Определение № 1200 от 27.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 1827/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните в производството срещу въззивно решение № 79 от 30.04.2025 г., постановено от Апелативен съд - Бургас по в.т.д. № 65 по описа на съда за 2025 г.

Касаторът – ответник ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК] обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 992 от 21.11.2024 г., постановено от Окръжен съд - Бургас по гр. дело № 564 по описа на съда за 2024 г. в неговата част, с която този касатор е осъден да заплати на Г. Д. Х., ЕГН: [ЕГН] и на Е. Димитров К., ЕГН: [ЕГН] сумите от по 100000 лева (сто хиляди лева) на всеки от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени им от смъртта на Д. Г. Х., починал на 28.08.2023 г. вследствие на ПТП, ведно със законната лихва върху същите суми, считано от 06.11.2023 г. до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните и главни оплаквания на касатора са в насока, че: 1/ Причина за настъпване на ПТП е единствено поведението на Д. Г. Х., който е изскочил внезапно на пътното платно и бягал към идващото срещу него МПС; 2/ Обезщетението, присъдено за обезвреда по претенцията за неимуществени вреди е прекомерно и незаконосъобразно завишено; 3/ Постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон, тъй като не е доказано пълно и главно, търпене на такива по естеството им нематериални вреди, които да съответстват на изключително същественото материално изражение на присъденото парично обезщетение; 4/ Самостоятелно - съдебното решение е неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част, поради неприлагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗДвП, от което пряко е нарушен принципът за справедливо обезщетяване, и ищците черпят благоприятни последици от собствено неправомерно поведение; 5/ Присъденото в полза на ищците парично обезщетение е изключително завишено и с оглед правнорелевантния момент за определянето му, в колизия е с насоките от тълкувателната практика - ППВС № 4/1968 г. за прилагане на принципа за справедливост при обезщетяване на нематериални вреди и не кореспондира с действителния обем на неблагоприятни последици от процесния инцидент; 6/ По отношение на ищеца Е. К. е недоказано в условията на пълно и главно доказване възникването на материалното право на обезщетение; 7/ Ищците не попадат в кръга от лицата имащи право на обезщетение по смисъла на разпоредбата в чл. 477, ал. 3 КЗ. Във всяка от изложените насоки в касационната жалба се излагат подробни съображения.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и постановяването на съдебен акт по същество на спора, с който исковете срещу този касатор да бъдат отхвърлени в цялост, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се въпросите:

В.1. Материално легитимирано ли е да получи обезщетение за неимуществени вреди лице, което не е вписано като баща в акта за раждане на починало при ПТП дете, ако последното е било отгледано, възпитавано и издържано фактически от това лице и са били изградени отношения аналогични на връзката родител-дете?

В.1.2. Материално легитимирано ли е да получи обезщетение за неимуществени вреди лице, което не е вписано като баща в акта за раждане на починало при ПТП дете, ако последното е било отглеждано, възпитавано и издържано фактически от това лице и са били изградени отношения аналогични на връзката родител - дете и при какви условия?

В.1.3. Съдържанието на съществувалите между ищеца и починалия житейски отношения, които са напълно сходни с отношенията между биологичен родител и дете следва ли да бъде пълно и главно доказано?

В.1.4. За да се приемат за доказани житейски отношения, които са напълно сходни с отношенията между биологичен родител и дете следва ли да бъдат събрани доказателства в какво се е изразявала полаганата грижа от страна на ищеца, да се изложат конкретни впечатления от ежедневието на лицата, за да може съдът да направи обоснован цялостен извод относно действителните отношения и дали те сочат на установена постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, аналогична на отношенията между биологичен родител и дете, заради съдържанието на която ищеца търпи морални болки и страдания от смъртта на детето си, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките?

Твърди се, че решението на БАС противоречи на решение № 93/30.10.2019 г. по т.д. № 2624 по описа за 2018 г. ВКС.

В.2/ Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност? Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения за тях? Следва ли при преценка на доказателствата съдът да се произнесе и по тяхната достоверност и обективност? Твърди се, че по въпроса решението на БАС противоречи на решение № 60112 от 01.12.2021 г. по т.д. № 1221/2020 г. на Върховен касационен съд, I-во търг. отделение. Според касатора въпросът е свързан с уклончивите, непълни и противоречиви показания на двамата свидетели К. и К., на които БОС и БАС дават пълна вяра.

