Определение № 401 от 28.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4645/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. И. Д., представляван от адв. Ат. П., срещу решение № 1023 от 17.07.2024 год. по въззивно гр. д. № 1180/2024 год. на Пловдивския окръжен съд, с което се потвърждава решението от 12.02.2024 г. по гр. д. № 544/2019 год. на Районния съд в гр. Карлово.

Касационната жалба е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, в съответствие с изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и с приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което следва да се разгледа по реда на чл. 288 ГПК.

С постановените съдебни актове са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС на касатора и неговата съпруга И. И. Д. срещу Министъра на регионалното развитие и благоустройството и Дирекция Национален парк „Централен Балкан“ за признаване правата на собственост на ищците върху поземлени имоти в землището на [населено място], обл. П., местност „П.“, заснети с идентификатори № № *, *, *, * и *.

Според жалбоподателя изводите на съдебните инстанции са неправилни, а постановените от тях съдебни решения страдат от установените като касационни отменителни основания пороци в чл. 281, т. 3 ГПК, а именно – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложение към жалбата се поддържат доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК при формулирани въпроси:

1. „За процесуалното задължение на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение /чл. 12 ГПК/ и да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна връзка /чл. 235 ГПК/?“;

2. „За конститутивното действие на решението по ЗСПЗЗ в производство по възстановяване на собственост с оглед възможността на друго държавно учреждение, държавно предприятие, физическо или частноправно юридическо лице, черпещо права от държавата, което не е участвало в административното производство по издаването и обжалването на акта за възстановяване да оспори пред гражданския съд инцидентно неговата законосъобразност?“;

3. „Губи ли се собствеността и в чия полза е същата в случаите, когато земеделската земя не е била отчуждена по силата на нормативни и административни актове или е внесена в ДЗС, или други некооперативни организации?“;

4. „Кой е надлежният държавен орган, който следва да осъществява представителство на държавата по дела с предмет недвижими имоти, за които се твърди да са изключителна държавна собственост, представляващи част от защитената територия на парк с национално значение по смисъла на чл. 18 от Конституцията на Република България и чл. 8 от Закона за защитените територии, които същевременно са и с начин на трайно ползване земеделски земи и са предмет на процедури по ЗСПЗЗ?“;

4.1. „Какви другари са в настоящия процес Министърът на регионалното развитие и благоустройството и Дирекция НПЦБ?“;

4.2. „Едни и същи права ли защитават в настоящия процес Министъра на регионалното развитие и благоустройството и Дирекция НПЦБ?“;

4.3. „Допустимо ли е възражението на Дирекция НПЦБ за нищожност на проведената процедура, когато този ответник е дефиниран единствено като „структурно поделение на държавата“, което осъществява владението върху процесните имоти, в контекста на факта, че другият ответник, който реално брани правата на собствеността на държавата не оспорва иска в установителната му част?“;

5. „Допустимо ли е по реда на косвения съдебен контрол по реда на чл. 17 ГПК да се засягат права на трети лица, неучастващи в производството?“.

С молба от 27.10.2025 год. по делото касаторът поставя и допълнителен въпрос в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „Какъв е статутът на т. нар. „буферни зони“?“.

Ответниците Министъра на регионалното развитие и благоустройството и Дирекция Национален парк „Централен Балкан“ оспорват касационната жалба в писмени отговори по съображения за нейната неоснователност и необоснованост на релевираните основания за допускане на касационното обжалване. От Дирекцията е направено искане за присъждане на сторените разноски за адвокатска защита в касационното производство.

Като се запозна с материалите по делото и защитните тези на страните, настоящият състав на ВКС, Второ г. о., намира следното:

Ищците претендират да са собственици на процесните поземлени имоти въз основа на нотариални сделки за покупко-продажба от 2005 год., като правата на праводателите си легитимират с решения на ПК - гр. Карлово за тяхното възстановяване от 1997 год. При изследване на събраните доказателства и въз основа на категоричните заключения на изслушаните по делото основна и повторна съдебно-технически експертизи, по делото е прието, че петте процесни имоти попадат в границите на Народен парк „Централен Балкан“ съгласно заповед № 843/31.10.1991 год. на Министъра на околната среда и водите, а впоследствие в рамките на територията на Национален парк „Централен Балкан“ съгласно заповед № РД-396/15.10.1999 год. на Министъра на околната среда и водите. Със заповед № 988/04.11.1993 год. паркът е обявен за природен обект с международно значение и в този смисъл е обоснован изводът, че се касае до земи със статут на публична изключителна държавна собственост, чието възстановяване по реда на реституционните закони е изключено по изрична разпоредба на чл. 7, ал. 4 ЗДС вр. чл. 24, ал. 4 ЗСПЗЗ. Реферирано е и към разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България, която обявява парковете с национално значение, определени със закон, за изключителна държавна собственост – в случая земи със специален статут на защитени територии съгласно чл. 5, т. 2 ЗЗТ. При тези фактически констатации решаващ мотив за отхвърляне на предявените искове е станал изводът за нищожност на издадените реституционни решения поради императивната забрана на закона за възстановяване на територии с характер на изключителна държавна собственост, а както и изначалната правна невъзможност за придобиването на права на собственост върху такива територии от страна на частноправни субекти.

При тези съображения на въззивната инстанция за отхвърляне на исковете не се разкрива поддържаното противоречие с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд по чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Абстрактното оплакване за необсъждане от страна на съда на „множеството направени възражения“ относно разположението на имотите не може да мотивира извод за противоречие с цитираната съдебна практика. Не става ясно конкретно кои доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на ищците съдът не се е произнесъл в мотивите, а същевременно с това прегледът на материалите по делото не буди никакво съмнение относно надлежното изпълнение на вменените от закона процесуални задължения за формиране на вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав. Решението съдържа конкретно становище по наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания на ищците и изложената във връзка с тях позиция на съда е ясно, кратко и логично обоснована. С това са удовлетворени изискванията за мотивираност на съдебния акт, поради което релевираните в тази насока оплаквания биха могли да имат значението единствено на доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане по същество е недопустимо в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби.

Що се касае до останалите формулирани въпроси, то всички те имат своята основа в централната защитна позиция на ищците, че е недопустимо съдът да се произнася, при липса на нарочно оспорване на исковете от страна на титуляра на вещното право, по възражение за упражняване на косвен съдебен контрол над административните актове за възстановяване на собствеността върху спорните имоти, което възражение е предявено само и единствено от процесуалния субституент на Държавата - Дирекция НПЦБ, на която е възложено стопанисването на Природен парк „Централен Балкан“. В този смисъл въпросите предполагат общо разглеждане и на тях следва да се даде еднозначен отговор, който следва както от недвусмислените разпоредби на действащото законодателство, така и от установената трайна и последователна съдебна практика във връзка с тяхното приложение. Обектите изключителна държавна собственост са изброени в чл. 18, ал. 1 КРБ. Това са подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологически резервати, определени със закон. По аргумент от чл. 7, ал. 1 ЗДС, имотите и вещите - публична държавна собственост, включително и тези, които са изключителна държавна собственост, не могат да бъдат обект на разпореждане и да се придобиват по давност. В този смисъл, в решение № 19 от 21.XII.1993 год. по конст. д. № 11/1993 год. Конституционният съд на РБ разяснява, че ако всеки правен субект може да бъде носител на частна собственост, за публичната собственост това не се отнася. Гражданите и юридическите лица могат да имат само частна собственост. Това е така, защото те нямат властнически правомощия и собствеността им обслужва непосредствено техни ограничени интереси. Публична собственост имат само субекти, които упражняват властнически правомощия. Такива субекти са държавата и общините. Конституционният съд приема за несъмнено, че изключителната държавна собственост, чиито обекти са изброени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията, представлява публична собственост на държавата. Поради важността, която имат, вещите по чл. 18, ал. 1 могат да принадлежат само на държавата, върху нея тежи конституционното задължение да не ги отчуждава. Всеобщата полза от тези обекти е до такава степен очевидна, че конституционният законодател е счел за необходимо да я осигури всекиму. Тази позиция на конституционните съдии е затвърдена и в постановеното впоследствие решение № 2 от 06.II.1996 год. по конст. д. № 26/1995 год.

От изложеното следва, че сделка, било то и административна процедура по възстановяване на земя, сключена, респ. проведена, по отношение на такъв обект - изключителна държавна собственост, е нищожна поради невъзможен предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1-во ЗЗД – такива вещи са юридически изключени от гражданския оборот. Това ясно следва и от задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 4 от 07.07.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 4/2009 год., ОСГК, в което се приема следното: „По смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, когато вещта, предмет на облигационното отношение, към момента на постигане на съгласие за сключване на договора по волята на законодателя е извадена от гражданския оборот, договорът е нищожен поради невъзможен предмет. Изключването на една вещ от гражданския оборот се изразява в установяване на забрана за извършване на разпоредителни действия от страна на притежаващото правото на собственост върху тази вещ лице, както и на забрана правото на собственост да бъде придобивано и притежавано от друг правен субект, различен от този, по отношение на когото с императивна правна норма е установено, че следва да бъде единственият носител на това право“. А когато нищожността произтича пряко от самата сделка или от събраните по повод разрешаване на спора доказателства, съдът е длъжен да я прогласи служебно, независимо от това дали страните са предявили съответно възражение в посочения смисъл или не - Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 год., ОСГТК. При така формираната тълкувателна практика защитната теза на ищеца се явява изцяло несъстоятелна, а поставените въпроси – разрешени в пълно съответствие с установените от Конституционния съд на РБ и ВКС разяснения. Ето защо, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на нито една от поддържаните хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

По поставения в допълнителна молба от 27.10.2025 год. правен въпрос съдът не се произнася, тъй като същата е подадена извън преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

Искането на ответната Дирекция Национален парк „Централен Балкан“ за присъждане на разноски пред касационната инстанция следва да се остави без уважение поради липсата на представени доказателства за тяхното извършване.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,