Определение № 60449 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3484/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата К. Т. М. срещу определение № 263519 от 22.02.2021 г. по ч. гр. дело № 9291/2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 87977 от 14. 05. 2020г. по гр. дело № 56688/2016г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на касаторката срещу „Ню Медия Груп” ЕАД, Д. Д. З. и Г. К. А., в частта й, с която са предявени искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на тримата ответници да заплатят солидарно на ищцата сумата 2 553.53 лв. - обезщетение за забава върху претендираната главница от 5 0001 лв., в размер на законната лихва, за периода: 14. 10. 2011г. /датата на непозволеното увреждане/ – 05. 10. 2016г. /датата на исковата молба/. Касаторката поддържа, че атакуваното определение е неправилно като постановено при нарушение на процесуалния закон и като необосновано, като моли то да бъде отменено, а делото - върнато на сезирания съд за разглеждане на акцесорните претенции за заплащане на законната лихва до датата на исковата молба. Твърди, че съединяването на акцесорните искове за мораторна лихва с исковете за главница, които са с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД, е допустимо; че непосочването на размера на претендираната мораторна лихва не е основание да се приеме, че акцесорни искове не са предявени, както и че не съществува процесуална пречка преди да е даден ход на исковата молба и преди да са отстранени нейните нередовности да се съедини за общо разглеждане иск за акцесорно вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба, в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, частната жалбоподателка поставя следните въпроси: 1. Допустимо ли е обективно евентуално съединяване на искове чрез добавяне на евентуални искове, произтичащи от същото основание, посочено в исковата молба?; 2. От кой момент се счита, че исковата молба е приета за допустима от съда?; 3. До кой момент може да се заяви обективно съединяване на искове, респективно да се допълва исковата молба?; 4. До кой момент може да се осъществи изменение на иска чрез добавянето на нов петитум при същото основание?; 5. Допустимо ли е релевиране на нови обстоятелства и доказателства във въззивната инстанция, когато те не са били взети предвид от първа инстанция поради процесуални нарушения?. Сочи разрешаването им от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 311 от 20. 01. 2014г. по гр. д. № 507/2012г. на III г.о., решение № 188 от 06. 11. 2015г. по гр. д. № 376/2015г. на I г.о., решение № 306 от 23. 10. 2012г. по гр. д. № 132/2012г. на I г.о., решение № 75 от 16. 07. 2015г. по т. д. № 519/2014г. на II т.о., решение № 172 от 23. 02. 2010г. по гр.д. № 386/2009г. на III г.о., решение № 859 от 11. 01. 2011г. по гр. д. № 1295/2009г. на IV г.о., решение № 211 от 30. 06. 2011г. по гр. д. № 995/2010г. на IV г.о. и решение № 700 от 06. 12. 2010г. по гр. д. № 304/2010г.. Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновала с наличието на „известна непълнота и противоречие в практиката“, както и с необходимостта от промяна на създадената поради неточно тълкуване практика, с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Ответницата по частната жалба - Д. Д. З. подава писмен отговор, в който оспорва наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и нейната основателност. Ответникът по частната жалба - Г. К. А. с депозирания писмен отговор оспорва нейните допустимост и основателност. Ответникът по частната жалба - „Ню Медия Груп” ЕАД не подава отговор. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима. Неоснователен е доводът на ответника по нея Г. А. за нейната недопустимост поради неотстранена нередовност по смисъла на чл. 284, ал. 2 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК, тъй като частната жалба е приподписана от адвокат А. А. с приложено изрично пълномощно. Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от 05. 10. 2016г. на К. Т. М. за солидарно осъждане на тримата ответници да й заплатят сумата 5 001лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от публикуване във вестник „Уикенд” на статия със заглавие „Секс с политичка“, в неговия бр. 8 от 14. 10. 2011г.. Исковата молба многократно е била оставяна без движение от СРС за отстраняване на констатирани нередовности досежно броя и индивидуализацията на ответниците и тяхната отговорност, досежно конкретизиране на противоправното поведение на всеки от ответниците, досежно основанието на исковете чрез излагане на конкретни обстоятелства за неистинските твърдения в процесната статия и за начина на засягане на неимуществената сфера на ищцата от тях. С поредно разпореждане от з. з. от 13. 01. 2020г. на съдията – докладчик, който е променен със заповед № АС – 260/05. 07. 2019г. на Председателя на СРС, за пореден път исковата молба е оставена без движение с указания до ищцата за отстраняване на следните нередовности: посочване на надлежен ответник – правоприемник на заличеното „Ню Медия Груп“ ООД; уточняване кои конкретни изрази и квалификации в процесната статия твърди, че са обидни и клеветнически и излагане на твърдения относно поведението на всеки от ответниците, вследствие на което са причинени твърдените неимуществени вреди. Ищцата е получила съобщение за разпореждането от 13. 01. 2020г. на 21. 01. 2020г., като в рамките на дадения едноседмичен срок е депозирала писмена молба – уточнение на исковата молба от 28. 01. 2020г., с която освен уточнение на ответниците и тяхното конкретно противоправно поведение, причинило претендираните неимуществени вреди, е заявила изрично, че предявява и искане за присъждане на законните лихви върху претендираното обезщетение. С разпореждане от 06. 02. 2020г. СРС е указал на ищцата, на основание чл. 129, ал. 2 ГПК, да конкретизира претенцията си за законна лихва, като посочи период, за който я претендира. С депозирана писмена молба – уточнение от 25. 02. 2020г. /според пощенското клеймо/, в рамките на дадения едноседмичен срок, М. е заявила, че претендира законната лихва от деня на непозволеното увреждане – 14. 10. 2011г. до датата на исковата молба, чийто размер за този период определя на 2 553. 53 лв., както и от момента на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. С определение от з. з. от 14. 05. 2020г., съдията – докладчик от СРС, е намерил, че с молбата – уточнение от 25. 02. 2020г. на ищцата е извършено последващо съединяване на искове с правни основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 553. 53 лв. – лихва за забава за период, предхождащ датата на исковата молба, което е недопустимо на основание чл. 214 ГПК, тъй като се касае за предявяване на изцяло нови искове – с нови основание и петитум, които не са били заявени с първоначалната искова молба. Разграничил е претенциите за законна лихва за период преди и след подаването на исковата молба, посочвайки че нормата на чл. 214, ал. 2 ГПК касае само претенции за законна лихва, начислена след датата на исковата молба. По гореизложените съображения, на основание чл. 130 ГПК, е върнал като недопустима исковата молба в частта й досежно претенциите с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода, предхождащ подаването на исковата молба. За да потвърди първоинстанционното определение от 14. 05. 2020г., Софийски градски съд е приел, че исковата молба не съдържа петитум за присъждане на законна лихва от датата на процесния деликт до датата на исковата молба, нито в нея са изложени обстоятелства за възникване на такова вземане. Посочил е, че въвеждането на петитум за присъждане на лихва за период до датата на предявяване на исковата молба, и то при подаване на уточнителна молба при изпълнение на указания за отстраняване на други нередовности на исковата молба, представлява недопустимо предявяване на нов самостоятелен иск. Подчертал е, че разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ГПК касае единствено лихвите, изтекли след предявяването на иска, но не и мораторните лихви до предявяването му. Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни въззивни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшния ход на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос и при осъществени релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Според т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в атакувания акт. От поставените от касаторката въпроси може да бъде преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й според т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС следния правен въпрос, обусловил правните изводи в обжалваното определение: Допустимо ли е в процедура по отстраняване на нередовности на исковата молба по чл. 129, ал. 2 ГПК за първи път да бъде заявена акцесорна претенция за заплащане на законна лихва върху главница, съставляваща обезщетение за вреди от деликт, за период на забава, предхождащ подаването на исковата молба?. Този въпрос макар да удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което спрямо него не е осъществено релевираното допълнително основание. Когато исковата молба е останала нередовна, предприетото от ищеца, по негова инициатива или по указание на съда на основание чл. 129 ГПК, уточнение на исковата молба, не съставлява изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК, и посочените в чл. 214 ГПК изисквания не важат в тези случаи. Това е така, защото спазването на тези изисквания може да се провери от съда само при редовна искова молба, т.е. когато обстоятелствата, съставляващи основанието на иска, както и самото искане към съда, са ясно, пълно и непротиворечиво очертани. И в тези случаи обаче, ако наред с уточняването на неясните, непълни и/или противоречиви обстоятелства, ищецът посочи и други факти, които нямат отношение към уточнението /отстраняването на констатираните нередовности на исковата молба/, а съставляват ново основание и/или петитум, то ще е налице изменение на иска, което следва да отговаря на изискванията на чл. 210, ал. 1 и чл. 214, ал. 1 ГПК /в този смисъл т. 4 ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, т. 5 ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 2В ТР № 4/14.03.2016г. на ОСГК на ВКС и решение № 105 от 09.09.2021г. по гр. д. № 2256/2020г. на ВКС, ІV г.о./. Недопустимо е след предявяване на иска да бъде заявена претенция за обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на непозволеното увреждане до датата на исковата молба, тъй като тя по правната си същност е отделен, самостоятелен, иск с нови основание и петитум /в този смисъл решение № 316 от 15.01.2018г. по гр. д. № 4787/2016г. на ВКС, ІV г.о. и др./. По настоящото дело ищцата не е заявила в исковата си молба претенция за заплащане на законна лихва върху претендираната главница от момента на непозволеното увреждане до датата на исковата молба – нито като основание, нито като петитум. Действително в процедура по чл. 129, ал. 2 ГПК по отстраняване на нередовности на исковата молба по предявените искове с правни основания чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД досежно един от ответниците и конкретените противоправни деяния, причинили претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, ищцата е заявила, че претендира и законната лихва от момента на непозволеното увреждане до датата на депозиране на исковата молба. Тъй като обаче се касае за изцяло нова претенция, с нови основание и петитум, незаявена в първоначалната искова молба, нямаща отношение към констатираните и отстранявани нейни нередовности, това последващо обективно съединяване на акцесорни искове е възможно само в хипотезата на чл. 214, ал. 1 ГПК, изключваща едновременно изменение на основанието и петитума на първоначалните искове. Поради това даденото разрешение на правния въпрос от въззивния съд в атакуваното определение е изцяло в съответствие с горецитираната практика на ВКС. Наличието на константна практика на ВКС по горепосочения правен въпрос, която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, изключва осъществяването и второто наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Останалите поставени от касаторката въпроси нямат обуславящо значение за крайния изход на конкретното дело, тъй като са ирелевантни или за решаващите правни изводи на въззивния съд, или за предмета на делото в контекста на извършваната частна касационна проверка. Поради товя те не осъществяват общото основание за допускане на касационния контрол, което е достатъчно, за да не бъде той допуснат. На основание гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,