Определение № 230 от 09.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1304/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. С. срещу решение № 287 от 13. 12. 2019 г. по в. т. д. № 658/2019 г. на Варненски апелативен съд, ТО в частта, с която е потвърдено решение № 491 от 5. 06. 2019 г. по т. д. № 1574/2018 г. на Варненски окръжен съд, поправено с решение № 621 от 4. 07. 2019 г., в частта, с която „ЗД „Бул инс“ АД, [населено място] е осъдено да заплати на Д. Д. Д. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 9. 04. 2016 г., причинено виновно от С. П. С. като водач на лек автомобил „Форд Фиеста“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за разликата над 15 000 лв. до 80 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 6. 06. 2018 г. до окончателното й изплащане, при участието на С. П. С. като трето лице - помагач на страната на застрахователя. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател сочи, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Излага оплаквания, че въззивният съд не е посочил конкретни мотиви, които да обосноват извод за определения висок размер на обезщетението, обичайно присъждан при смърт на лице при ПТП. Прави искане за отмяна на обжалваното решение. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответницата по касационната жалба Д. Д. чрез процесуалния си представител адвокат Д. Н. е подала отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. „ЗД „Бул инс“ АД, ответник по иска оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови посочения резултат, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания, причинени при ПТП на 9. 04. 2016 г., възлиза на 80 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил характера и тежестта на уврежданията на здравето на ищцата - счупване на дясна хълбочна кост в областта на ямката на тазобедрената става, счупване на дясна бедрена кост, счупване на костите на дясна предмишница в долна трета, мекотъканен дефект в средно-долна трета на дясна подбедрица, причиняващ значителна деформация в областта, която загрозява външния вид на подбедрицата и обуславя обезобразяване на долен крайник, контузия на главата, мозъчно сътресение, счупване в основата на дясна орбита, разкъсно-контузна рана на главата; интензитета и продължителността на търпяните физически и емоционални болки и страдания, неудобствата и сътресенията, настъпили за ищцата при увреждането й вследствие ПТП, прогнозите за отзвучаването им и икономическите условия в страната към момента на увреждането. В решението е изтъкнато, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е отчел възрастта на пострадалата към момента на произшествието – 21 години, обстоятелствата, че травмите й са били няколко, на различни части на тялото, като са наложили извършването на няколко операции. Въззивният съд е подчертал, че макар и счупванията да са зарастнали, при ищцата са налице ограничения в движенията при бързо ходене, както и че мекотъканният дефект на дясна подбедрица е видим и ще остане за цял живот. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следния правен въпрос: „Следва ли въззивният съд да обоснове собствените си изводи при определяне справедливия размер по чл. 52 ЗЗД, кои обективни факти и обстоятелства обосновават изводите му за справедливост?“. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС – ППВС № 4/1968 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т.о., решение № 151 от 12. 11. 2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ІІ т. о. и решение № 130 от 9. 07. 2013 г. по т. д. № 669/2012 г., ІІ т. о. Поставеният правен въпрос е по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В цитираните от касационния жалбоподател ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /цитираните от касатора решения на ВКС и служебно известните на състава решение № 93 от 23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 88 от 9.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о./. Възприето е и разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като израз на променящите се обществено - икономически условия в страната, без на същите да се придава самостоятелно значение за размера на обезщетението / посоченото в изложението решение № 83 от 6.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., както и решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 242 от 12.01.2017 г. по т.д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 157/28.11.2014 г. по т.д. № 3040/2013 г. на ВКС, II т.о./. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищцата иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Правилността на извършената от съда преценка на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост не би могла да бъде контролирана в производството по чл. 288 ГПК, а само след допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Касаторът – трето лице-помагач, който на основание чл. 78, ал. 10 ГПК дължи разноските, които е причинил със своите процесуални действия, следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата по касация адвокат Д. Н. сумата от 1860 лв. адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно представителство пред ВКС, определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение