Определение № 46 от 21.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1105/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Ж. Д. Д. чрез адв.П.К. от САК против Решение № 396 от 13.02.2020г. по гр.д.№ 4589/2019г. на САС, 12 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 16935/2017г. на СГС в обжалваната от ищеца част - отхвърлянето на иска, предявен от Д. срещу Гаранционен фонд с правно основание чл.557,ал.1,т.2,б.“а“ КЗ за разликата над уважения размер от 26 600лв. до сумата 45 000лв. Въззивното решение не е обжалвано в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърляне на иска за разликата до пълната претендирана сума от 55 000лв. Влязло е в сила и решението на първоинстанционния съд за уважаването на иска за сумата 26 600лв. като необжалвано с въззивна жалба от ответника.

Касаторът се позовава на недопустимост на решението като счита, че въззивният съд е излязъл извън пределите на въззивното производство и се е произнесъл „по намаляване размера на обезщетението“, приемайки за справедлив значително по-ниско по размер обезщетение от първоинстанционния съд без да е сезиран с такова искане. Поддържа, че след като САС от една страна не е споделил извода на първоинстанционния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца и за приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, а от друга страна - че няма основания за увеличаване на обезщетението на въззивника-ищец, с каквото искане е бил сезиран, е следвало да уважи претенцията без приспадане на съпричиняването, прието за недоказано. Твърди, че САС недопустимо приел за справедливо значително по ниско по размер обезщетение излизайки от пределите на заявеното искане. Позовава се и на касационните основания по чл.281,т.3 ГПК. Изложени са съображения за неправилност на решението поради нарушаване на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и игнориране за определянето на справедливо по размер обезщетение релевантни критерии. Искането е за отмяна на решението по отношение на отхвърлената част на предявения иск до размер на 45 000лв. и уважаването му до този размер.

В писмен отговор ГФ излага съображения за неоснователност на искането за допускане на касационното обжалване и неоснователността на касационната жалба. Идентично е и становището на третото лице помагач в депозирания от него отговор.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Претенцията с правно основание чл.557,ал.1,т.2,б.“а“КЗ е била предявена за сумата 55 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца като пътник по вина на водача на лекия автомобил, по отношение на който не е била сключена ЗЗГОА, от пътно произшествие, настъпило през февруари 2016г. 53 годишния ищец е получил счупване на лявото коленно капаче, лекуван е оперативно чрез наместване и метална фиксация с два серклажа и поставяне на гипсова шина за 40 дни. Възстановителният период е бил около 6месеца. Не са констатирани, но са възможни евентуални последици - артрит и артроза.

Първоинстанционният съд е приел, че справедливото обезщетение, определено съобразно критериите на чл.52 ЗЗД, е 38 000лв., но то следва да бъде намалено на основание чл.51,ал.2 ЗЗД, тъй като е основателно и доказано въведеното от Гаранционния фонд възражение за непоставен от пътника обезопасителен колан. Присъдил е обезщетение в размер на 26 600лв.

Въззивна жалба е подадена от ищеца, който е оспорвал правилността на изводите относно размера на справедливото обезщетение и относно наличието на основания за приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД. Въззивната инстанция е приела за неустановено по несъмнен начин /при лежаща върху ответника доказателствена тежест/ причинната връзка между евентуално непоставен обезопасителен колан и настъпилото увреждане на ищеца в областта на лявото коляно, но е счела, че крайният размер на обезщетението, присъдено от първоинстанционния съд в размер на 26 600лв., справедливо обезщетява ищеца. Поради съвпадане на крайните изводи с тези на първоинстанционния съд решението на СГС е потвърдено като законосъобразно като краен резултат.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:

• По допуснато грубо процесуално нарушение при произнасяне извън пределите на ограничения въззив:

1/Може ли съдът да се произнесе извън пределите на въззивната жалба и „отговора на въззивната жалба”; Може ли въззивната инстанция да се произнесе по правилното приложение на принципа на справедливост и определяне на значително по-ниско от определеното от първоинстанционния съд обезщетение, без да е въведено и поддържано такова искане пред въззивната инстанция от ответника; Какво е решението в частта, в която се произнася и уважава претенция на различни от въведените с отговора на въззивната жалба основания и възражения на страните. Съвпадението на крайните изводи - в случая съдът приема, че не е налице приетото от СГС съпричиняване, но в същото време приема за справедливо обезщетение значително по-ниско от определеното от СГС, оправдава ли произнасяне по невъведено пред въззивната инстанция искане за определяне на по-ниско обезщетение с оглед правилното прилагане на принципа на справедливост. Поддържа се, че в тази част решението е недопустимо, за която съдът следи служебно, поради което се иска допускане на касационното обжалване на това основание. Поддържа се и основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК /с позоваване на решението по гр.д.№ 4351/2014г.на 2 г.о. на ВКС/ и по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.

2/Може ли въззивният съд да постанови частично отхвърляне на искането на основания, които не са били въведени като оплаквания в „отговора на въззивната жалба“ /нито с въззивната жалба/. Твърди се противоречие на обжалваното решение с акта по чл.290 ГПК, постановен по гр.д.№ 4351/2014г.на 2 г.о. на ВКС.

3/По отношение на правилността на акта на първоинстанционния съд, ограничена ли е въззивната инстанция от посочените в жалбата и „отговора на жалбата“ основания и оплаквания и проверява ли обосноваността извън изрично посочените претенции и оплаквания във въззивната жалба и“ отговора на въззивната жалба“, ако не се отнася до валидност и допустимост на решението и приложение на императивни правни норми. Касаторът въвежда допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК - на решението по т.д.№ 1130/2013г. на 2 т.о. на ВКС.

4/Доколкото обхвата на дейността на въззивната инстанция е ограничен - чл.269,изр.второ ГПК, може ли въззивният съд да приеме, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен, ако във въззивната жалба и“ отговора“ не се съдържа такова оплакване. Въведена е същата допълнителна предпоставка с позоваване на решението по т.д.№ 213/2012г. на 2 т.о. на ВКС.

• По въпроса за правилно приложение на принципа за справедливост:

Как следва да се прилага принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД; Относно критериите; Относно намирането на точен паричен еквивалент; Относно необходимостта за мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от конкретните обстоятелства спрямо справедливото обезщетение; Относно съобразяване с нормативно определените лимити на застрахователно покритие и др. като се въвежда допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК.

Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо поради нарушение на разпоредбата на чл.269,предл.второ ГПК. Както е прието в цитираното от касатора решение № 7 от 23.01.2015г. по гр.д.№ 4351/2014г. на 2 г.о. на ВКС, ако въззивно решение противоречи на разпоредбата на чл.269 ГПК относно допустимите предели на служебната проверка на въззивния съд, то е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Следователно, не е налице хипотезата на чл.280,ал.1,т.2, предл.второ ГПК за допускане на касационното обжалване на това основание.

Първите три въпроса са от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като предполагат проверка за законосъобразност на извода на въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението, а евентуалното нарушение при прилагането на разпоредбата на чл.269,изр.второ ГПК е основание за касиране на решението, ако е довело до неговата неправилност, но констатирането на такова нарушение е извън производството по чл.288 ГПК. Общо и неконкретно е позоваването от касатора на решението по т.д.№ 1130/2013г. на 2 т.о. на ВКС /по което обжалването е допуснато по въпроса за правомощията на въззивната инстанция, очертани в разпоредбата на чл. 269 ГПК, а както се посочи, въззивното решение не съдържа противоречие с решението по гр.д.№ 4351/2014г. на 2 г.о. на ВКС. Следователно, поради отсъствие на общата предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол, обосноваването на която е задължение на страната - касатор, а не служебно задължение на касационната инстанция за извеждането й - отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване по тях не може да бъде допуснато.

Четвъртият въпрос не съответства на изложените от въззивната инстанция мотиви. Преценката относно размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди не съставлява „факт“, „фактическа констатация”, който въззивната инстанция е приела за погрешно установен при липса на оплакване във въззивната жалба. Тази преценка съставлява израз на самостоятелно произнасяне по приложение на материалния закон - чл.52 ЗЗД. Процесуалните действия на въззивната инстанция не са в противоречие с т.3 на ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, въззивният съд, предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част.

Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по въпросите, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд не е отрекъл необходимостта от прилагане на релевантните в конкретния случай критерии, очертани в т. 11 от ППВС 4/68г., поради което противоречие с практиката по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл.първо ГПК не е налице. Изложените в жалбата аргументи се свеждат до съответствието между тези обстоятелства и определения от въззивния съд размер на обезщетението, т. е. до правилността на дадената от въззивния съд оценка на вредите като касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Отсъства и предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл.последно ГПК. Изложението възпроизвежда касационните основания за неправилност поради нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, а те не могат да послужат като обща предпоставка за осъществяване на касационен контрол. Задължение на касатора, а не на настоящата инстанция е, да изведе правният проблем и да го постави за отговор преди преценката и произнасянето по правилността на въззивното решение.

Недоказано е и наличието на останалите въведени допълнителни предпоставки, тъй като разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, която установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди.

С оглед неоснователността на искането за допускане на факултативния касационен контрол, касаторът следва да заплати на ГФ сумата 100лв. разноски за изготвяне на отговора на жалбата от юрисконсулт.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.