В.3/ Трябва ли възприемането на осъществяваните релевантни факти да бъде едновременно или по различно време от свидетелите и дали техните впечатления трябва да са били спорадични или системни, за да се приеме установено едното или друго твърдяно обстоятелство? Твърди се, че решението на БАС противоречи на решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр.д. № 3719/2018 г. на ВКС, I г.о., в което е направен преглед на практиката на Върховния касационен съд по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите, съответно – и на цитираните в него с главното им съдържание решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д. № 3897/2015 г. на ВКС, I г.о. и посоченото в него решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о., и на също посочените решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ВКС, II г.о., и решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр.д. № 191/2017 г. на ВКС, IV г.о.

В.4/ Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти и в частност показанията? Твърди се противоречие с решение № 31 от 09.04.2020 г. по т.д. № 355/2019 г. на Върховен касационен съд, I-во търг. отделение.

По приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД:

В.1/ При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?

В.2/ При определяне на степента на съпричиняване дължи ли /съдът/ да изложи ясна и обоснована съпоставка между тежестта на нарушението на деликвента и това на пострадалия и увредените лица, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие ?

Според касатора въпросите касаят извършването на проверка за съответствието на въззивния акт с практиката на ВКС по обобщения въпрос за определяне на приноса на пострадалия за настъпване на вредите, а решението на БАС е постановено в противоречие с решение № 84/30.06.2022 г. по т.д. № 1125 по описа за 2021 г. ВКС и решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

По отношение възражението на този касатор за съпричиняване от ищците, по което според него БАС не се е произнесъл:

В.3/ При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на ищците - родители, оставили детето си без надзор в близост до източник на опасност и имащи качество на увредени лица? - противоречие с решение № 50028 от 01.08.2023 г. по т.д. № 200/2022 г. на Върховен касационен съд, 1-во търг. отделение.

В.4/ Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните?

Относно възражението, по което според този касатор БОС и БАС също не са се произнесли, а именно – че ищците не са трети лица по смисъла на разпоредбата на чл. 477, ал. 1 и ал. 3 КЗ:

В.1/ Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните? По въпроса се твърди противоречие при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК на въззивното решение с решение № 691/02.02.2011 г. по гр.д. № 1620/2009 г. на ВКС, Първо г.о.

Следващите три въпроса касаторът излага с твърдение, че са поставени по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - от значение за развитието на правото и тълкуване разпоредбата на чл. 477, ал. 3 и чл. 432 КЗ:

В.2/ Увредените лица - носещи отговорност за настъпилото ПТП изключени ли са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“? в случай, че вината за настъпване на произшествието е негова.

Увредените лица — носещи отговорност за настъпилото ПТП изключени ли са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в случай, че вината за настъпване на произшествието е и тяхна?

Увредените лица - родители оставили детето си без надзор по непосредствен източник на опасност и носещи отговорност за настъпилото ПТП изключени ли са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в случай, че вината за настъпване на произшествието е и тяхна?

Имат ли право на обезщетение по реда на чл. 432 КЗ (пряк иск) увредените лица по смисъла на чл. 478, ал. 2 КЗ (в случая родителите) когато те самите имат вина за настъпването на ПТП и са съпричинили смъртта на детето си?

Последната група въпроси на този касатор касаят според него прилагането принципа на справедливост.

Въпроси: чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В.1/ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г.? Твърди се, че решението на БАС е в противоречие с ППВС № 4/1968 г.

В.2/ Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпимите морални вреди и да намери справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране? – противоречие с решение по т.д. № 2974/2013 г. на II т.о. на ВКС.

В.3/ Длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за значението на всяко от тях? - противоречие с решение по т.д. № 1015/2011 г. на II т.о., ВКС.

В.4/ Задължен ли е въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора, въведен с въззивната жалба, да обсъди събраните доказателства във връзка с тези доводи, да определи предмета на спора и относимите към него факти, като обсъди събраните в тази насока доказателства? - противоречие с т. 19 от TP № 1 /2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 101/03.06.2015 г. по търг.д. №1740/2014 г. на Първо ТО, решение № 126/13.07.2015 г. по т.д. № 2322/ 2014 г. на I ТО и решение № 126/13.07.2015 г. по т.д. № 2322/2014 г. на Първо т.о. на ВКС.

Ответниците по тази жалба в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намират жалбата за неоснователна, процесуалният им представител претендира разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/.

Ищците в производството Г. Д. Х., ЕГН: [ЕГН] и на Е. Димитров К., ЕГН: [ЕГН] обжалват същото въззивно решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното такова в неговата част, с която са отхвърлени предявените от тях искове за сумите над присъдените им по 100 000 лв. по главниците до общо претендираните по 200 000 лв. за всеки от тях, със законните последици по отношение на лихвите и разноските.

В касационната жалба се излагат оплаквания неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, противоречие е практиката на СЕС и необоснованост.

Оспорва се, като резултат от неправилно прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, намаляването от страна на съда на определените на ищците обезщетения с изключително висок, според тях, процент на съпричиняване, който не кореспондира с доказателствения материал по делото, въпреки установената вина на прекия деликвент.

Твърди се неправилно възприемане от страна на съда, на твърденията на насрещната страна за наличие на доказано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Д. Г. Х., който, излизайки внезапно на пътното платно, е допринесъл за настъпване на уврежданията си, довели до неговата смърт. Тези изводи на съда касаторите намират за неправилни и необосновани, а определеният процент ла съпричиняване за значително завишен.

Акцентира се върху високата скорост на движение на увреждащото ППС, липсата на каквато и да е било реакция от страна на водача за предотвратяване на ПТП или поне липса на реакцията, установена от ЗДвП - намаляване на скоростта и спиране на тежкотоварния автомобил, липсата на установено предприемане на аварийно спиране преди удара, а на такова само след него. Счита се, че поведението на загиналия по никакъв начин не е тъждествено по степен с това на водача на застрахования при ответното дружество товарен автомобил. Твърди се, че в случая единствено вина за настъпване на ПТП има водачът на ППС, който е нарушил правилата за движение по пътищата, като се има предвид и това че вменената отговорност на водачите на МПС за осигуряване безопасността на движението е значително завишена спрямо тази на останалите участници в движението, като се цитира практиката на ВКС в изложената насока - решение № 15 от 19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II Т.О., решение №97 от 06.07.2009 г. по т.д.№ 745/2008 г. на ВКС/ГК, II Т.О., решение №33 от 04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II Т.О., решение № 96 от 15.10.2012 г. по т.д.№ 936/2011 г. ма ВКС, ТК, I Т.О., решение № 39 от 16.07.2010 г. по т.д. № 551/2009 г. на ВКС, ТК, II Т.О., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, II Т.О. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Твърди се, че е налице необоснованост и процесуална незаконосъобразност на приетия принос на пострадалия за съпричиняване на вредата в размер на 50 %, което се явява несъобразено със степента, в която пострадалият и деликвентът са допринесли за настъпване на вредоносния резултат. При условията на евентуалност, съобразно установените по делото данни се поддържа, че приносът на загиналия не е повече от 10 %. Сочи се, че Съдът на ЕС многократно е подчертавал в практиката си, че моторните директиви биха били лишени от действие, ако при съпричиняване на вредата от пострадалото лице националната правна уредба му отказва въз основа на общи и абстрактни критерии правото на обезщетение от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства или пък ограничава това право по несъразмерен начин. Ето защо правото на обезщетение може да бъде ограничено само при изключителни обстоятелства след индивидуална преценка (Решение по дело Ambrosio Lavrador и Olival Ferreira Bonifacio). Такива изключителни обстоятелства, които да обусловят съотношение на вините 50:50, в настоящия случай според касаторите – ищци, не са доказани.

Иска се отмяна на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното такова в отхвърлителните му части и уважаването на предявените искове в цялост със законните последици по отношение на лихвите и разноските, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа:

I. Очевидна неправилност на решението.

Твърди се, че в процесния случай при определяне на процента на съпричиняване въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, както и в нарушение на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона. Разглеждайки възражението за съпричиняване, въззивната инстанция е приела, че същото е в размер на 50 % от общо претърпените вреди на ищците. Според касаторите именно това произнасяне е изведено в противоречие с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика.

II. Поставят се въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, по които според касаторите въззивната инстанция се е произнесла и които са от съществено значение за изхода по конкретното дело и са обусловили решаващите изводи на съда, както следва:

1. За да е налице съпричиняване, следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск?

Сочи се, че само обстоятелството, че пострадалият е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан не е основание за намаляване на обезщетението, в какъвто смисъл се сочат решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/09г, на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т.д. № 1140/11 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т.д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т.д. № 1858/13 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 92 от 24.07.2013 г. по т.д. № 540/12 г. на ВКС, ТК, I т.о, с оглед на което касаторите считат, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по отношение на предпоставките за намаляване на определеното обезщетение.

2. Може ли съдът да приеме, че е налице съпричиняване, когато приносът на пострадалия за настъпването на ПТП не е ясно установен и конкретно посочен?

3. Може ли съдът да приеме, че е налице съпричиняване, когато не е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат?

Изтъкват се в противен на смисъл на приетото от въззивния състав решение № 6 от 3.02.2017 г. на ВКС по гр.д. № 53091/2015 г., III г. о., решение № 21 от 3.02.2017 г. на ВКС по т.д. № 437/2016 г., II т. о., решение № 169/28.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 762/2010 г. на Второ т.о., решение № 159/24.10.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, Второ т.о., части от които се цитират.

4. При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП? Твърди се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019г. ВКС, ТК, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. ВКС, ТК, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. ВКС, ТК, II т.о., решение № 96/15.10.2012 г. по т.д. № 936/2011 г. ВКС, ТК, I т.о., решение № 39/16.07.2010 г. по т.д. № 551/2009 г. ВКС, ТК, II т.о., решение № 49/15.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 60126/19.11.2021 г. по т.д. № 1999/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. и много други /посочени в изложението/, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими.

В мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационните жалби и твърденията в изложенията на основания за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е приел по въпросите, пренесени като спорни между страните и пред въззивната съдебна инстанция, че:

От неоспореното и прието по надлежния ред заключение на вещото лице по назначената САТЕ се установява, че причинилият вредите товарен автомобил се е движел със скорост от около 70 км/ч. От експертното заключение не е видно в участъка на инцидента да е имало ограничение на скоростта, различно от посоченото в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, затова съдът е приел, че разрешената скорост за участъка е 50 км/ч. Според съда това сочи, че водачът се е движел с превишена скорост, като съдът е взел предвид и че се касае за професионален шофьор, от когото се очаква да е наясно с евентуалните рискове, които крие шофирането с превишена скорост и то в населени места.

От разпита на св. А., без родство със страните и пряк свидетел на инцидента съдът е приел за установено, че по същото време свидетелят пътувал с дъщеря си и жена си в посока обратна на движението на товарния автомобил. На излизане от [населено място], поради повреди и изронване на асфалта по пътя, управлявал МПС-то с около 25 км/ч. Така забелязал на около 15-20 метра пред него, че едно малко детенце изведнъж изскочило от къщата отдясно и по-конкретно - от портата на оградата на двора. Без да се огледа тръгнало да пресича. То бягало и без да се огледа, преминало тротоара и навлязло на пътното платно. Поради това, че като го забелязал, св. А. незабавно преустановил движение, детето преминало през платното, в което било неговото МПС на около 15-20 метра пред автомобила му и рязко навлязло в другото платно. Тогава настъпил сблъсъкът с товарния автомобил. Пътят бил чист, пред свидетеля нямало други автомобили, нито пред камиона имало автомобили. Едва тогава една жена изскочила от същата къща, като тук съдът е приел, че е от двора, от който изтичал малолетният Д. и грабнала детето.

Според въззивния състав от приетата САТЕ се установява, че детето не е пресичало перпендикулярно на пътното платно, а е тичало по траектория под ъгъл от 75-80 градуса, от двора на къщата, в която било, в посока към товарния автомобил, от посока север към посока юг. Поради това, че ударът настъпил на около до един метър от осевата линия в лентата за движение на автомобила съдът е приел, че без изобщо да се огледа детето е изскочило внезапно от двора, като е навлязло в лентата на движение на товарния автомобил, без да го възприеме. Според съда от същата САТЕ се установява, че по неизвестни причини водачът явно не е възприел детето, като моментът на възникване на опасността е настъпил 2.51 секунди преди удара. Тогава малолетният Д. се намирал на 8.3 метра от мястото на удара, а автомобилът - на 48.8 м. Според вещото лице скоростта, при която водачът на товарния автомобил е имал възможност да спре преди мястото на удара е около 58.1 км/ч. Също според вещото лице водачът категорично се е движел в населено място с превишена скорост, което го е поставило в невъзможност да реагира на появата на пешеходеца, защото отстоянието на автомобила от траекторията на пресичане на пешеходеца е било по-малко от дължината на опасната зона за спиране на автомобила. От друга страна, отново според експертното заключение, пешеходецът е пресякъл пътното платно без придружител и без да се съобрази със скоростта и местоположението на приближаващия се автомобил.

При така описаното съдът е приел, че е основателно ангажирането на отговорността на застрахователя по исковете с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетяване на причинените на ищците неимуществени вреди в резултат на процесното ПТП.

По отношение на основателността на двата иска съдът е съобразил и следното: С отговора на исковата молба е въведено възражение относно възникването на материалното право на обезщетение в полза на Е. К., като се твърди, че няма доказателства да е биологичен родител на малолетния Д.. Според съда това действително е така, защото е безспорно, че детето не е припознато, произходът от бащата е неясен и не се установява нито от съдебно решение, нито от данни от акта за раждане на детето. Въпреки това, според въззивния състав по делото са налице гласни доказателства - показанията на св. А. К. и св. П. К., от които се установява, че Г. Х. и Е. К. са живели като семейство, заедно с двете си деца - момчето Д. и момиче, по-голямо от него. Установява се, че малолетният Д. се обръщал към Е. К. с обръщението „тате“. Знаейки, че е негово дете, въззивникът - ищец много го обичал и се грижел за него. Това, че не го припознал, било с цел майката да се счита за самотен родител и да получава повече помощи от държавата. Липсата на официализиране на произхода от бащата според съда явно не се е отразило на отношенията между двамата и те демонстрирали взаимна обич и топлота. Тези свидетелски показания са мотивирали въззивния съд да приеме, че в полза на К. е възникнало материалното право да претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат от смъртта на малолетния Д.. Трайно установената съдебна практика - ППВС № 4/1961 г., т. 4 приема, че кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга или лицето, с което пострадалият е съжителствал на съпружески начала, като обезщетението се следва заради загубата на морална опора и подкрепа, каквато е представлявало починалото лице. Кръгът на материалноправно легитимираните наследници да получат обезщетение е разширен с Постановление № 5 от 24.XI.1969 г., Пленум на ВС и са включени отглежданите, но неосиновени деца, хипотеза – според съда приложима и по конкретното дело.

Съдът излага, че от събраните гласни доказателства - показанията на св. К. става ясно, че в деня на катастрофата свидетелят разговарял с К. по телефона и веднага се отзовал, за да помогне. Тримата заедно с Г. Х. отишли в болницата, свидетелят им помогнал да се снабдят с акт за раждане на детето, за да могат да получат смъртния акт. Според неговите показания двамата родители били така шокирани, че се държали неадекватно. Жената нито говорела, нито реагирала и свидетелят си помислил, че е превъртяла. Мъжът също не бил особено комуникативен и почти не разговарял. След погребението свидетелят всеки ден му звънял по телефона, за да си поговорят, понеже били много близки - заедно израснали, но К. отклонявал разговорите. Той бил толкова съсипан, че цял месец не можел да ходи на работа, защото се занимавал с дърводобив и в такава паника, според свидетеля, нямало как да работи. Чак около месец след инцидента К. най-после разговарял със св. К. и му обяснил как се случили нещата. С течение на времето шокът преминал, но когато свидетелят разговарял с въззивника-ищец, той започвал да плаче и казвал, че още не може да преживее смъртта на детето си.

Същото според съда се отнася и до въззивницата - ищца. От показанията на св. К. става ясно, че двамата родители трудно се справят със загубата на детето си. Преди катастрофата били едно щастливо и весело семейство, а след това - направо били съсипани. Майката споделяла, че й е много трудно, разказвала сънищата си и плачела. Двамата с Е. К. силно тъжали за детето и дори известно време не се хранели.

При така описаната фактическа обстановка въззивният състав е изложил, че събраните гласни доказателства сочат по достатъчно убедителен за съда начин, че майката на починалия Д. Х. и Е. К. дълбоко скърбят и ежедневно преживяват загубата и необратимото прекъсване на създадената дълбока и силна емоционална връзка със загиналия, което е оказало трайно въздействие върху психиката им. Ето защо съдът е приел за безспорно, че е налице деликт, осъществен от лице, управлявало МПС, застраховано при въззивника - ответник със задължителната застраховка „ГО“, в срока на застрахователния договор, като връзката между противоправното поведение на третото лице - водача и вредата е пряка, поради което и последният е материалноправно легитимиран да отговаря по заведените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, в резултат от преживените болки и страдания от смъртта на малолетния Д. Х..

За да определи размера на справедливото обезщетение, съдът е съобразил следното: Двамата ищци са били на възраст 30 години всеки от тях към датата на инцидента. На тази възраст са загубили внезапно и неочаквано детето Д., на навършени 6 години, в добро здравословно състояние, без данни за заболявания, за което се очаквало тепърва да започне съзнателното си развитие. Без значение се явява факта на посещение или не на детската градина, защото той сочи на безотговорност на родителите и незачитане на учебния процес, но не може да послужи за основание да бъдат отречени чувствата на привързаност и близост с малолетното дете. До този момент те са се грижили за него, отглеждали са го и били привързани, както всеки родител, към детето си. Съдът, кредитирайки показанията на св. К. и св. К. за състоянието на въззивниците - ищци след загубата, е дал вяра на твърденията им, че я преживяват много трудно. Изложил е, че нищо не е давало повод да се мисли, че детето ще почине на такава ранна възраст, нито по този неочакван за всички и жесток начин, както и че майката незабавно се е отзовала на местопроизшествието след удара и грабнала детето, което е непрежалим момент за всеки един родител. Съдът е приел за доказано по безспорен и достатъчно убедителен начин, че дори година след смъртта на Д. Х., мъката не може да бъде преодоляна от майка му и от Е. К.. Съдът също е счел, че тежката загуба и необратимият житейски разрив не могат да бъдат преодолени така бързо и ще оставят отпечатък завинаги върху Г. Х. и Е. К.. Видно от показанията на разпитаните свидетели, двамата все още не могат да се съвземат от трагичното събитие, превърнали са се в различни хора - отслабнали, сънуват кошмари, не могат да преживеят загубата. Безспорно е настъпилото засягане на нематериалната им сфера и то се изразява в характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания.

При тези събрани доказателства въззивният състав е приел, че психическите преживявания на въззивниците - ищци следва да бъдат компенсирани чрез заплащане на обезщетение, макар и парите да не могат да репарират изцяло претърпените вреди поради тяхното естество. Така, като е съобразил момента на ПТП, претърпените душевни болки, шока от картината на ПТП, присъствието на смъртта на детето е приел, че претенциите за обезщетение за неимуществени вреди за всеки от ищците в размер на по 200 000 лв. съответстват на интензитета на преживяното и силните страдания в резултат от случилото се.

Относно наличието или не на съпричиняване и неговия размер, Бургаският апелативен съд се е съобразил с т. 7 от ППВС № 17/18.Х1.1963 г., както и с практиката на ВКС. Посочил е, че съпричиняването има обективен характер и не отразява психическото отношение към деликта на пострадалото лице, нито на лицата, упражняващи надзор върху него, в случаите на съпричиняване от недееспособно лице (решение № 313 от 4.06.2008 г. на ВКС по гр.д. № 1925/2007 г., II г.о., докладчик съдията Б. П.), а изследва обема на отговорност, който ще понесе деликвента.

В конкретния случай съдът е съобразил, че става въпрос за дете на навършени 6 години към датата на инцидента, което явно е оставено без надзор от роднините си, спонтанно е изтичало извън двора и е предприело пресичане на пътното платно, като безспорно е нарушило разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП.

За да се приеме наличието на съпричиняване, според съда следва да се прецени дали с поведението си пострадалият е допринесъл за увреждането, на който въпрос в конкретния случай, при съобразяване на заключението на ВЛ по САТЕ, съдът е дал положителен отговор. Видно от заключението, детето е тичало със скорост от 3.3 м/с и е било на 8.3 метра от мястото на удара. Разстоянието до местопроизшествието е изминато за 2.51 секунди, като времето на движение на пешеходеца в коридора на товарния автомобил /тук съдът разбира от навлизане в лентата на движение на товарния автомобил/, е 0.15 секунди. Критичната ситуация е възникнала 0.15 секунди преди удара, като в този момент пешеходецът все още не е бил навлязъл в коридора на движение на товарния автомобил, т.е. се е намирал все още в лентата, в която се е движел автомобилът на св. А., преди той да преустанови движение. Според вещото лице, ако пешеходецът – дете, бе се съобразил с местоположението на автомобила и скоростта му и не бе предприел пресичане в платното за движение или пък бе спрял, докато той премине, произшествието не би настъпило. От друга страна, ако водачът на т.а. бе забелязал своевременно детето и бе управлявал със законоустановената скорост, също не би настъпило ПТП.

При всичко изложено въззивният състав е споделил извода на Бургаския окръжен съд, че отговорността за случилото се следва да бъде поделена между водача и пешеходеца поравно, понеже и двамата са нарушили правилата по ЗДвП: както тези, засягащи управлението на МПС, така и тези за движение на пешеходците на пътя.

