Определение № 1917 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4915/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 1133 от 05.08.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 490 по описа за 2022 г. на Софийски апелативен съд, е потвърдено решение № 266518/11.11.2021 г. по гр.д. № 3884/2020 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на Р. Х. М. на основание чл. 2б ЗОДОВ сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-П/1998 г. по описа на ВОП-София и в досъдебно производство № 11-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото на 30.01.1991 г. до датата на предявяване на иска – 13.05.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.05.2017год. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв. Срещу постановеното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в отхвърлителната част е подадена касационна жалба от Р. Х. М., чрез адв. Е. Ф. от САК. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото? – твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 65/2019 г. по т.д. № 183/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 55/2014 по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о. и решение № 111/2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.; 2/ Кои вреди се обхващат от обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ – дали само вредите от неразумното забавяне на делото (разследването) и изключват ли се вредите от престъплението, разследвано по забавеното дело? – по този въпрос се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3/ Кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС – дали националните такива, или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок? – твърди се противоречие с решение № 30/2019 г. по гр.д. № 2125/2018 г. на ВКС, решение № 119/2019 г. по гр.д. № 4104/2017 г. на ВКС и решение №272/2020 г. по гр.д. № 924/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; 4/ Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението? Спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право? – и по този въпрос се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация Прокуратурата на РБ не е подал писмен отговор по чл. 287 ГПК. Подадена е касационна жалба и от Прокуратурата на РБ, чрез прокурор Г., срещу въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на процесуалния закон. Искането е за отмяна на решението и намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя въпроса за определяне на обезщетението за неимуществените вреди след извършване на преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точно прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и въпроса какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ВКС, ОСГК и с решения на ВКС- решение №6 от 11.02.2022г. на ВКС, по гр.дело №1555/21г., ІV г.о., решение №72 от 18.05.2022г. на ВКС, по гр.дело №3619/2016г. ІІІ г.о. и решение № 72 от 02.06.2022г. на ВКС, по гр.дело №4038/21г., ІІІ г.о., които са постановено по аналогични случаи и в които е присъден по-нисък размер на обезщетение за неимуществени вреди. Ответникът по касация Р. Х. М. не изразява становище по касационната жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: По делото е прието, че в периода от месец март 1985 г. до края на месец май 1989 г. ищецът Р. Х. М. е претърпял репресия заради турския му етнически произход, чрез двукратно задържане в арест и принудително заселване. От заверения препис на служебна бележка, издадена на 8 май 1985 г. от МВР се установява, че Р. Х. М. е задържан на 30.04.1985г. и „профилактиран“ за протурски национализъм. В периода 14.10.1985г. до 27.05.1988 г. ищецът заедно със съпругата му и двете им деца били принудително заселени в [населено място], област М.. Освен това принудително са сменени рождените турски имена на ищеца и на членовете на семейството му с български имена, а през м. май 1989 г. всички били изселени в Турция. От фактическа страна се установява още, че на 31.01.1991 г. с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления, като и към подаване на исковата молба наказателното производство е висящо. Следствено дело № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК за това, че в периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление, всеки от тях, в съучастие с други лица, проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Б., принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. По делото е разпитан като свидетел С. М., брат на ищеца, който разказва, че без вина брат му бил интерниран на село за период от три години, без средства и далеч от семейството си. В момента живеел в Турция, идвал в България и ходил на разпит четири пъти. Пред близки се оплаквал, че делото срещу виновните за тормоза му не е приключено. Здравето му било разклатено и не бил добре физически. Свидетелят С. А., колега на ищеца, го посещавал в годините на интернирането му, през които последният претърпял финансови и морални загуби. Ищецът се притеснявал, че делото за т.нар. „възродителен процес“ още не било приключило и че може да не дочака края му. От правна страна съдът е приел, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. При преценката дали е налице гражданско „право“ отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища. Съдът е приел, че ищецът е лично пострадал от „Възродителния процес“ – не просто са му сменени имената и е получил други документи за самоличност, но е и изселен принудително в други населени места, тормозен е психически, живял е при лоши битови и хигиенни условия, упражнена е репресия спрямо него. Във връзка с претендираното обезщетение въз основа на твърдения както за вреди, настъпили от самото престъпление (страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др., които е изпитвал след преживяното), така и от бавното производство, довело до ненаказване на извършителите, съдът е посочил, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Според съдебния състав в случая продължителността на наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а фактическата сложност на следственото дело не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията. За определянето на справедливия размер на обезщетението съдът се е позовал на ППВС № 4/1968 г., решения на ВКС и е изяснил, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на пострадалото лице от вредоносното действие, като следва да бъде определен точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Съдът е приел, че на ищеца се е отразила негативно продължителността на досъдебното производство, предизвиквайки у него чувства на безпокойство, тревожност и неудовлетвореност, както и че всички факти от значение за правото му на обезщетение за вреди от престъплението – страх, тревожност, засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт – бавното правораздаване. Като ориентир за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД въззивният състав е ползвал и съдебната практика по сходни случаи и е определил обезщетение в размер на 15 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира следното по поставените в касационната жалба на Р. Х. М. въпроси: По първия поставен въпрос в трайната практика на ВКС се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички наведени доводи и оплаквания във въззивната жалба, както и да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая в една част от въззивната жалба се цитират и анализират извадки от отделни решения на ЕСПЧ. Освен това се пресъздава личното убеждение на касатора за предубеденост на прокурора по висящото досъдебно производство и за ефективността на въведената в националното законодателство процедура по ускоряване на наказателното производство. Тези принципни разсъждения не са относими към конкретиката на правния спор. От друга страна, доводите във въззивната жалба, касаещи конкретно изживените от ищеца негативни преживявания, са обсъдени подробно и аргументирано от съда, който е направил и обстойна преценка на всички събрани по делото доказателства. По втория въпрос не се констатира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. То е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая по поставените въпроси е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване. Така съгласно приетото в решение № 320 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2016 г. и решение № 50060 от 31.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2528/2022 г., държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението и от неразкриване на извършителите му. Същият извод е направен и във въззивното решение. Третият и четвъртият въпрос обобщено са свързани с фактите и обстоятелствата, които се вземат предвид при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б ЗОДОВ и дали следва да се зачитат стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ, по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Касаторът посочва решение № 30 от 7.5.2019 г. по гр. д. № 2115/2015 г., решение № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. и решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, от които според него следва, че българските съдилища трябва да прилагат методиката на ЕСПЧ при определяне размера на търсеното обезщетение. В цитираната практика обаче не се съдържат такива указания и от анализа й не може да се достигне до желания от касатора извод за задължителност на методиката на ЕСПЧ. Разпоредбата на българския закон /чл. 52 от ЗЗД/ и утвърдилата се практика по нейното приложение дават правомощието на българския съд да присъжда справедливи обезщетения за неимуществени вреди, съобразени с особеностите на конкретния случай. В практиката на ВКС (определение № 50796 от 04.11.2022 г. по гр.д. № 1564/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о.) вече е посочено, че придържането към предварително посочени стойности по каквато и да е методика или скала само би накърнило принципа на справедливост при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, съобразени с особеностите на конкретния случай. Настоящият състав напълно споделя това разбиране и приема, че по въпроса за определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС и не е налице и релевираното специално основание по чл.280, ал.1.,т.3 ГПК. По касационната жалба на Прокуратурата на РБ: Въпросът за определяне на обезщетението за неимуществените вреди след извършване на преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точно прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и въпроса какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е предмет на многобройна и трайна съдебна практика. В нея се приема, че размерът на обезщетението се определя по справедливост от съда, а справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, не е абстрактно понятие, а предпоставя за всеки отделен случай съдът да извърши преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор. В практиката на ВКС са дадени разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии е въпрос на фактическа преценка на решаващия съд и се основава на събраните по делото доказателства за вида, и степента на засягане на съответното благо за ищеца. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не се е отклонил от дадените разрешения, а е взел предвид всички установени по делото релевантни факти. Сочената от касатора практика, с присъждане на по-нисък размер на обезщетения за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ, произтича от различни факти при отделните казуси и не обосновава допускане до касационно обжалване. С оглед изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,