуществени вреди - за сумата от 1500 лева.

С подадената касационната жалба ответникът „ЗД Булинс“АД обжалва решението на Варненския апелативен съд в частта, с която искът, предявен от Е. А. Й. е уважен за сумата от 14 000 лв. Изложено е, че въззивният съд неправилно е приел, че между ищцата и покойния щ дядо са били установени „изключително близки отношения”, както и че този извод противоречи на фактическите обстоятелства, установени от събраните по делото доказателства и на закона - чл. 235 ал. 2 от ГПК. Наведен е довод, че покойният и неговата внучка - ищца по делото, са имали обичайни за нашето общество отношения, характерни за роднини от този кръг и помежду им не е съществувала „особено близка връзка”, както и че покойният Н. Й. е имал съпруга и деца, които са били негов „емоционален център“, което не е съобразено от въззивната инстанция. Поддържа се, че решението в обжалваната част е постановено в противоречие с доказателствата по делото, при нарушаване разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК и задължителната тълкувателна практика на ВКС.

Инвокирано е оплакване, че съставът на Варненския апелативен съд не е взел под внимание, че при определяне размера на застрахователното обезщетение е приложима методиката, установена в § 96 и чл. 493а КЗ, като не може да надхвърля 5000 лева. Твърди се, че разпоредбата на чл. 493а КЗ (обн. в ДВ бр. 101/07.12.2018 г.) не въвежда „лимит на отговорност” (застрахователна сума), различен от Директива 2009/103/ЕО, чийто изисквания са въведени пряко и с § 7, т. 2 от доп. разп. на КЗ, а методика за определяне размера на обезщетенията, като до нейното въвеждане е установена фиксирана сума за определен кръг от лица, които не са членове на семейството на пострадалия. Твърди се, че този въпрос е обусловил изхода на спора по делото, доколкото въззивният съд изрично се е произнесъл по него в мотивите на решението си. Допускането на касационно обжалване, с оглед твърдяното наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е обосновано със следните въпроси, включени в предмета на спора, от значение за изхода на делото, а именно:

„1. Дължи ли се обезщетение на ищцата Е. Й. като внучка на покойния и при събраните доказателства по делото, предвид разясненията, дадени в ТРОСНГТК № 1/21.06.2018 г. на ВКС, че е необходимо да се касае за „особено близка връзка с починалия” и че обезщетение се дължи „по изключение”?;

2. При какви установени обстоятелства ce счита за доказано с надлежни доказателствени средства в процеса, правото на обезщетение „по изключение” и „особено близка връзка е починалия”, и дали е от значение, че покойният и ищецът не са живеели в едно домакинство и са имали отделни семейства, а ищцата има живи родители, които е нормално да са неин емоционален център?;

3. Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия” и „по изключение”, по смисъла на ТРОСНГТК № 1/21.06.2018 г. и покрива ли се този критерий с установените по делото факти; в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищеца?“;

4. Противоречат ли на практиката на СЕС и Директива 2009/103/ЕО разпоредбите на § 96 от п.з.р. на КЗ и чл. 493а КЗ?“.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, като постановено в противоречие с „основни принципи на правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства“.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд в атакуваната му с касационната жалба на „ЗД Булинс“АД част, за неговата отмяна в тази част и за постановяване на друго по съществото на спора, с което искът на Е. А. Й. да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен, евентуално – да бъде намалено присъденото щ обезщетение. Претендира се присъждане на разноски и при условията на евентуалност е направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, за намаляване на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.

Ищцата Е. А. Й. оспорва касационната жалба, подадена от ответника „ЗД Булинс“АД.

В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК от пълномощника щ адв. Вихър Н., оспорва касационната жалба и обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване, по съображения, че в нея липсват конкретно формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разрешени с обжалваното въззивно решение, а само такива, изразяващи несъгласието на ответника-касатор с крайните изводи на въззивния съд и правилността на постановения от него акт. Твърди се, че основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК са бланкетно посочени и неаргументирани, като е споменато общо, че обжалваното решение „противоречи на основни принципи в правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства“. Оспорена е относимостта на посочените в изложението актове на Върховния касационен съд към предмета на предявения иск. Поддържа се, че по делото е установено по несъмнен начин, че ищцата Е. А. Й. попада в кръга на правоимащите, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, предвид наличието на предпоставките, посочени в ТРОСНГТК № 1/2018 г., по тълк. д. № 1/2016 г. на ВКС, доколкото майка щ е заминала в чужбина и не е полагала грижи за нея и тя е била отгледана от родителите на своя баща А. Й., с които е живяла в едно домакинство. Изложено е, че тези обстоятелства са създали изключителна връзка на емоционална близост и привързаност между ищцата и починалия щ дядо, надхвърляща присъщите за такива роднини отношения, тъй като починалият е полагал за нея грижи като родител, а неговото фактическо присъствие в живота щ е изпълнявало своеобразна заместваща родителска функция. Поддържа се, че според цитираното тълкувателно решение и постоянната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, по искове на лица, които са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, съобразно ТРОСНГТК № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ВКС, съдът се придържа единствено към принципа на справедливостта, без оглед на посочения в § 96, ал. 1 от п.з.р. към ЗИД на КЗ максимален размер, (решение № 309/30.01.2019 г., постановено по т. д. № 2843/2017 г. по описа на ВКС, ТК. Второ отделение). Формулирано е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ЗД „Бул Инс“АД част, алтернативно- касационната жалба на застрахователя да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендират се направените в касационното производство разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника „Хидрострой“АД не е изразило становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирани страни с правен интерес от обжалването и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

Безспорно е между страните по делото, а това се установява и от събраните доказателства, че на 17.08.2018 г. в [населено място] дол, при управлението на л. а. „Опел К.“ с peг. [рег.номер на МПС], третото неучастващо в производството по делото лице С. Н. М., при изпълнение на маневрата изпреварване на движещия се пред нея лек автомобил е предизвикала пътнотранспортно произшествие, като е навлязла в насрещната пътна лента, в резултат на което е осъществила челен сблъсък с насрещно движещия се по нея л. а. „Опел Вектра“ с peг. № В 603 РР, с което е предизвикала смъртта на неговия водач Н. К. Й., починал вследствие увреждането на 21.08.2018 г. Елементите от фактическия състав на престъплението по чл. 300 от ГПК, които са от значение за гражданскоправните последици от деянието са установени с влязла в сила присъда по нохд № 306/2021 г. на Варненския окръжен съд, с която С. Н. М. е призната за виновна в причиняване на смърт по непредпазливост, вследствие нарушаване на правилата за движение по пътищата по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 25, ал. 2 от ЗДвП. Не се спори също, че гражданската отговорност на виновния за предизвикване на произшествието водач е била застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ от „ЗД Булинс“АД със срок на покритие от 9.02.2018 г. до 8.02.2019 г.

От представеното в първоинстанционно производство удостоверение за наследници на Н. К. Й. се установява, че жалбоподателката-ищца Е. Д. Й. е негова преживяла съпруга, а жалбоподателите В. Н. Й. и А. Н. Й. – негови низходящи – синове, а видно от удостоверение за раждане на жалбоподателката Е. А. Й., същата е дъщеря на А. Й., респ. внучка на починалия вследствие на произшествието Н. Й..

При тези данни, съставът на първоинстанционния Варненски окръжен съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на понесените от тях неимуществени вреди от настъпване на застрахователното събитие, доколкото преживялата съпруга и синовете на починалия дефинитивно принадлежат към кръга на най-близките му роднини, които съгласно т. ІІІ.2 от ППВСРБ № 4 от 25.05.1961 г. имат право на такова обезщетение, когато действително са претърпели такива вреди. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства е установил, че между пострадалия и неговата съпруга и деца са съществували отношения на привързаност и взаимна подкрепа. Определил е дължимото на Е. Й. и В. Й. обезщетение в размер на 150 000 лв. на всеки от тях, като е взел предвид, че те са живели заедно с починалия, а на ищеца А. Й. – на 140 000 лв., по съображения, че той е живял в чужбина, откъдето се е завърнал малко преди настъпване на смъртта му, вследствие процесното застрахователно събитие. Въз основа на заключението на комбинираната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, съдът е приел, че в нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП пострадалият е управлявал автомобила без обезопасителен предпазен колан, поради което е намерил за основателно възражението на ответника за намаляване на застрахователното обезщетение, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, поради съпричиняване на вредоносния резултат, като е определил коефициента на редукция от 30%. Като краен процесуален резултат от неговото приложение исковете на Е. Й. и В. Й. са уважени за сумата от 105 000 лв. на всеки един от тях, а на А. Й. – за сумата от 98 000 лв. Със същия коефициент е намалено претендираното от преживялата съпруга обезщетение за имуществени вреди, присъдено в размер на 1050 лева. Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло иска на Е. А. Й., като с позоваване на ППВСРБ № 4 от 25.V.1961 г. и ППВСРБ № 5 от 24.X1.1969 г. е изложил съображения, че макар да са живели в едно домакинство и отношенията между нея и починалия щ дядо са били близки, те са били типични за такава родствена връзка, тъй като по делото липсват доказателства, основани на конкретни житейски обстоятелства, те да са надхвърляли обичайните за такива роднини.

В обжалваното по касационен ред въззивно решение съставът на Варненския апелативен съд е споделил становището на първоинстанционния съд относно размера на обезщетението, дължимо на преживялата съпруга и синовете на починалия вследствие пътнотранспортното произшествие, както и по отношение възражението на ответното застрахователно дружество по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на застрахователното обезщетение с 30% поради приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. С позоваване на TPОСНГТК № 1/ 21.06.2018 г. год. по тълк.д. №1/2016 год., на ППВСРБ № 4/61 г. и ППВСРБ № 5/69 г. е приел, че искът на Е. А. Й. е частично основателен, като е изложил съображения за наличието на особено близка връзка между починалия и ищцата, обусловена от установени по делото конкретни житейски обстоятелства, а именно, че от тригодишна възраст тя е била отглеждана от баба си и дядо си поради развод на родителите, предоставяне на упражняването на родителските права на баща щ и неговото отсъствие поради продължителен престой в чужбина, като дължимата от него материална и морална подкрепа е била оказвана единствено от дядото, което е мотивирало свидетелите да го определят като неин „втори баща“. Съобразил е, че според гласните доказателства, смъртта на дядо щ е имала шоково въздействие върху Е. Й., и въз основа на горните доказателства е направил извод за особено близка връзка между нея и починалия, който заедно с преживялата съпруга е замествал липсваща щ семейна среда и родителска грижа, а оттам - и за действително понесени от смъртта му неимуществени вреди, надхвърлящи по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната родствена връзка. Като резултат е отменил частично – до размер на 14 000 лева, отхвърлителното решение на Варненския окръжен съд по иска на Е. Й. за неимуществени вреди и го е уважил за тази сума, ведно със законната лихва върху нея от 30.06.2020 год. до окончателното щ изплащане.

При горните данни по допускането на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, настоящият състав намира следното:

Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора.

Първият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба на ищците, относим към определяне размера на претендираното обезщетение, а именно дали присъдената по делото сума е съобразена с установените по делото конкретни житейски обстоятелства, както и със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС относно размера на дължимото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя, е извън предметния обхват на общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Отговорът на този въпрос предполага съпоставяне на правните изводи на въззивния съд относно размера на спорното материално право с установените по делото релевантни за предмета на спора факти, т.е. предварителна проверка за обосноваността на решението, включваща и неговата дейност по преценка на събраните доказателства (извън хипотезата на очевидна неправилност, която изключва такава преценка). Това се отнася и до втората част на въпроса за съответствието между размера на присъдените обезщетения и задължителната практика на ВС и практиката на ВКС, доколкото той предполага преценката на конкретни обстоятелства, което от своя страна дефинира неговия фактологически, а не правен характер и изключва относимостта му към общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въпросът как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и за критериите, приложими при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, при предявен срещу застрахователя пряк иск е общо и абстрактно формулиран и не съдържа твърдение с достатъчна степен на конкретност, за правен въпрос, който е обусловил изхода на спора по делото и който въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Не е от естество да обоснове допускането на касационно обжалване и третият въпрос, дали при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът следва да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и с конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси. Във формираната по реда на чл. 290 от ГПК казуална практика на Върховния касационен съд обективирана в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г., Т. К., І т. о. на ВКС е прието, че лимитите на застрахователно покритие са обективен белег за икономическите условия, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението, но те не са пряк израз на справедливия размер на обезщетението за конкретното застрахователно събитие и не представляват ориентировъчен критерий по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, доколкото са приложими само по отношение отговорността на застрахователя, но не и на тази на делинквента. Прието е, че лимитите са относими към нормативно определеното ниво на застрахователно покритие и не са свързани с едно застрахователно събитие или с едно увредено лице, а определят минималните нива на отговорността на застрахователя за целия срок на действие на застрахователната закрила при неограничен брой застрахователни събития, като размерът им варира с оглед броя на увредените лица. Затова те нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Това се отнася и до нивото и динамиката на инфлационните процеси, които независимо дали са предизвикани от увеличаване на паричната маса в обращение или от дефицит на общото предлагане на стоки и услуги имат за последица намаляване на покупателната способност на парите. Ето защо те функционират като своеобразен коректив на парите като измерител на стойността в сравнение с предходен период, през който е присъдено обезщетение за аналогични вреди, причинени при съпоставими други обстоятелства. В случая в касационната жалба на ищците не са изложени конкретни оплаквания за начина, по който инфлационните процеси и другите фактори, които определят икономическите условия в страната се отразяват върху размера на обезщетението, с оглед принципа за справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД, поради което така формулираният въпрос не е от естество да обоснове допускането на касационно обжалване на въззивното решение.

По отношение на въпросите, формулирани в изложението към касационната жалба на ищците, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, следва да бъдат изключени от предметния обхват на основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК онези от тях, които са изградени върху логически предпоставки, некореспондиращи на изложените от въззивния съд съображения. Въпросът, дали съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако не е налице пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, предполага, че макар да е приел, че липсва такава каузална обусловеност, съдът е намерил за основателно правонамаляващото възражение на ответника за съпричиняване Аналогичният му въпрос, следва ли съдът да редуцира на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД присъденото обезщетение „единствено по вътрешно убеждение“, въпреки че по делото не са събрани доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, е предпоставен от невярното твърдение, че съдът се е произнесъл по това възражение при липсата на доказателства за негови действия или бездействия намиращи се в причинна връзка с вредоносния резултат. Този довод не намира опора в мотивите на обжалваното решение. За да намали размера на претендираните от ищците обезщетения, по своевременно заявеното с отговора на исковата молба от „ЗД Булинс“АД възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е изложил собствени мотиви по него, като е кредитирал приетото в първоинстанционно производство заключение на комплексната автотехническа и съдебно-медицинска експертиза, в частта, с която е установено, че при аутопсията на пострадалия не сa били установени типичните травматични увреждания от използването на предпазен колан, а установените травми в областта на гръдния кош отговарят на такива, получени при т.нар. „воланна травма“, откъдето експертите са направили категоричен извод, че в нарушение на чл.137а от ЗДП, починалият не е използвал предпазен колан, доколкото тежката гръдна травма, която е основната причина за смъртта, не би настъпила, ако такъв е бил използван. Следователно, изводът за наличието на съпричиняване не е произволен, а е основан на вида и локализацията на травматичните увреждания, установени по делото, като доказателствени факти, които преценени в своята съвкупност установяват главния релевантен факт, доколкото изключват възможността да са били получени, ако пострадалият е използвал такова обезопасяващо средство. Освен това, дейността на въззивния съд по преценка на събраните доказателства е извън предметния обхват на общата предпоставка по ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Ето защо споменатите въпроси не удовлетворяват общия критерии за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Вторият въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба на ищците в първата си част, а именно, дали за намаляване на застрахователното обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, също не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като от данните по делото се установява, че още с отговора на исковата молба ответникът своевременно е направил възражение, че при управлението на автомобила починалият наследодател на ищците е бил без предпазен колан, както и че ако е използвал такъв, получените травматични увреждания не биха довели до последващото настъпване на леталния резултат. По същество с това твърдение ответникът надлежно е въвел като предмет на делото възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на претендираните от ищците застрахователни обезщетения, поради принос на пострадалия за увеличаване на вредите. Втората част на въпроса, дали възражението за съпричиняване следва да бъде установено по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като съгласно цитираното ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното делото, но не и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, въпросът дали фактическите обстоятелства, на които е основано твърдяното съпричиняване са установени при условията на пълно и главно доказване, т.е. такова, което да създаде у съда сигурно убеждение в тяхното действително осъществяване, подлежи на инстанционен контрол в производството по чл. 290 от ГПК, при произнасяне по съществото на инвокираните в касационната жалба оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК, но съобразно споменатото тълкувателно разрешение е неотносим към критериите за допускане на касационно обжалване. Съдът съобрази също, че съгласно трайно установената казуална практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, пълно доказване, за което страната носи доказателствената тежест, може да бъде осъществено и чрез верига от косвени доказателства, ако установените с тях доказателствени факти - индиции се намират в такава връзка с главния релевантен факт, че преценени по съвкупност са от естество да обосноват сигурно убеждение в неговото действително осъществяване, респ. изключват възможността той да не се е осъществил (в този см. решение № 31/09.03.2012 г. по гр.д. № 502/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС).

Не е от естество да обоснове достъпа до касация и въпросът дали при произнасяне по възражението за съпричиняване съдът следва да съпостави приноса му с този на виновния водач, за да установи действителния обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за процесното пътнотранспортно произшествие, като сравни поведението на всеки един от тях като участник в същото с оглед правилата в ЗДвП, които са били длъжни да спазват.

Изводът за наличието на съпричиняване по необходимост се основава на съпоставяне на степента, в която действията или бездействията на пострадалия са допринесли за предизвикване на вредоносния резултат или само за увеличаване обема на вредите, с поведението на делинквента. В случая въззивният съд е приел, че преобладаваща вина за предизвикване на пътнотранспортното произшествие има водачът на л.а. „Опел К.“, който е навлязъл в насрещната пътна лента със скорост, значително превишаваща разрешената такава от 50 км.ч. Същевременно от съвкупната преценка на събраните доказателства съдът е направил извод, че поради нарушаване на чл. 137а от ЗДвП, поради управление на лекия автомобил без обезопасителен колан, пострадалото лице е допринесло за настъпването на вредоносния резултат - чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, като в съответствие с преобладаващата практика на Върховния касационен съд по чл. 290 от ГПК е определил приноса му на 30%, с които е намалил размера на застрахователните обезщетения. Т.е. по същество въззивният съд не е отрекъл преобладаващия принос на делинквента за настъпване на пътнотранспортното произшествие, а е изложил собствени мотиви за степента на приноса на пострадалия в съотношение с този на делинквента, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.

Въпросът как следва да се произнесе въззивният съд по отношение самостоятелната си оценка на събраните по делото доказателства и следва ли да изложи собствени мотиви относно крайните си изводи, е последователно и непротиворечиво разрешен в тълкувателната и казуалната практика на Върховния касационен съд в позитивен смисъл, а именно, че за разлика от контролно- отменителното производство, като инстанция по съществото на спора въззивният съд е задължен да изложи собствени фактически и правни изводи по доводите и възраженията на страните и да обсъди всички събрани доказателства, относими към предмета на делото, в рамките на инвокираните във въззивната жалба оплаквания, доколкото неговата правораздавателна дейност е насочена към разрешаване на спора по същество, по отношение на която отмяната на обжалваното първоинстанционно решение е само страничен резултат. В случая въпросът е общо формулиран и в касационната жалба на ищците и изложението към нея липсват данни, от които по несъмнен начин може да се направи извод по кои конкретни доводи, свързани с възникване на спорното материално право или само с неговия размер въззивният съд не е изложил собствени мотиви, респ. по отношение на които не е осъществил самостоятелна преценка.

Ето защо не следва да бъде допуснато касационно обжалване на касационната жалба на ищците.

По допускането до касация на решението по касационната жалба на ответника „ЗД Булинс“АД.

Първият въпрос дали се дължи обезщетение на ищцата Е. Й. като внучка на покойния при събраните доказателства по делото, предвид разясненията, дадени в ТРОСНГТК № 1/21.06.2018 г. на ВКС, че е необходимо да се касае за „особено близка връзка с починалия” и че обезщетение се дължи „по изключение” не удовлетворява общия селективен критерий чл. 280, ал. 1 от ГПК. По същество той представлява преформулирано във формата на въпрос оплакване за неправилност на въззивното решение в частта по иска на Е. Й., структурирано в друга лексикално-граматическа форма, доколкото пряко касае сочения от касатора конкретен порок, поради което не е от естество да обоснове достъпа до касация при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК и вторият въпрос, а именно при какви установени обстоятелства ce счита за доказано с надлежни доказателствени средства в процеса, правото на обезщетение „по изключение” и „особено близка връзка с починалия”, и дали е от значение, че покойният и ищецът не са живеели в едно домакинство и са имали отделни семейства, а ищцата има живи родители, което е нормално да са неин емоционален център, както и третият въпрос, а именно какво се разбира под „особено близка връзка с починалия” и „по изключение”, по смисъла на ТРОСНГТК № 1/21.06.2018 г. и покрива ли се този критерий с установените по делото факти, и в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищеца.

ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. изключва от предметния обхват на материалноправния или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда онези въпроси, които са свързани с правилността на обжалваното решение, с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо са неотносими към допускането на касационно обжалване онези части от цитираните въпроси, които по необходимост предполагат съпоставяне на установените по делото фактически обстоятелства с правните изводи на въззивния съд основани на тях, пряко обуславящи решаващата воля на съда относно материалното право, предмет на делото, обективирана в диспозитива на решението. В случая такъв е вторият въпрос, който по същество е свързан с преценката на конкретните обстоятелства, които могат да се квалифицират като дефинитивно покриващи съдържанието на понятието „особено близка връзка с починалия”, а именно, че „покойният и ищецът не са живеели в едно домакинство и са имали отделни семейства, а ищцата има живи родители, което е нормално да са неин емоционален център“. Пряко искане за извършване на такава преценка, по същество касаеща правилността на въззивното решение се съдържа и във въпроса, дали установените по делото факти сочат „особено близка връзка с починалия” и в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищеца. Т. е. и двата цитирани въпроса са свързани с предварителен инцидентен контрол върху правилността на постановеното въззивно решение в обжалваната му от „ЗД Булинс“АД част, което е недопустимо в производството по селекция на касационната жалба. На следващо място, трайна е практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, че фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една емоционална връзка е трайна и дълбока, по смисъла на ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., на ВКС, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства (така решение № 17/16.03.2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение 45/10.05.2021 г. по т. д. № 370/2020 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 60070/29.06.2021 г. по т.д. № 904/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 33/12.04.2022 г. по т.д. № 377/2021 г. на ВКС, I т.о. и други).

Не е от естество да обоснове достъпа до касация и четвъртият въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба на „ЗД Булинс“АД, а именно дали разпоредбите на § 96 от п.з.р. на КЗ и чл. 493а КЗ противоречат на практиката на СЕС и Директива 2009/103/ЕО. По положителния отговор на този въпрос е формирана трайна практика на ВКС, в смисъл, че нормата на § 96, ал. 1 от п.з.р. на КЗ, която предвижда максимален размер от 5000 лв. за обезщетяване на разширения кръг лица извън този на най-близките роднини, противоречи на правото на Европейския съюз (ЕС) и на практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), тъй като член 3, § 1 от Директива 72/166 и член 1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5, не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума (в този смисъл решение С-277/12 от 24.10.2013 г., с предмет преюдициално запитване, отпра-вено на основание член 267 ДФЕС от Augstakas tiesas Senats, Л. и решение № 60133 от 11.10.2021 г. по т. д. № 1902/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 50496 от 05.10.2023 г. по т. д. № 1597/2022 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и др.). В същия смисъл е и решението на Варненския апелативен съд.

Не е налице и твърдяната от ответника-касатор очевидна неправилност на решението в обжалваната му част, поради бланкетно подържано противоречие с основни принципи на правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, очевидна неправилност е налице, когато съдебният акт е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен extra legem, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Извън приложното поле на очевидната неправилност са хипотезите на незаконосъобразност на въззивния акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, при неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

В случая в обжалваното въззивно решение не са налице такива пороци, които да покриват някоя от примерно посочените хипотези, при които изводът за наличието на тази квалифицирана форма на неправилност може да се направи prima facie без анализ на събраните по делото доказателства и съпоставяне на правните изводи на съда с установените въз основа на тях релевантни за предмета на спора факти.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,