Определение № 1153 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2575/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2780/02.03.2023 г., подадена от М. А. Г., чрез адвокат Л. Г., срещу решение № 20 от 13.01.2023 г. по гр. д. № 20221200500682/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която е отменено решение № 306 от 06.06.2022 г. постановено по гр. д. № 1206/2021 г. на Районен съд - Благоевград в частта досежно поставена алуминиева конструкция (плътна врата и прозорец над нея) на етажна площадка пред апартамент № 6, находящ се в сграда на адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 6, като вместо това М. А. Г. е осъден да премахне незаконно монтираната бяла алуминиева конструкция (плътна врата и прозорец над нея) на етажната площадка пред апартамент № 6, която врата загражда пространство от общите части на сградата. Въззивният съд е приел, че ищцата Т. Б. Б. и ответникът М. А. Г. притежават самостоятелни обекти, находящи се в сграда в режим на етажна собственост. Б. е собственик на апартамент № 5 (от 2012 г.), а Г. - на апартамент № 6. Безспорно установено е, че на разстояние 0.78 м от входната врата на ап. № 5, в посока към ап. № 6, в коридора (етажната площадка) е монтирана преграда от РVС врата с широчината на коридора и височина 200 см, и над нея - неотваряем прозорец от същия материал, с размери 112/60 см и орнаментно стъкло. Заградената площ между преградната врата от РVС, стените на етажната площадка и входа на ап. № 6 по проект е 3.00 кв.м. Безспорно е, че заграденото пространство по проект е обща част по естеството си. Въззивният съд е съобразил приетото от първоинстанционния съд, че заграждането е реализирано преди 2012 г. по „съгласие на първоначалните етажни собственици“, като съгласието по чл. 38, ал. 2 ЗС в случая е „изразено чрез конклудентни действия“ и то изключва неоснователността на поддържаното от ответника фактическо състояние. Окръжен съд – Благоевград е посочил, че етажната площадка (коридор на кота +6.20 м) на жилищната сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място] по правилото на чл. 38, ал. 1 ЗС е обща част по естеството си. По делото безспорно е установено, че тази част чрез преградна врата е приобщена към апартамента, собственост на М. Г.. Площадката, преградена с врата, е предназначена за общо ползване обща част на етажната собственост. Съобразно закона тя може да бъде определена за друга цел, като с това изгубва характера си на обща част и престава да бъде такава, но това може да стане само със съгласието на всички собственици. Съдът е приел, че в случая липсва основание за направата на извод, че процесната преградена площадка, която по архитектурен проект е била обща част на сградата, е станала част от жилището на един от етажните собственици, тъй като липсват безспорни и категорични доказателства останалите етажни собственици да са дали съгласие за това „преграждане“. Според въззивното решение, съгласно чл. 38 ЗС при етажна собственост по силата на закона общите части на сградата стават съсобствени. Притежателите на права върху обекти в сградата, респ. обитателите й следва да имат достъп до общите й части, поради което и в конкретния случай ограничаването, чрез преграждане на общи части, е противоправно, то следва да бъде преодоляно с уважаване на иска по чл. 109 ЗС. Всеки съсобственик следва да ползва вещта така, че да не пречи на другите етажни собственици. Затова няма законова пречка един етажен собственик да предяви срещу друг етажен собственик иск по чл. 109 ЗС и да иска от него да прекрати неоснователните действия, с които му пречи да упражнява правото си на собственост върху общите части на сградата. Предявяването на този иск е действие по обикновено управление и не е нужно съгласие на останалите съсобственици. Общите части на сгради, изградени в режим на етажна собственост, не са самостоятелни обекти на права. Такива обекти са отделните жилища, а общите части са нужни, за да могат да се използват отделните жилища. Поради това общите части не могат да бъдат предмет на „самостоятелно“ ползване по усмотрение на един собственик. Предназначението на етажната площадка е да свързва отделните самостоятелни обекти в сградата, да осигури пълноценно ползване на обектите, находящи се на отделните етажи и конкретно на втория етаж, и безпрепятствен достъп до тях. Въззивният съд е намерил, че в случая ищцата е затруднена да ползва пълноценно жилището си. В тази насока са показанията на св. М. („и през деня трябва да осветиш, за да отключиш вратата“, „няма допир до прозореца“). Според съда тези показания обуславят извода, че Т. Б. е затруднена да ползва общи части на сградата. Както външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, външните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, и др., така и етажните площадки представляват обща част по естеството си, която може да загуби това си качество само при преустройство. Последното може да стане при определени от закона условия по общо съгласие на етажните собственици. Местоположението (в случая) на тази обща част е променено - досегашната външна врата на ап. № 6 е станала вътрешна, площадката е преустроена в затворено жилищно помещение - коридор, придаден към апартамента на ответника. Разстоянието от поставената врата до апартамента на ищцата е 0.78 м. Затворен е достъпът на Б. до прозореца с размери 150/150 см, който също е обща част за сградата. Ограничен е достъпът на светлина и свеж въздух, макар че има друг прозорец. Окръжен съд – Благоевград е посочил, че съгласно чл. 38, ал. 2 ЗС може да се уговори частите на сградата, които обслужват само някои от отделно притежаваните етажи или части от етажи, да бъдат общи само на лицата, чиито помещения обслужват. Приел е, че по делото не са представени доказателства, от които да се направи изводът, че всички етажни собственици са постигнали такава уговорка за процесната етажна площадка, както и за преграждането й с врата от PVC. Визирал е, че в разпоредбите на чл. 185, ал. 2 ЗУТ са посочени хипотезите, при които е допустимо преустройство на собствени обекти, помещения или части от тях в сграда, етажна собственост, за които е необходимо съгласие на собствениците, взето на общо събрание, проведено по установения ред, както и изрично писмено съгласие на всички собственици, непосредствени съседи на обекта, а когато се завземат общи части е предвидено наличие на съгласие на всички собственици, изразено с нотариална заверка на подписите. Като е съобразил посочените законови разпоредби, Окръжен съд – Благоевград е намерил, че в случая не са налице данни за проведено общо събрание на собствениците на обекти в сградата, етажна собственост, на което да е взето решение за изграждане на процесната преграда на етажната площадка с врата, съответно да е дадено писмено съгласие с нотариална заверка на подписа от всеки собственик за това изграждане. Визирал е, че такова преграждане не може да бъде реализирано с устни уговорки и с конклудентни действия. Според въззивния съд с изграждане на процесната преграда с врата М. Г. е осъществил неоснователно действие по отношение на обект на право на собственост, представляващ обща част в сграда, която е етажна собственост. С това действие той пречи на Т. Б., като собственик на обект в сградата на същата етажна площадка, да ползва имота си пълноценно (в която насока са показанията на свидетеля М.). Без значение за изхода на спора е обстоятелството, че няколко собственици на обекти на други етажи заявяват, че това преграждане не им пречи. М. Г. счита въззивното решение за уважане на иска по чл. 109 ЗС за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира въпроса: Когато в сграда в режим на етажна собственост се претендира неоснователно действие на ответника, по смисъла на чл. 109 ЗС, под формата на заградено с РVС врата пространство от етажна площадка, и в хода на процеса чрез експертиза и със свидетели е безспорно установено, че и други собственици на самостоятелни обекти са заградили идентични пространства от етажните площадки, следва ли да съдът да разгледа въведеното с отговора на исковата молба възражение по чл. 38, ал. 2 ЗС, че заграденото пространство обслужва само обекта на ответника, и ако да - следва ли съдът служебно да конституира всички етажни собственици като (задължително) необходими другари или следва да конституира като необходими другари само онези етажни собственици, за които е установено, че са поставили идентични преградни PVC врати в пространството от етажна площадка. По този въпрос се визира приетото в р ешение № 184/01.07.2014 г. по гр. д. № 7419/2013 г. на ВКС, І г. о. и в цитираните в него други решения на ВКС. Като имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, са формулирани въпросите: 1. С какво мнозинство по чл. 77, ал. 2 ЗУЕС следва да се счита за постигната уговорката по чл. 38, ал. 2 ЗС частите на сградата, които обслужват само някои от отделно притежаваните етажи или части от етажи, да бъдат общи само на лицата, чиито помещения обслужват; 2. Може ли уговорката по чл. 38, ал. 2 ЗС да бъде постигната с конклудентни действия на етажните собственици, вкл. чрез дългогодишно бездействие от страна на ищеца да предяви искова претенция по чл. 109 ЗС; 3. Доколкото общите части в сграда в режим на етажна собственост не са самостоятелни обекти на права и са нужни само за да могат да се използват отделните жилища, изпълнено ли е изискването за пълно и главно доказване по чл. 154 ГПК досежно елемента „пречене“ от фактическия състав на чл. 109 ЗС, когато искът е подкрепен единствено с показанията на свидетел-роднина на ищеца и тези показания се опровергават от показанията на незаинтересовани свидетели - съседи в етажната собственост, както и от заключението на назначеното вещо лице; 4. Налице ли е злоупотреба с правото на иск, недобросъвестност и нарушаване на добрите нрави, съгласно чл. 3 от ГПК, когато етажният собственик - ищец по иск с правно основание чл. 109 ЗС, не е възразил срещу неоснователното действие на своя съсед нито в момента на възникване на собствеността му в сградата в режим на етажна собственост, нито в течение на години след придобиването на собствеността върху самостоятелния му обект. Жалбоподателят счита въззивното решение за очевидно неправилно. От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Решението, постановено от Окръжен съд - Благоевград е валидно. Същевременно, настоящият съд счита въззивното решение и за допустимо, в частност – постановено при надлежно упражнено право на иск. При този си извод съдът съобразява направените разяснения в ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които искът по чл. 109 ЗС е иск за защита на собствеността, но отрицателен, защото предмет на делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия) имот на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника. Правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото. Негаторният иск, като иск за защита на собствеността, предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта. Д вете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. В случая ищцата се е позовала на неоснователни действия единствено на посочения от нея в исковата молба ответник. Това че последният твърди наличие на съгласие на останалите съсобственици за заграждане на идентични пространства от други етажни площадки, има отношение към основателността на извършените от него действия, но не обуславя конституиране по делото на всички етажни собственици, по отношение на които не са изложени твърдения в исковата молба за действия/бездействия, попадащи в приложното поле на чл. 109 ЗС. В тази връзка следва да се отбележи и че по делото няма направено възражение, нито са налице данни, че е налице уговорка по чл. 38, ал. 2 ЗС процесната заградена площадка да бъде обща и на друг етажен собственик, чийто апартамент обслужва, освен на М. Г.. При така изложеното относно предмета на делото при предявен иск по чл. 109 ЗС, съдът намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. Р ешение № 184/01.07.2014 г. по гр. д. № 7419/2013 г. на ВКС, І г. о., на което жалбоподателят се позовава, е постановено преди ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. По първия и втория въпроси, за които е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателят не е обосновал защо счита, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същевременно, налице е практика на ВКС – решение № 283/07.03.2013 г. по гр. д. № 387/2012 г., ІІ г. о., решение № 159/02.01.2019 г. по гр. д. № 4622/2017 г., І г. о., решение № 103/20.01.2021 г. по гр. д. № 4703/2019 г., І г. о., решение № 63/25.05.2021 г. по гр. д. № 3196/2020 г., І г. о., от която следва, че по силата на чл. 185, ал. 2 ЗУТ за завземане на общи части на сградата, вкл. създаване на т. нар. ограничена съсобственост по реда на чл. 38, ал. 2 ЗС, е необходимо общото съгласие на всички собственици, изразено с нотариална заверка на подписите. В случая въззивното решение е съобразено с цитираната съдебна практика. Третият въпрос от тази група не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изисква обсъждане на събраните по делото доказателства. На него се дължи отговор едва след допускане на касационно обжалване, при разглеждане на спора по същество. Четвъртият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите съображения на Окръжен съд – Благоевград; относно него не е и обосновано наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Допълнително следва да се отбележи, че искът по чл. 109 ЗС не се погасява по давност, т. е. самият законодател е предоставил възможност собственикът да защити правата си, когато са налице предпоставките за това, без оглед на изтеклия срок на нарушението. Решението на Окръжен съд – Благоевград не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответницата по касационната жалба има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 1200 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,