Определение № 912 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2208/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Д. О., чрез адв. К. Т., против решение № 93 от 27.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 867/2022 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1273 от 24.11.2022 г., постановено по гр. д. № 1977/2022 г. по описа на Районен съд - Велико Търново, с което е отхвърлен, като неоснователен, предявеният от М. Д. О. срещу частен съдебен изпълнител И. Ц., с рег. № 896 на КЧСИ, иск с правно основание чл. 441 ГПК, вр. с чл. 74 ЗЧСИ, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от процесуално незаконосъобразно поведение на ответника по неправомерно насочване на принудителното изпълнение върху несеквестируем доход чрез налагане на запор върху вземанията на ищеца за допълнително възнаграждение за месец декември 2021 г., януари 2022 г. и февруари 2022 г. по разкритата в „ОББ“ АД сметка във връзка с насочено срещу него принудително изпълнение по изп. д. № 581/2021 г. по описа на ЧСИ И. Ц., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 17.06.2022 г. до окончателното изплащане и са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна по касация частен съдебен изпълнител И. Ц. не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че съдебният изпълнител е действал правомерно при налагане на запорите върху трудовото възнаграждение и банковите сметки на ищеца, поради което липсва основание за ангажиране на отговорността му за вреди по чл. 74 ЗЧСИ. Посочил е, че от събраните по делото доказателства и видно от самото изпълнително дело, което е приложено в заверено копие към настоящото дело, е установено, че съдебният изпълнител е изпълнил задълженията си при налагане на запор върху сметките на ищеца и върху трудовото му възнаграждение, като в изпратените до третите лица запорни съобщения са посочени задълженията им по чл. 446а ГПК и 508 ГПК. Не съществуват доказателства, че съдебният изпълнител е имал знанието за произхода на сумите, налични по банковите сметки на длъжника, както и за вида и характера на възнагражденията, които получава от работодателя си. В този случай не може да се приеме, че действията му по налагане на запорите са незаконосъобразни, както твърди ищецът. Отделно от това, следва да се подчертае, че доходите, които ищецът е получавал във връзка с извършваните от него дейности по отношение на пациенти, страдащи от COVID-19 и поставяне на ваксини срещу COVID-19 не представляват изцяло несеквестируем доход. Следва да се отбележи, че съдебният изпълнител не е насочил изпълнението конкретно само върху получаваните от ищеца добавки, свързани с изпълнение на дейности по отношение на пациенти, страдащи от COVID-19. Запорът е наложен върху трудовото му възнаграждение. Това какви плащания извършва работодателят на длъжника като възнаграждение за труда му, е обстоятелство, което не би могло да е известно на съдебния изпълнител към момента на налагане на запора. След спиране на производството по изпълнителното дело частният съдебен изпълнител е бил уведомен с молба от длъжника за произхода на средствата, които са удържани от банковата му сметка и преведени по сметката на съдебния изпълнител. Това е станало на 04.03.2022 г. и това е моментът, в който съдебният изпълнител е уведомен, че удържаните от банковата сметка на длъжника средства са част от трудовото му възнаграждение и представляват несеквестируем доход. Ако бе задържал средствата по сметката си след като е получил молбата на длъжника, съдебният изпълнител би носил отговорност за евентуално причинените му вреди, защото бездействието му в този случай би било незаконосъобразно. Съдебният изпълнител обаче е възстановил на ищеца сумите, които са преведени по сметката му и за които е бил уведомен, че представляват несеквестируем доход. В касационната жалба касаторът поддържа като основание за допустимост на касационно обжалване, че решението е вероятно недопустимо /чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК/ на две основания – постановено е без да е съобразена посочената в исковата молба императивна разпоредба на чл. 5, ал. 5 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, предвиждаща, че обезпечителни мерки не се налагат и действия по