По отношение въпроса за упражняването на контрол върху малолетни, поставен от повереника на въззивника - ответник и свързан с приложението на ЗЗД, въззивният състав е приел, че същият е свързан с претендиране на отговорност от родителите - спор, който не е висящ в настоящия процес, доколкото трайно установената съдебна практика приема обективен характер на съпричиняването.

Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

По жалбата на касатора – ответник:

Първата група въпроси в изложението към касационната му жалба са относими към наличието на материалноправна легитимация на ищеца Е. Димитров К., който не е вписан в акта за раждане на загиналото дете като негов баща, но съдът въз основа на свидетелски показания е приел, че същият е материалноправно легитимиран да претендира процесното обезщетение, доколкото е живял с майката на детето на съпружески начала и го е отглеждал, като негов баща в едно семейство с нея и с още едно дете.

Първите два въпроса от посочената група са правни, обусловили са изхода на делото във въззивната инстанция, съответно - съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на същите не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с посоченото от касатора решение на ВКС – видно от мотивите на въззивното решение изводите на съда в изложената насока са в съответствие със същото решение на Първо т.о. на ВКС, както и с практиката на върховната съдебна инстанция, на която е основано, включително задължителната.

В цитираното решение касационно обжалване е допуснато по въпрос, идентичен по съдържание с първия, поставен от касатора: „Материално легитимирано ли е да получи обезщетение за неимуществени вреди лице, което не е вписано като баща в акта за раждане на починало при ПТП дете, ако последното е било отглеждано, възпитавано и издържано фактически от това лице и са били изградени отношения аналогични на връзката родител - дете?“ По същия въпрос касационният състав е изложил: С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че с ПП № 5/24.11.1969 г. Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го. Включването на посочените лица в кръга на правоимащите е мотивирано със съдържанието на съществувалите между тях и починалия житейски отношения, които са напълно сходни с отношенията между биологичен родител и дете и е справедливо, при установени действително претърпени вреди, те също да могат да получат обезщетение. Признаването на право на обезщетение на отглежданото дете, съответно на отглеждащия го, е обвързано с изискване отглеждането да е било трайно и да е създало връзка и чувства като между биологичен родител и дете, без да се поставя условие за предприети формални процедури по осиновяване или установяване на произход. С оглед на горното разрешение, в цитираното от касатора решение е даден следният отговор на поставения правен въпрос: Лице, което не е вписано като баща в акта за раждане на починало при ПТП дете, ако последното трайно е било отглеждано, възпитавано и издържано фактически от това лице и са били изградени отношения аналогични на връзката биологичен родител-дете, е материално легитимирано да получи обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Касационният състав е пояснил, че даденият отговор на поставения правен въпрос ще се приложи само при доказаност на горепосочените предпоставки: пострадалият да е бил трайно отглеждан, възпитаван и издържан фактически от касатора и между тях да са били изградени отношения, аналогични на връзката биологичен родител - дете, и като е приел по съществото на конкретния спор, с разрешаването на който е бил сезиран, че такава доказаност по делото с оглед конкретните обстоятелства по същото не е налице, е отхвърлил иск, като процесния, предявен в настоящото производство.

В настоящия процесен случай, видно от частично възпроизведените мотиви на въззивния съд към обжалваното му решение, изводите на съда в насока наличието на материалноправна легитимация на ищеца К., обусловили изхода на спора във въззивната инстанция в тази му част, са в съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС, а различните крайни изводи досежно това наличие /в процесния настоящ случай/ или липса /в конкретно приетото по разрешения по същество от състава на ВКС с посоченото решение/, са резултат от различията в приетото за установено /доказано/ по делата от фактическа страна. Разликата в конкретиката по отделните дела, включително относно обстоятелствата, подробно възпроизведени от касатора в четвъртия му въпрос, не е от естество да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Изложеното непосредствено по-горе се отнася и за втория въпрос на касатора, който само разширява смисъла на първия с питане за условията, при които визираната материалноправна легитимация би била на лице, и които условия са разяснени в цитираното решение на ВКС, на което въззивното в случая не противоречи. Отново същото се отнася до четвъртия въпрос от тази група, който е правен и принципно би могъл да бъде квалифициран като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, но действителното съдържание на мотивите на въззивния съд не разкрива претендираното от касатора противоречие с цитираната практика на ВКС – именно в изложения във въпроса смисъл въззивният съд е обективирал в мотивите си изводи в насока на това, че излаганите от касатора във въпроса му обстоятелства, обуславящи наличието на материалноправната легитимация на този ищец, са всъщност доказани, съответно – и установени по делото.

Третият от въпросите на касатора от тази група не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответен на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му и обективираните от същите изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция - въпросът предполага визираните в тях обстоятелства да не са доказани по делото, докато същите са приети от съда ясно и еднозначно именно за доказани/установени и то – при условията на пълно и главно доказване, както това въпросът предпоставя.

Петият /номериран от касатора В.2/ от същата група, четвъртият /номериран от касатора В.4/ от групата въпроси, свързани с размера на приетото от съда съпричиняване и последните два /номерирани като В.3 и В.4/ от последната група въпроси, свързани със справедливия размер на процесните обезщетения, са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Въпросите на касатора – ответник относно приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД /относно наличието на съпричиняване и неговия размер/, съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на същите не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба, уреден в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с посочената практика на ВКС. Видно от цитираните само частично в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното му решение, изводите на съда досежно наличието на съпричиняване и техния размер, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция са формирани и обосновани в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС – именно при зачитане вида и характера на нарушенията на всеки от участниците в ПТП и въз основа на съпоставка между тежестта на приетите от съда за установени по делото, техни нарушения и принос.

Изложеното непосредствено по-горе се отнася с пълна сила до последната група въпроси на касатора, относими към прилагането от страна на съда, на принципа на справедливост – същите са годно общо основание за допускане на касационно обжалване, но дейността на съда при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в случая, е осъществена не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора, и това е ясно видно от обусловилите изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд, обективирани в мотивите към решението му.

По въпросите, касаещи според касатора възражението му, основано на чл. 477, ал. 3 от ГПК – в мотивите на въззивния съд няма нарочно произнасяне по възражение, основано именно на този законов текст от КЗ, което обаче не сочи наличието на претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, доколкото такова възражение срещу иска ответникът не е релевирал своевременно в установения от процесуалния закон преклузивен срок – с отговора на исковата молба.

По жалбата на касаторите – ищци:

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретният процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивното решение касаторите излагат оплаквания, годни евентуално да обосноват негова неправилност, като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, но и не да доведат до очевидната му неправилност в цитирания непосредствено по-горе смисъл, и според касационния състав, при прочит на действителното съдържание на съдебния акт, като цялост от мотиви и диспозитив, същият не разкрива описаните белези на очевидна неправилност, поради което и не следва да се допусне до касационното му обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не е налице и претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Всички въпроси на касаторите – ищци, макар и същите да съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, са разрешени от въззивния съд не в противоречие с цитираната от тях, и със служебно известна на касационния състав, практика на ВКС, постановена по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а напротив – в съответствие със същата, и това важи както за определянето на предпоставките, при които може да бъде прието за налично съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, така и на конкретния размер на същото. Изводите на въззивния съд за наличие на съпричиняване са основани не на „само предположение за поставяне в риск“, както предпоставя първия въпрос на ищците, но на обоснован анализ на доказателствата и приетите за установени обстоятелства по делото, а цитираната към въпроса практика на ВКС по случаи, в които пострадалият е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан, е въобще неотносима към случая /както и изложените от касаторите постановки и цитирани актове на ВКС, при обосноваване очевидната неправилност на въззивното решение, и отново визиращи случаи на непоставяне на предпазен колан в МПС./ Същото важи и за останалите въпроси на касаторите ищци – в случая не е налице приемане от съда, че е налице съпричиняване, без приносът на пострадалия да е ясно установен и конкретно посочен, нито пък при приета липса на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, или пък без съпоставка от страна на съда тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, и това е ясно видно от мотивите на въззивния съд към решението му.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът – ответник няма право на разноски за заплатената държавна такса за производството по чл. 288 от ГПК. С оглед недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби и на двете страни, на същите се дължат разноски за адвокатско възнаграждение само за осъществена защита срещу жалбата на съответната противна страна. Касаторът – ответник не е представил доказателства за реално заплатено такова възнаграждение, поради които и разноски не му се дължат. На процесуалния представител на касаторите - ответници следва да се присъди претендираното адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъществяването на защита срещу касационната жалба на противната страна, което съдът, съобразно защитавания материален интерес, действителната фактическа и правна сложност на делото /вид и брой на извършени процесуални действия – подаване отговор на касационна жалба на противната страна с приложението към същата на основания за допускане на касационно обжалване/, и конкретния начин на протичането му пред касационната инстанция – без осъществяване на защита в открито съдебно заседание, определя в размер на 1500 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение