Определение № 121 от 13.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Г. В., чрез пълномощника адв. Х. М., срещу определение № 90 от 04.02.2020 г. по в. ч. гр. д. № 34/2020 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2445 от 12.12.2019 г. по гр. д. № 1465/2019 г. на Бургаския окръжен съд за прекратяване като недопустимо на производството по делото по главните искове на ищеца – жалбоподател за установяване правото на собственост по отношение на П. М. Р. и Г. С. В. върху апартамент № 17, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], с площ 124,50 кв. м., както и по евентуалните му искове за ревандикация на същия имот. В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. Посочва се, че всяко оспорване на правото на собственика да упражнява фактическата власт върху имота засяга правото му на собственост и той има интерес от предявяването на иск за собственост. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. „Не е ли налице правен интерес от защита по исков път на правото на собственост при оспорване от ответника на владението като фактическо състояние, без да се оспорва самото материално право на собственост?“; 2. „Не е ли допустим иск за собственост за неговата защита срещу принудителното изпълнение въз основа на уважен владелчески иск?“, както и по следните въпроси: 3. „Длъжен ли е съда да изложи мотиви по всички възражения на страните?“; 4. „Длъжен ли е съда да обсъди всички доказателства по делото във връзка с доводите и възраженията на страните, относими към правния спор, доколко предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивния акт?“. Поддържа се противоречие с тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС и определение № 363/15.06.2010 г. по ч. гр. д. № 303/2010 г. на ВКС, четвърто г. о. /по първите два въпроса/ и противоречие с решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 4 от 18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 г. на ВКС, II г. о. и решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о. /по третия и четвъртия въпрос/. В срока за отговор ответниците П. М. Р. и Г. С. В., действащ като непълнолетен със съгласието на своята майка и законен представител П. Р., излагат становище за неоснователност на жалбата. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебeн акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: Производството по гражданско дело № 1465/2019 г. на Бургаски окръжен съд е образувано по искова молба, подадена от С. Г. В.. Ищецът твърди, че с нотариален акт № 8/20.03.2001 г. за покупко-продажба на недвижим имот и право на строеж, е придобил правото на собственост върху процесния апартамент. През 2004 г. заедно с първата ответница заживели на съпружески начала, като вторият ответник е техен син. До 2016 г., когато ищецът започнал да изтърпява наказание „лишаване от свобода“, всички живели в него. През 2018 г., след като ответниците отказали да напуснат жилището, той сменил ключа на входната врата и заживял в него със съпругата си. Същите обаче предявили искове по чл.76 ЗС за възстановяване на нарушеното им държане, като с влязло в сила решение по гр. д. № 5759/2018 г. на Бургаския районен съд той бил осъден да им предаде държането на апартамента, отнето по насилствен начин на 30.06.2018 г. и 01.07.2018 г. Въз основа на съдебното решение на 10.12.2018 г. е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство /допуснато е предварително изпълнение/. В нотариална покана до ответниците на 06.08.2019 г. ищецът е отправил изявление, в което е изразил волята си на собственик за оттегляне на съгласието си за осъществяваното от тях държане. С оглед тези твърдения са предявени положителни искове за установяване принадлежността на правото на собственост и при условията на евентуалност искове за ревандикация, в случай че по изпълнителното дело бъде възстановено държането на имота. В отговора на исковата молба ответниците са заявили, че не оспорват правото на собственост на ищеца, поради което предявените искове са недопустими. Същите са държатели на процесния апартамент, като поисканата и получена защита по реда на чл.76 ЗС не сочи на наличие на правен спор относно принадлежността на правото на собственост. С определение № 2445 от 12.12.2019 г. по гр. д. № 1465/2019 г., постановено на основание чл.130 ГПК, Бургаският окръжен съд е констатирал, че между страните не съществува спор относно правото на собственост върху процесния апартамент. За ищеца липсва правен интерес от предявяването на положителен установителен иск за собственост. Изложил е съображения, че с постановеното решение по чл.76 ЗС не се нарушава правото на собственост на ищеца. Недопустим е и евентуалният иск, като предявен под условие – сбъдването на бъдещо събитие. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че наличието на правен интерес е обусловено от такова засягане на правната сфера на ищеца, че възниква необходимост от установяване на правото му със сила на пресъдено нещо, както и при спор за обема на притежаваните права върху имота, каквито в случая не са налице. Такъв правен интерес не може да се обоснове и с довода на ищеца, че правото му на собственост е било смутено с предявяването от ответниците на исковете по чл.76 ЗС. Защитата на фактическата власт по тези искове не е предполагала изследване на собствеността. Тя се е свеждала до защита само на тази власт, а не на материално право. Образуваното въз основа на съдебното решение изпълнително производство също не може да се разглежда като нарушаване /смущаване/ на правото на собственост на ищеца, тъй като възстановяване на владението /държането/ е законова санкция срещу нарушителя, който неправомерно е отнел същото и няма отношение към вещното право, което този нарушител притежава. Липсата на правен интерес за воденето на установителен иск за собственост предпоставя липсата на такъв и за предявяването на ревандикационната претенция, заявена при условията на „евентуалност“ в установителната й част, а осъдителната й част не е обоснована и от твърденията в исковата молба, според които ищецът се намира във владение на имота. Ревандикацията е въведена формално като евентуален иск, но всъщност не е, тъй като ищецът е поставил разглеждането й не в зависимост от настъпването на вътрешно-процесуално за делото условие, а от настъпването на нов факт от действителността /външен фактор/, който още не съществува и в този смисъл е заявена предварително, но под отлагателно условие, което е процесуално недопустимо. По въпроса дали е налице правен интерес от предявяването на иск за собственост като средство за защита на правомощието владение на собственика и срещу принудителното изпълнение на съдебното решение по чл.76 ЗС, са налице общата и специалната предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, с оглед констатираното противоречие на приетото в обжалвания акт с трайно установената практика на ВКС. Защитата на правото на владение на собственика се постига с иск за собственост: установителен /по чл.124, ал.1 ГПК/ и осъдителен /по чл.108 ЗС/. Частната касационна жалба по същество е основателна. Изложените от ищеца в исковата молба обстоятелства, че е собственик на процесния апартамент, като след образуването на изпълнително производство въз основа на съдебното решение по чл.76 ЗС е изявил воля за преустановяване държането от ответниците, са достатъчни да обосноват наличието на правен интерес от предявяването на настоящите искове. Независимо, че ответниците са заявили, че не оспорват правото на собственост на ищеца, те са се снабдили с изпълнителен лист за предаване държането на имота и ще получат фактическа власт върху имота в резултат на реализираната защита по този ред. Те са получили защита на държането си като фактическо състояние. За ищеца обаче не съществува друг способ за защита, освен избрания. Към момента на предявяване на исковата молба той упражнява фактическа власт върху апартамента, но в резултат на допуснатото предварително изпълнение на осъдителното решение по чл.76 ЗС /което не подлежи на спиране/ същата ще му бъде отнета. Искането за защита, изразяващо се в предаване на владението, при извършване на въвод във владение на ответниците в рамките на това изпълнително производство, което може да настъпи в хода на процеса, е обусловено именно от конкретните обстоятелства в настоящата хипотеза и също е допустимо. С оглед изложените по-горе съображения, основателни са наведените в жалбата оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел, че липсва правен интерес от предявените искове, което обуславя недопустимостта на същите. Обжалваното въззивно определение и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд следва да бъдат отменени като постановени в нарушение на съдопроизводствените правила и делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,