Определение № 3065 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3761/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. М. Ч., чрез адв. И. Д., адв. В. П. и адв. Ц. Т., срещу решение № 374/17.07.2025 г. по въз. гр. дело № 172/2025 г. на Окръжен съд-Велико Търново, с което е потвърдено решение № 107/16.01.2025г. по гр.д. № 1487/2024г. на Районен съд-Велико Търново за признаване за установено по отношение на И. М. Ч., че Я. М. Ч. е собственик на 1/2 ид. ч. от жилище с идентификатор *, находящо се в [населено място], [улица], ет. *, ап. *и на 1/2 ид. ч. от гараж с идентификатор *, с адрес гр. В. Търново, [улица] и И. Ч. е осъден да предаде на Я. Ч. владението върху 1/2 ид. част от горепосочените имоти и на основание чл. 537 ал. 2 ГПК е отменен изцяло нотариален акт за собственост на недвижим имот № 193, том 4, рег. 2981, н.д. № 182/2023г., а нотариален акт за собственост № 145, том 8, рег. № 8445, н.д. № 706/2023г. и нотариален акт за собственост № 3, том 5, рег. № 3122, н.д. № 192/2023г. са отменени до 1/2 ид. ч.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1.Как следва да бъдат оценявани свидетелските показания на лица, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните? Поддържа се противоречие с решение № 265 от 10.09.2015 г. по гр. д. № 5088/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 159 от 22.02.2016 г. по търг. д. № 1871/2014 г. на ВКС, II т.о. и решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/ 2021 г. на ВКС, I г.о.

2. При оспорване на признато с констативен нотариален акт право на собственост от кого се носи тежестта за доказване - от оспорващата страна или от лицето, признато за собственик с констативния нотариален акт? Сочи се противоречие с т.2 от Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК на ВКС.

3. Обстоятелството, че владелецът се е позовал на придобивна давност след смъртта на наследодателя, означава ли, че той не е придобил правото на собственост чрез давностно владение в по-ранен момент? Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение № 4/2012г. на ОСГК на ВКС и решение № 11 от 14.03.2022 г. по гр. д. № 2122 /2021 г. на ВКС, I г.о.

4. Действията на владелеца по ремонт на жилището, заплащане на консумативните разходи и на дължимите местни данъци и такси ирелевантни ли са за установяване на факта на установяване на владение? Твърди се противоречие с решение № 350 от 17.05.2012 г. по гр. д. № 530/2010 г. на ВКС, I г.о.

5. За да се обори презумпцията на чл. 69 ЗС, следва ли владелецът да доказва на какво основание е придобил фактическата власт върху имота? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 4/2012г. на ОСГК на ВКС.

6. Допустимо ли е доброволно предаване на владението върху недвижима вещ от владелеца на друго лице, без да е спазена определена форма? Поддържа се противоречие с решение № 55 от 08.10.2015 г. по гр. д. № 3255/2014 г. на ВКС, II г. о.

Постъпил е писмен отговор от Я. М. Ч., чрез адв. В. М. и адв. Й. П., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата.

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните са наследници на М. И. Ч., починал на 16.10.2022г., който е бил собственик на процесния имот / нотариален акт № 81, н.д. № 2900/1998г./. На основание чл. 63, ал. 1 ЗС, въз основа на отстъпено право на строеж от община Велико Търново, прекият на страните наследодател е станал собственик на построения от него гараж с идентификатор ***/договор за отстъпено право на строеж върху общинска земя от 21.09.1999г., разрешение за строеж № 190/19.04.2000г./. След смъртта му ответникът на основание давностно владение е признат за собственик на 1/2 ид. част от процесния апартамент /нотариален акт № 193, н.д. № 182/2023г. и нотариален акт № 3, н.д. № 192/2023г./. На основание давностно владение ответникът е признат за собственик и на спорния гараж /нотариален акт № 145, н.д. № 706/2023г./.

За безспорно е прието от въззивния съд, че наследодателят на страните е напуснал процесното жилище около 2000 г. От 2000г. до настоящия момент жилището се обитава от ответника, който е подменил дограмата, поставил теракот и интериорни врати, закупил и монтирал климатици и домакински ел. уреди, заплащал разходите, вкл. местни данъци и такси.

За безспорно е прието също, че през 2023г. лелята на страните - свидетелката Ч., е дарила на ищцата собствения си апартамент в [населено място].

Въззивният съд е посочил, че спорно по делото е дали към момента на откриване на наследството имотите са част от наследствената маса или наследодателят на страните е изгубил собствеността по арг. от чл. 99 предл. 1 ЗС, тъй като е придобита от ответника на основание давностно владение, упражнявано приживе на наследодателя. Прието е, че за да се осъществи фактическият състав на придобивната давност в твърдяната от ответника хипотеза, освен упражняване на фактическа власт върху имотите за период от 10 години, е необходимо и прекият наследодател приживе да му е предал владението. Последното предполага изразена от него воля /с конклудентни действия или чрез словесни изрази/, че предава владението на бъдещия наследник, който от получаването му установява самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. В този случай, макар и след смъртта на собственика да има качеството на наследник, той е започнал да осъществява владение на основание, изключващо владението на останалите наследници. В тази връзка и на основание чл. 69 ЗС намерението за своене се предполага и за да придобие собствеността е достатъчно да се установи, че е упражнявал фактическа власт върху спорните вещи в срока по чл. 79 ЗС. Посочено е от въззивния съд, че в тази хипотеза не е необходимо останалите наследници да знаят за изразената приживе от наследодателя воля за предаване владението на бъдещия наследник, нито е необходимо същият да манифестира пред тях намерението си за своене.

Прието е от въззивния съд, че от събраните доказателства не се установява ответникът да е получил приживе от прекия наследодател владението върху процесните имоти. Обстоятелството, че е останал да обитава жилището, след като баща му го е напуснал, не сочи еднозначно, че му е предал владението. Липсват доказателства прекият наследодател към посочения момент да е обективирал словесно или с фактически действия воля за предаване на владението. Съдът е посочил, че от показанията на свид. Ч. се установява, че изразената от брат й воля имотът да остане за ответника е направена не много преди той да почине и касае времето след неговата смърт, а не приживе. Ч. е категорична, че брат й не е искал докато е жив да прехвърли имота на ответника, а искал да стане негов след смъртта му. Според въззивния съд обстоятелството, че свид. Ч. е дарила жилището си на ищцата също не води до извод, че приживе прекият на страните наследодател е предал владението на спорния имот на ответника. От една страна дарственото разпореждане е извършено след неговата смърт, много след като ответникът твърди да е получил владението, а от друга страна не се установява с нужната сигурност, че дарението е израз на постигната уговорка за разпределяне на имущество, доколкото сама свид. Ч. сочи да го е извършила поради обещанието на ищцата, че ще се грижи за нея. Обстоятелството, че след 2000г. бащата на страните не е живял и ползвал спорните имоти не означава, че се е отказал от собствеността си, респ., че е предал владението върху тях на ответника с конклудентни действия. Съгласно чл. 100 ЗС първото изисква формален акт, какъвто няма, а второто изисква поведение, което недвусмислено да показва желанието на собственика да предаде владението върху вещта на трето лице. От значение за наличието на воля за предаване на владението е поведението на собственика, а не на трето лице, поради което и действията на ответника по ремонт на жилището, заплащане на разходи и местни данъци и такси по правило са ирелевантни за установяване на този факт. Дори това поведение на ответника, особено по ремонтиране и обзавеждане на имота, да бъде отнесено към преценката за предаване на владението приживе от наследодателя, същото не е достатъчно за категоричното установяване на това обстоятелство. Изложени са и мотиви, че след смъртта на баща си ответникът не се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на целия имот на основание давностно владение, а само за 1/2 ид. част от него, а за останалата част от собствеността се е позовал на правата си в открито наследство. Позоваването на наследствените права съставлява извънсъдебно признаване на неизгоден факт и отрича пълното доказване на твърдението на ответника, че владението му е предадено приживе от наследодателя. Според въззивния съд, зачитайки наследствените си права, ответникът сам опровергава соченото от него придобивно основание - давностно владение, осъществено приживе на собственика, който му е предал владението.

Прието е, че оставянето на ответника да обитава и ползва спорните имоти, е израз на търпими действия, а не на предаване на владението.

За недоказано е счетено, че в периода от 2000г. до предявяване на иска ответникът е осъществявал такава фактическа власт върху имота, че да е препятствал прекия си наследодател и ищцата да си служат с него. Този извод е направен въз основа показанията на свидетелите Г., З., Б. и Ч..

Според въззивния съд установеното по делото, че по волята на прекия наследодател жилището и гаражът следва да останат за ответника след неговата смърт, не е достатъчно, за да се признае на ответника изключителна собственост върху тях. Волята на наследодателя не е обективирана в завещателно разпореждане или в прехвърлителна сделка, за да поради желаните правни последици. Дори тази уговорка да поставя началото на давностно владение, то от смъртта на прекия наследодател до завеждане на иска не е изминал необходимият 10- годишен срок по чл. 79 ЗС.

В заключение е направен извод, че на основание наследствено правоприемство ищцата е собственик на 1/2 ид. част от спорните имоти и искът по чл. 108 ЗС е основателен.

Предвид тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не са налице сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият поставен въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото не е изведен от мотивите на въззивното решение. Последното не е основано само на част от свидетелските показания, в който смисъл са твърденията, с които касаторът обосновава въпроса си. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е изградил правните си изводи след анализ на всички събрани доказателства, като е взел предвид не само показанията на част от свидетелите, а всички свидетелски показания.

Отделно от това въпросът не е и във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, които са, че не е доказано бащата на страните да е предал владението върху спорните имоти на сина си. Показанията на свидетелите З. и Б., за които касаторът твърди, че са заинтересовани, са обсъждани във връзка с допълнителните мотиви, че не е доказано в периода от 2000г. до предявяване на иска ответникът да е осъществявал такава фактическа власт върху имота, че да е препятствал както прекия си наследодател, така и ищцата, да си служат с него.

По втория поставен въпрос липсва противоречие на изводите на въззивния съд с разрешението, дадено в т.2 от Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК на ВКС, според което оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.

В случая и двете страни по спора разполагат с титул за собственост на спорната 1/2 ид. ч. от апартамента. Ищцата твърди, че е собственик на основание наследство, като за правата на наследодателя й върху спорния апартамент, е съставен нотариален акт № 81, н.д. № 2900/1998г., а ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост. Относно гаража ищцата също се легитимира като собственик, тъй като гаражът е изграден въз основа на надлежно учредено на наследодателя й право на строеж. Следователно доводите на касатора, че ищцата не разполага с титул за собственост, не отговарят на фактическата обстановка, която въззивният съд е приел, че е установена по делото и съответно изводите на въззивния съд, че ответникът следва да докаже придобивното си основание, не са в противоречие, а са в съответствие със задължителната практика на ВКС.

По третия въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване – не е във връзка с направените от въззивния съд изводи. Искът е отхвърлен не защото въззивният съд е приел, че щом като ответникът се е позовал на придобивна давност след смъртта на наследодателя, то това означава, че той не е придобил собствеността на основание давностно владение в по-ранен момент. В обжалваното решение е посочено, че спорният по делото въпрос е дали имотите са били част от наследството, останало от М. Ч., или той е изгубил собствеността върху тях по арг. от чл. 99 пред. 1 ЗС, тъй като е придобита от ответника на основание давностно владение, упражнявано приживе на наследодателя. Т.е. въззивният съд изрично е приел, че ответникът е могъл да придобие собствеността на соченото от него основание още приживе на наследодателя, независимо че се позовал на давността след смъртта на наследодателя, като искът е отхвърлен поради недоказаност на твърдяното от ответника предаване на владението от баща му.

И четвъртият поставен въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото не е във връзка с приетото от въззивния съд в обжалваното решение. Действията на ответника по ремонт на жилището, заплащане на консумативи и данъци са преценени не с оглед на това дали сочат на установено от ответника владение върху имота, а за това дали въз основа на тях може да се направи извод за наличието на воля за предаване на владението. Мотивите на въззивния съд са, че от значение е поведението на собственика, а не на трето лице, поради което и описаните действия са ирелевантни за установяване факта на предаване на владението, като в допълнение е прието, че дори поведението на ответника да бъде отнесено към преценката за предаване на владението приживе, то не е достатъчно за категоричното установяване на посоченото обстоятелство. Във връзка с тези решаващи изводи на въззивния съд правен въпрос не е поставен.

По петия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, защото въззивният съд е приел, че оставянето на ответника да обитава и ползва имота, е израз на търпими действия, които търпими действия не съставляват фактическа власт като част от фактическия състав на чл. 79 ЗС.

Шестият въпрос не кореспондира с мотивите на въззивното решение и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. В обжалваното решение не е прието, че предаването на владението е формален акт. Напротив, въззивният съд ясно е посочил, че волята за предаване на владението може да се изрази с конклудентни действия или чрез словесни изрази.

Въпросът е обоснован с твърдения ,че въззивният съд е приел, че владението не е предадено, доколкото липсва формален акт и съдът е направил неотносима препратка към чл. 100 ЗС.

Видно от обжалваното решение, позоваването на разпоредбата на чл. 100 ЗС не е във връзка със спорния по делото въпрос дали владението е било предадено на ответника. Мотивите на въззивния съд са, че обстоятелството, че след 2000г. бащата на страните не е живял и ползвал спорните имоти не означава, че се е отказал от собствеността си, респ. е предал владението върху тях на ответника с конклудентни действия – по аргумент от чл. 100 ЗС първото изисква формален акт, а второто - поведение, недвусмислено показващо желанието на собственика да предаде владението на трето лице. Т.е. въззивният съд не е приел, че предаването на владението е формален акт, а тъкмо обратното, че е достатъчно да се установи поведение, изразяващо волята за предаване на владението, който факт, според въззивния съд, е останал недоказан по делото.

Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Изложените от касатора доводи не обосновават допускането на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, защото те са относими към правилността на обжалваното решение, за която касационният съд не се произнася в производството по чл. 288 ГПК.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода от спора в полза на ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 837,67 евро /равностойността на 5 550 лева/.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение