Определение № 876 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 394/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Ц. Г. срещу определение № 3072 от 12.12.2023 г. по в. ч. гр. д. № 3102/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 849 от 09.11.2023 г. по гр. д. № 631/2023 г. на Софийския окръжен съд за връщане на исковата му молба, по която е образувано производството по делото, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно, поради което иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Производството по делото е образувано по искова молба на Г. Ц. Г. срещу Софийския градски съд, с която е предявен осъдителен иск за сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконосъобразни действия на председателя на съда, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.08.2014 г. до окончателното й плащане. Прието е, че правната квалификация на предявения иск е чл. 49 ЗЗД, тъй като в случая не са налице фактически твърдения за квалифициране на иска по ЗОДОВ. С оглед на това, съдът е оставил исковата молба без движение с указания за отстраняване на нередовностите й – довнасяне на дължимата държавна такса в размер на още 1990 лв., доколкото ищецът е внесъл такава за иск, разглеждан по реда на ЗОДОВ, в размер на 10 лв. В разпореждането са указани и последиците от неизпълнение на указанията на съда в определения едноседмичен срок. Съобщението, с препис от разпореждането, е връчено на ищеца на 20.10.2023 г., като срокът за изпълнение на указанията е изтекъл на 27.10.2023 г. /присъствен ден/. Указанията за отстраняване на нередовностите на исковата молба не са изпълнени, поради което същата е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, а производството по делото - прекратено. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, ВКС следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС -решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., IV г. о., определение № 187 от 15.03.2022 г. по гр. д. № 4283/2021 г., III г. о., определение № 269 от 08.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1867/2015 г., III г. о., определение № 496 от 29.12.2020 г. по ч. гр. д. № 4049/2020 г., III г. о. и определение № 129 от 08.04.2021 г. по ч. гр. д. № 4171/2019 г., IV г. о., но конкретен въпрос не е формулиран. Бланкетно се релевират и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното определение. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател не е формулирал никакви въпроси, което е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. В стадия за селекция на частните касационни жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното пред него определение, а селектира жалбите съобразно специфичните за достъпа до касация основания, като преценява дали по отношение на определението са осъществени общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК и допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Самостоятелно основание за недопускане на обжалването е и обстоятелството, че в случая не е налице нито една от специфичните за достъпа до касация допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят е аргументирал приложното поле на касационния контрол с противоречие на обжалваното определение с посочената по-горе практика на ВКС, която обаче не се отнася до настоящата хипотеза. Обжалваното определение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,