принудително изпълнение не се извършват до два месеца след отмяната на извънредната епидемична обстановка върху парични средства, изплатени на работници и служители като компенсации въз основа на акт на Министерския съвет във връзка с преодоляване на настъпилите последици от COVID-19; не подлежат на изпълнение запорни съобщения върху вземанията на работниците и служителите по изречение първо, включително постъпили по банковите им или други платежни сметки, както и че ответникът е представляван в производството по двете инстанции по същество от адвокат без валидно учредена представителна власт. Твърди и, че решението е очевидно неправилно /чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК/. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Каква по характер е правната норма, релевирана многократно, съгласно текстовата разпоредба на чл. 5, ал. 5 ЗМДВИП?“; 2. „Редовно ли е връчването от страна на съдебния изпълнител, било то частен или държавен на съобщения, уведомления, покани за доброволно изпълнение и пр. по реда на чл. 37 - чл. 58 ГПК на главния длъжник, в изпълнително производството, действащ като пълномощник на друг длъжник, които е дал личното си обезпечение на същия, като поръчител, дори и в качеството му на адвокат на същия длъжник /по релевиране за конфликт на интереси/?“; 3. „Налице ли е колизия по императива /съгласно въведения с него запрет за връчване/ по текста на разпоредбата на чл. 46, ал. 3 ГПК, дори и да не бъдат посочени изрично в самото съобщение /разписната част/ по арг. от изр. второ на ал. 3 на чл. 46 ГПК в действията на ЧСИ и на пълномощника на поръчителя, като процесуалния представител по пълномощие, съгласно чл. 32, т. 1 ГПК, така и в лично качество в хипотезата на чл. 42 ЗЗД?“; 4. „Носи ли отговорност съдебния изпълнител /ЧСИ/ за тези си действия и настъпилите последици - причинени вреди по правилото на чл. 51 ЗЗД, по смисъла на чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ?“; 5. „Каква е отговорността на съдебния изпълнител - имуществена и/или дисциплинарна или друга, съобр. размера на причинените имуществени вреди?“; 6. „Носи ли професионална отговорност по реда на чл. 51 ЗАдв., във връзка с чл. 84 ЗЗД, пълномощника на поръчителя, който е главен длъжник по заемния договор /заем, банков или потребителски кредит, различните форми на лизингови съглашения и пр./, действащ едновременно и в качеството си на адвокат на поръчителя. Както и такава по реда Етичния кодекс на адвокатурата или гражданска по реда на чл. 42, респ. по чл. 45 ЗЗД?“; 7. „Налице ли е солидарна отговорност по смисъла на чл. 53 ЗЗД между частния съдебен изпълнител и представителя по пълномощие, действащ в качеството си на адвокат на поръчителя, който е и главен длъжник по материалното облигационно правоотношение, въз основа на което е издаден изпълнителния титул, обуславящ началото на изпълнението – по арг. от чл. 426, ал. 1 ГПК?“; 8. „Отделно от процесуалноправната незаконосъобразност на ЧСИ, налице ли е и материална незаконосъобразност, в действията му извършените по принудителното изпълнение, след издаването на определението за спиране на незабавно изпълнение на осн. чл. 420 ГПК и връчването му на ЧСИ?“; 9. „Какви са задълженията на съдебния изпълнител при постановено, респ. връченото му определение, издадено на основание чл. 420, ал. 1 ГПК, с което се спира допуснатото незабавно изпълнение?“; 10. „Какъв е преграждащия ефект на определението по започнатото/насоченото принудително изпълнение върху имуществото на длъжника?“; 11. „Могат ли да се извършват действия по обезпечение /запори и възбрани/ вземането по изпълнителнителното дело?“; 12. „Наложените такива, предшестващи го, следва ли да бъдат вдигнати служебно или по молба на длъжника от съдебния изпълнител или последния е длъжен само да уведоми третите задължени лица за спряното незабавно изпълнение, като им даде указания във връзка предоставяне на длъжника на средства по негово разпореждане?“; 13. „Спазеното ли е правилото, съгл. действащата редакция на чл. 428 ГПК, да се изпрати ПДИ на работодателя, а не на длъжника, е която се връчва заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист /копие/ срещу него, ведно е посочените запори, наложени от съдебния изпълнител, с което последния се лишава от процесуалната възможност да предприеме своевременни процесуални действия срещу насоченото принудително изпълнение спрямо него?“; 14. „Освен отговорността за разноските, по правилото на чл. 80 ГПК, които страната е направила в хода на исковото производство пред съответната съдебна инстанция, ответника носи ли отговорност по реда на чл. 3 ГПК, в условията на отговор със своя процесуалния предатавитсл по пълномощие, действащ в лично качество, като адвокат, отделно от адвокатското дружество по Закона адвокатурата, в което участва без значение дали е негов управител или не, в случай че се разкрие симулативността на същия в по-късен момент, дори и след приключване на производството с обратно писмо или такава по материалния закон – чл. 45 и сл. ЗЗД?“ и 15. „Носили отговорност процесуалния представител по пълномощие по текста на чл. 32, т. 1, а не т. 5 ГПК, съгл. правилото на чл. 42 ЗЗД /поради обстоятелството, че в съдебни заседания по делото и др. дела, ответника не е присъствал лично/ по реда на чл. 3 ГПК във вр. чл. 45 и сл. ЗЗД, за причинените вреди на страна, извън тези за разноските по делото?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 11 от 06.02.2020 г. по гр. д. № 2798/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 120 от 03.12.2020 г. по гр. д. № 2097/2019 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 207 от 11.04.2019 г. по гр. д. № 3201/2017 г. на ВКС, IV г. о. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Доводите на касатора за това, че не е приложена императивна правна норма както и, че насрещната страна не е представлявана от надлежно упълномощен адвокат, не могат да обусловят вероятната недопустимост на решението. Направеното от касатора с молба вх. № 7799 от 03.07.2023 г. искане за „обезпечаване на доказателства“ – задължаване на Адвокатско дружество М. М., Д. М., К. А., Л. М. и Ю. М. да представят решение на общо събрание на дружеството по силата на което адвокат Ю. М. може да упражнява самостоятелно адвокатска професия е неоснователно и следва да се остави без уважение. Адвокатите упражняват адвокатска професия по силата на чл. 2 ЗАдв. и при съблюдаване на установените в същия закон изисквания. Въведени в дружествения договор на адвокатското дружество ограничения относно упражняваната от членовете на дружеството адвокатска дейност имат значение само във вътрешните отношения на адвоката с адвокатското дружество, но не опорочават извършените адвоката действия по процесуално представителство, за които последният е бил лично упълномощен. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Същите не са с предвиденото в т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС съдържание. Съгласно приетото в посоченото тълкувателно решение материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Така формулираните от касатора въпроси не са разрешени с обжалваното въззивно решение и не са били поставени за разрешаване. Същите се явяват общо теоретично поставени. Изцяло неотносими към настоящия казус са поставените въпроси за отговорността на адвоката, доколкото в производството ищецът се стреми да ангажира отговорността на съдебния изпълнител за незаконосъобразни действия по изпълнението. Не е направено искане за солидарно осъждане на адвоката. Решаващите мотиви на въззивния съд са, че съдебният изпълнител е изпълнил задълженията си при налагане на запор върху сметките на ищеца и върху трудовото му възнаграждение. Същият не имал знанието за произхода на сумите, налични по банковите сметки на длъжника. След спиране на производството по изпълнителното дело частният съдебен изпълнител е бил уведомен с молба от длъжника за произхода на средствата, които са удържани от банковата му сметка и преведени по сметката на съдебния изпълнител. Прието е, че доходите, които ищецът е получавал във връзка с извършваните от него дейности по отношение на пациенти, страдащи от COVID-19 и поставяне на ваксини срещу COVID-19 не представляват изцяло несеквестируем доход. Удържаните секвестируеми суми са били незабавно възстановени на длъжника, поради което не са налице предпоставките за ангажиране на гражданската отговорност за вреди на съдебния изпълнител по предявения иск. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение