Определение № 333 от 23.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3297/2020 г.

Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на финансите, подадена чрез юрисконсулт М. Ц., срещу въззивно решение № 1234 от 15.06.2020 г. по търг. дело №5618/2019 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 24.07.2019 г. по гр.д. № 3092/2018 г. на Софийския градски съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца „Дебър Солар“ ЕАД на осн. чл. 7 КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата от 201 917,72 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на противоконституционна разпоредба в закон и неизпълнение на задължението да се уредят отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обяваването ѝ за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ за периода 1.01.2014 г. – 10.08.2014 г., заедно със законната лихва от 7.03.2018 г. до окончателното плащане, като вместо това е постановено отхвърлянето на този иск, прекратяване на исковото производство по евентуалния иск за същата сума, предявен от ищеца на основание чл. 7 КРБ, във вр. с чл. 49 ЗЗД срещу Народното събрание на Република България, като е уважен иска срещу държавата за същата сума, но предявен на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Потвърдено е първоинстанционното решение относно разноските и са присъдени такива за въззивната инстанция. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията за редовност. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за безспорно установени следните обстоятелства: „Дебър Солар“ ЕАД е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници /слънчева енергия/, чрез собствена фотоволтаична електроцентрала, находяща се в землището на [населено място]. За изкупуването на произведената електрическа енергия е бил сключен договор № 310/12.03.2012 г. за срок от 20 години с крайния снабдител „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД. С § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109/20.12.2013 г.), в сила от 1.01.2014 г. /ЗДБ/, е изменен Законът за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, като е създаден раздел V в глава 4, включващ чл. 35а – чл. 35в, с който е въведена такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имат задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр. 65/6.08.2014 г.) /РКС/, в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на ЗБД, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3, и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ. За периода от 1.01.2014 г. – 9.08.2014 г. на ищеца са удържани от крайния снабдител „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД такси по чл. 35а ЗЕВИ в общ размер на 201 917,72 лв., които от името на ищеца са превеждани на тримесечия по сметка на КЕВР на 15.04.2014 г., 15.07.2014 г. и 15.10.2014 г., откъдето сумите са прехвърлени към централния държавен бюджет. Спорният въпрос по делото касае наличието на основание за ангажиране отговорността на държавата, като произнасянето по този въпрос е в преюдициална зависимост от въпроса за правните последици на РКС, с което процесните норми, въз основа на които е събраната процесната такса, са обявени за противоконституционни. Въззивният съд се е позовал на решение № 3/28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. на КС, с което е дадено задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, както и на последващото решение № 4/14.05.2020 г. по конст. д. № 9/2019 г. В преценката си за това дали процесните правоотношения, въз основа на които са събрани процесните суми, са били приключени или неприключени /заварени/, съдът е изходил от обстоятелството, че РКС е влязло в сила на 10.08.2014 г. От уредения в чл. 35б ЗЕВИ механизъм на начисляване и събиране на таксите по чл. 35а ЗЕВИ следва, че финансовото правоотношение се счита за приключило с настъпването на падежа на съответното плащане, като този падеж е 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. Затова за приключени са приети правоотношенията, по които падежът е настъпил преди 10.08.2014 г., т.е. правоотношенията за първите две тримесечия на 2014 г., за които на 15.04.2014 г. е заплатена сумата 56 010,17 лв и на 15.07.2014 г. – сумата 98 382,27 лв. Падежът на таксите за третото тримесечие на 2014 г. е следвало да настъпи на 15.10.2014 г., затова към датата на влизане в сила на РКС /10.08.2014 г./ правоотношението по тези такси следва да се счита за неприключено /заварено/. С влизането в сила на РКС разпоредбите на ЗЕВИ, които са били обявени за противоконституционни са загубили изцяло регулативния си ефект спрямо неприключилите правоотношения от началния момент на проявление на правопораждащите им факти, поради което са отречени изцяло техните правни последици. Правата и задълженията по неприключеното правоотношение се считат за изначално непородени, тъй като законът не се прилага към нито един елемент от правоотношението. При това положение извършеното на 15.10.2014 г. плащане на сумата от 47 515,28 лв. е извършено при начална липса на основание. С РКС е обезсилен и чл. 35б ЗЕВИ, установяващ падежа и реда за събиране на таксата, като дори и при действие ex nunc на РКС, плащането на сумата от 15.10.2014 г. също се явява лишено от основание. Предишните извършени плащания на 15.04.2014 г. и на 15.07.2014 г. се явяват платени в рамките на изцяло приключени правоотношения към датата на влизане в сила на РКС на 10.08.2014 г., с което за Народното събрание е възникнало задължение да преуреди конституционосъобразно в последващ закон последиците от обявения за противоконституционен закон, измежду които са и процесните суми. Това задължение не е било изпълнено повече от 6 години, като срокът за подобно уреждане е бил до два месеца от влизане в сила на РКС – чл. 88, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 53/18.06.2013 г.), чл. 90, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 97/25.11.2014 г.), чл. 94, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 35/2.05.2017 г.). Поради неуреждане на последиците от НС и съобразно РКС № 3/28.04.2020 г. съдът е длъжен да остави неприложен противоконституционния закон спрямо тези правоотношения, да отрече изцяло техните правни последици. Неприлагането на противоконституционните чл. 35а и сл. ЗЕВИ спрямо фактите, по силата на които държавата е получила процесните суми, води до цялостно отричане на наличието на валидно породени правоотношения. Сумите се явяват събрани при липсата на валидно правно основание, затова държавата дължи тяхното възстановяване на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В касационната жалба са изложени твърдения за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, с които касаторът се позовава на различни основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. По отношение на основанията за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. По кой ред следва да се търси възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания по чл. 35а от ЗЕВИ – по общия съдопроизводствен ред в ГПК с предявяване на кондикционен иск с предмет частноправно вземане в полза на заинтересуваното лице, от което е събрана държавната такса, или по установения в ДОПК, АПК или ЗДТ ред за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания? 2. Отпада ли публичноправният характер на получени от държавата такси съгласно чл. 35а от ЗЕВИ, удържани за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., с влизане в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС на 10.08.2014 г., с което нормата е обявена за противоконституционна; допустимо ли е възстановяването на платените суми за този период да се търси по общия исков ред като частноправно вземане на финансово задълженото лице срещу държавата? 3. Запазва ли се личноправният характер на вземането на държавата за такса съгласно чл. 35а от ЗЕВИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл. 35а от ЗЕВИ и сл. са обявени за противоконституционни, и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публичноправно задължение за такса по чл. 35а от ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ? 4. Отпада ли публичноправният характер на приключило публично правоотношение, след влизане в сила на решение на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на законовите разпоредби, които са уреждали публичното отношение, и по какъв ред следва да се претендира възстановяване на суми, удържани недължимо за погасяване на публичноправни задължения за периода преди законът да бъде обявен за противоконституционен – съответно по съдопроизводствения ред на ГПК като вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване, или по специален ред, установен от законодателя за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания? Относно основанията за допускане по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 т.3 ГПК, касаторът релевира следните въпроси:5. Представлява ли приложимо право нормата на чл. 35а от ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. преди да бъде обявена за противоконституционна с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г., в сила считано от 10.08.2014 г. и удържаната въз основа на нея такса за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. събрана ли е на годно правно основание или е събрана без основание? 6. Може ли гражданският съд на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от КРБ да откаже да приложи чл. 35а ЗЕВИ, който е влязъл в сила на 01.01.2014 г. в съответствие с чл. 5, ал. 5 от КРБ, на основание чл. 86, ал. 2 от КРБ е бил задължителен до 10.08.2014 г., от която дата на основание чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ е налице забрана за неговото прилагане? 7. Представляват ли приложимо право и пораждат ли правно действие разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ и чл. 73 от ЗЕВИ от момента на влизането им в сила в съответствие с чл. 5, ал. 5 от КРБ, до момента на обявяването им за противоконституционни с влязло в сила решение на КС, което има за правна последица забрана за прилагане на закона за в бъдеще съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, и запазва ли се действието на извършеното въз основа на нормите от ЗЕВИ в този период или следва да се приеме, че извършеното е при начална липса на основание? 8. Извършено ли е въз основа на съществуващо и годно правно основание удържането и събирането на държавни такси по реда на чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ за периода преди да бъдат обявени за противоконституционни с влязло в сила Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС? 9. Представляват ли приложимо право и запазва ли се правното действие на разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ и чл. 73 от ЗЕВИ от влизането им в сила в съответствие с чл. 5, ал. 5 от КРБ на 01.01.2014 г. до обявяването им за противоконституционни с влязло в сила на 10.08.2014 г. решение на КС, с което се забранява прилагането им за в бъдеще на основание чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ? 10. Влизането в сила на решение на КС, с което се обявява противоконституционност на закон (в случая на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ) има ли за правна последица суспендиране или отмяна на действието му с обратна сила, което да е равнозначно на начална липса на основание за прилагането на закона по смисъла на тълкуването му, дадено в т. 1 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на Върховния съд във връзка с хипотезите, при които е налице първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД? По отношение на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК касаторът посочва следния въпрос: 11. Извършено ли е при начална липса на основание съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД удържането на такси по чл. 35а от ЗЕВИ в периода преди разпоредбата да е обявена за противоконституционна с влязло в сила решение на КС, и ако е така съобразно разясненията в т. 1 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на Върховния съд в коя от хипотезите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД попада претенцията за възстановяване на удържаните за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. такси по чл. 35а от ЗЕВИ? 12. Допустимо ли е органите на съдебната власт да извършват косвен контрол за конституционосъобразност на закон, без това да е нормативно уредено, правните последици от него не са установени в закон и са в пряко противоречие с чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, чл. 4, ал. 1 от КРБ и с чл. 8 от КРБ? 13. Допустимо ли е гражданският съд да извърши косвен контрол за конституционосъобразност на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, след като същите вече са обявени за противоконституционни с влязло в сила решение на КС, този контрол да има различни правни последици от тези, с които се ползва решението на КС съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, и вследствие на осъществения контрол суспендира ли се влизането в сила на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, установено в чл. 5, ал. 5 от КРБ, и задължителанта им сила на основание чл. 86, ал. 2 от КРБ от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. вкл.? 14. Представлява ли допустима правораздавателна дейност на гражданския съд упражняването на неуреден по съдържание и последици косвен контрол за конституционосъобразност на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, след като са обявени за противоконституционни с решение на КС, и въз основа на упражнения косвен контрол допустимо ли е гражданският съд да приеме, че чл. 35а от ЗЕВИ е противоконституционен от момента на приемането си, както и че процесните разпоредби от ЗЕВИ не са били приложимо право? По отношение на основанието за допускане по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е повдигнал и въпросите: 15. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства по делото, съотнесени едно към друго и към твърденията на страните? 16. При вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт опорочен ли е, съответно какъв е порокът? Извън изложеното, касаторът счита, че постановеният въззивен акт е недопустим, а по същество и очевидно неправилен, във връзка с което се позовава и на тези основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на касационната жалба от насрещната страна – „Дебър Солар“ ЕАД,, представлявано от изпълнителния директор Н. С. Б., подаден чрез процесуалния представител адвокат О. Д., в който се поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а по същество – за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендират се разноски. След преценка на наведените доводи и релевираните основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, намира че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че по поставените от касатора въпроси от №1 до №14, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите обуславят решаващите изводи на въззивния съд, но не са налице поддържаните основания по чл. 280, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, доколкото не са разрешени в противоречие с практиката на КС и ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въззивният съд е дал отговор в съответствие с практиката на Конституционния съд и тази на ВКС, застъпена в решение № 184 от 21.01.2021 г. по гр.д. № 2686/2019г., III г.о.; решение № 207 от 06.01.2020 г. по гр.д. № 2686/2019г., III г.о. на ВКС; решение №123 от 18.12.2020 г. по гр.д. №4892/2019г., III г.о.. Според нея, когато спорът е основан на закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, съдът по иска е длъжен да приеме, че законът е негоден (невалиден) регулатор на обществените отношения и в никой момент не се прилага, респ. не е следвало да бъде приложен, като това важи за неприключените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства. Когато частноправен субект претендира от държавата събраната (удържана) от него такса, която е била внесена в държавния бюджет по закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, правната квалификация на иска е по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, защото се основава на принципа на забрана за неоснователно обогатяване на един правен субект за сметка на друг и това имущество подлежи на връщане като пряк резултат от обратното действие на решението на КС за обявяване на противоконституционността на закона. В конкретния случай въззивният съд, приемайки, че с оглед решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/2014 г., с което КС обявява за противоконституционни чл. 35а – чл. 35в ЗЕВИ (ДВ бр. 35/ 2011 г., посл. изм. и доп. бр. 9 от 2013 г, в сила от 01.01.2014 г.), липсва правно основание за събиране таксата по обявените за противоконституционни чл. 35а – чл. 35б ЗВЕИВВ, е постановил решението при точно приложение на закона, не се е отклонил от така формираната съдебна практика на ВКС, като решението му е в унисон и с разясненията, дадени от конституционния съд. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито за наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 и т. 3 ГПК във връзка с поставените правни въпроси. Последните два въпроса на касатора по естеството си не са правни въпроси, а касационни оплаквания по чл. 281 ГПК и като такива са относими към правилността на въззивното решение, а не към достъпа до касационно обжалване. По въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи, възражения на страните и да обсъди всички доказателства е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По въпроса е формирана практика на ВКС – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д. №1544/2014 г. на ВКС, II т.о., и др. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС, като въззивното решение е мотивирано, съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, становищата и доводите на страните, извършил е преценка на всички надлежно релевирани възражения и е изложил своите правни изводи по тях, поради което по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, както и оплакванията му за допуснати процесуални нарушения, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда само ако обжалването бъде допуснато. Въпросът, с който се пита при вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт порочен ли е и съответно какъв е порокът, е изцяло теоретично и хипотетично зададен и доколкото по отношение на него не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Решението на въззивния съд не е недопустимо, тъй като е постановено по надлежно предявен иск, нито е очевидно неправилно, тъй като съдът е приложил точно закона и е дал тълкуване на приложимите разпоредби в съответствие с практиката на ВКС. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт, без необходимост от допълнителен анализ на доказателствата и без извършване на проверка за законосъобразност и обоснованост. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 6 000 лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.