Определение № 1710 от 09.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3449/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. И. М. срещу решение № 58/03.02.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 754/2022 г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 459/09.08.2022 г. по гр. дело № 2218/2021 г. на Благоевградския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Професионалната гимназия по строителство, архитектура и геодезия (ПГСАГ) „В. Л.“ - [населено място], обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на касатора-ищец, извършено със заповед № РД-08-682/28.06.2021 г. на директора на ответната гимназия; за възстановяване на жалбоподателя на заеманата преди уволнението длъжност „старши учител по физическо възпитание и спорт“ при ответната гимназия; и за осъждане на последната да заплати на ищеца обезщетение за времето на оставане без работа за срок от шест месеца, считано от 28.06.2021 г., в размер 8 532 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.08.2021 г. до окончателното `и изплащане; в тежест на касатора са възложени разноските за първоинстанционното производство. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да разгледа, анализира и прецени всички доказателства, да обсъди и се произнесе по всички доводи и съображения на страните, по направените от тях доказателствени искания, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не; и 2) длъжен ли е въззивният съд да допусне всички доказателства, за които е направено своевременно доказателствено искане, и които доказателства са относими, допустими и необходими за решаване на правния спор. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първия въпрос – в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 173/06.11.2020 г. по гр. дело № 4404/2019 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. дело № 1084/2011 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 3/22.07.2013 г. по гр. дело № 534/2012 г. на ІV-то гр. отд., решение № 22/24.02.2015 г. по гр. дело № 458/2014 г. на І-во гр. отд. и решение № 10/01.02.2012 г. по гр. дело № 130/2011 г. на І-во гр. отд.; и втория въпрос – в противоречие с решение № 368/17.12.2013 г. по гр. дело № 2788/2013 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 92/03.04.2013 г. по гр. дело № 1147/2012 г. на ІV-то гр. отд. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа очевидна неправилност на въззивното решение и в тази връзка излага доводи за нарушение на основни задължения и начала на гражданското производство, а именно – на задълженията за мотивиране на съдебното решение съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК и за събиране на доказателства във въззивното производство съгласно чл. 266, ал. 3 от ГПК, както и за тълкуване и прилагане на материалноправната разпоредба на чл. 333, ал. 3 от КТ в противоположен смисъл. Ответната ПГСАГ „В. Л.“ - [населено място], в отговора си на касационната жалба поддържа становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и съображения за неоснователност на жалбата. По наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното: Формулировката на първият процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателя се нуждае от уточнение, съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички доказателства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като изложи ясно и точно в мотивите към решението си, върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка и кои от тях кредитира, и кои не. Разрешение на въпроса е дадено в трайно установената обилна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, израз на която са и посочените от касатора решения. Съгласно тази константна практика, въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор – в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи към решението си свои собствени ясни и точни мотиви, в които да определи правилно предмета на спора пред него, да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи съображения кои от тях кредитира и кои не, както и направените въз основа на това обосновани фактически констатации, като посочи кои правно-релевантни обстоятелства приема за установени по делото, а също – и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните доводи и възражения. Обжалваното въззивно решение е мотивирано в противоречие с така цитираната практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Окръжният съд е посочил, че по делото са събрани писмени и гласни доказателства и са приобщени експертни заключения по допуснатите съдебни експертизи, но доказателствата не са обсъдени, нито – кои конкретни правно-релевантни за спора обстоятелства съдът е приел за установени въз основа на тях. При наличието на това противоречие с практиката на ВКС, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по първия процесуалноправен въпрос, както е уточнен от съда. Не е налице тази допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване по втория процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на касатора. Разрешение на този въпрос също е дадено в трайно установената практика на ВКС – по тълкуването и приложението на чл. 266, ал. 3 от ГПК, израз на която са и посочените от жалбоподателя решения. Съгласно тази константна практика, при направено оплакване във въззивната жалба, въззивният съд следва да допусне и събере допустимите и относими към правния спор доказателства, които не са били допуснати и събрани от първоинстанционния съд поради процесуално нарушение, включително във връзка с доклада по делото. В случая, както се сочи и в касационната жалба, с въззивната си жалба касаторът-ищец е представил и е поискал приемането на писмено доказателство за установяване на твърдението му, направено също с въззивната му жалба, че към датата на налагане на процесното дисциплинарно наказание „уволнение“ той е заемал и длъжността „регионален секретар“ на Синдикалния регионален съюз - Благоевград към КТ „Подкрепа“, поради което също се ползвал с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ. Това писмено доказателства е неотносимо към правния спор и предмета на доказване по делото, тъй като в исковата си молба касаторът-ищец е изложил твърдения и доводи, че към датата на уволнението се е ползвал с предварителната закрила по чл. 333, ал. 3 от КТ, единствено в качеството си на председател на Регионалния синдикат „Образование“ (РСО) - Благоевград към КТ „Подкрепа“, за което писмени доказателства са посочени и представени още с исковата молба и са събрани от първоинстанционния съд. Като не е приел неотносимото писмено доказателство, представено с въззивната жалба на касатора-ищец, въззивният съд е разрешил втория процесуалноправен въпрос в изложението, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, поради този въпрос не осъществява хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички доказателства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като изложи ясно и точно в мотивите към решението си, върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка и кои от тях кредитира и кои не. Жалбоподателят-ищец не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение