Определение № 60634 от 10.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 651/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 106900 от 7.Х.2020 г. на „Юробанк България“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез неин процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 69 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 24.VІІІ.2020 г., постановено по гр. дело № 190/2020 г., с която предявен като частичен осъдителен иск на тази банка с правно основание по чл. 430, ал. 1 ТЗ срещу В. и Б. Б. от [населено място] е бил отхвърлен за разликата над присъденото й вземане от 97.325.55 евро и до претендирания по делото размер от 125 266.51 евро. Оплакванията на кредитната институция настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон /чл. 10, ал. 3 ЗЗД; чл. 366 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това банката претендира частичното му отменяване, както и присъждане „на сторените в производството разноски“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба банката неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1, по т. 2, предл. 2-ро, както и и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с обжалваната отхвърлителна част на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие както с практика на ВКС, така и с актове на Съда на Европейския съюз, по следните четири материално- и процесуалноправни въпроса, явяващи се от значение не само за изхода на делото, но също и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Обвързани ли са страните по спора от допълнително разписани между тях анекси /допълнителни споразумения към договора за ипотечен кредит/, когато част от клаузите по договора за кредит са обявени за нищожни поради наличие на неравноправни клаузи по чл. 146, във вр. чл. 143 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/?“ 2./ „Може ли по съгласие на страните по спора, обективирано в последващ сключването на договора за банков кредит писмен акт, да се уредят техни права и задължения по предходни договорни клаузи, обявени за нищожни поради наличие на неравноправност, съгласно чл. 146 във вр. чл. 143 от ЗЗП?“; 3./ „Анатоцизъм или капитализация представлява уговорката - всички дължими плащания във връзка с ипотечния кредит - просрочена главница, просрочена лихва, такси и комисионни - „да се натрупат“ като редовно усвоена и непогасена част от главницата по договора за кредит и по този начин да се формира нова олихвяема главница, която се олихвява с редовна лихва?“; 4./ „Задължен ли е съдът при преценка за наличие или отсъствие на неравноправни клаузи да основе изводите, като посочи точно и ясно кое в начина на генериране на задължение във всички негови части (редовна главница, просрочена главница; редовни лихви; лихви за просрочие, такси и комисионни) представлява неравноправност или може да основе извода си само на видимо общия размер на дълга?“; В съвместен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК двамата ответници по касация В. и Б. Б. от [населено място] писмено са възразили чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Б. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част /по иска на банката с правно основание по чл. 430, ал. 1 ТЗ/, претендирайки за неговото потвърждаване. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, касационната жалба на „Юробанк България“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/, ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: За кредитната институция настоящ касатор не съществува правен интерес от отменяване на въззивното решение изцяло, тъй като то съдържа част /осъдителна/, в която претенцията с правно основание по чл. 430, ал. 1 ГПК е била уважена /за 77.69%/. При потвърждаване на първоинстанционното решение за частично отхвърляне на осъдителния иск на банката настоящ касатор с горепосоченото правно основание в размер на посочената разлика от 27 940.96 евро, въззивният съд е приел, че последната се състои от два компонента, по-големият по размер от които възлиза на 19 957.28 евро и представлява погасена поради изтичането на общия 5-годишен срок по чл. 110 ЗЗД част от главницата по процесния ипотечен кредит за периода до 2.V.2014 г. /при дата на завеждане на делото 2 май 2019 г. и своевременно направено от ответниците кредитополучатели защитно възражение за изтекла обща погасителна давност по отношение на въпросната част от претендираните вземания на ищцовата кредитна институция/. Досежно по-малкия компонент, формиращ горепосочената разлика, а именно този, възлизащ на 7983.68 евро, мотивът на Бургаския апелативен съд за частичното отхвърляне на осъдителния иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ е бил, че щом към датата на усвояване на процесния ипотечен кредит /1.ІV.2008 г./ курсовото съотношение на швейцарския франк към еврото е бил 1.608917, то при съобразяването му, наред с извършените от кредитополучателите Б. погашения, а именно в размер на 186 306.92 EUR или 299 752.37 CHF, която обща сума е била платена по силата на постигнатото „тристранно споразумение“, но също и предвид извършеното превалутиране към датата на надлежно обявената предсрочна изискуемост на кредита на база служебно направените от двете низови съдилища констатации за неравноправност на клаузите на чл. 3, алинеи 1 и 5, чл. 6, алинеи 2 и 3, чл. 12, чл. 21, ал. 2, и чл. 23 от договора за банков кредит, точно с тази сума (7 983.68 EUR) следва допълнително да се намали задължението към кредитната институция настоящ касатор. В тази връзка освен позоваването на 4 решения на състави от ТК на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК през 2019 г., въззивният съд изрично е констатирал, че в Анекс № 1 към процесния договор за ипотечен кредит № HL34539/18.ІІІ.2008 г. се съдържат нищожни уговорки за увеличаване главницата на дълга посредством „прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви“, което е недопустимо в отношенията между търговец и потребител, а също и че в резултат от едностранното възлагане на валутния риск при отпускането на кредита в швейцарски франкове върху кредитополучателите, последните се оказват в дълговия капан на „натрупване на просрочени лихви, такси и други плащания към редовната главница “, илюстрирано от обстоятелството, че „при усвоен кредит в размер на 402 230 шв. франка, равняващи се на 250 000 евро към 01.04.2008 г., то към 29.06.2011 г., когато е подписан анекс № 1, дългът възлиза на 557 224.12 шв. франка или 468 886.73 евро, независимо от направените за близо три години плащания“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първите три правни въпроса, формулирани от банката настоящ касатор в изложението й по чл. 294, ал. 3 ГПК, са с изцяло хипотетичен характер, докато последният /с пор. № 4/ се отнася до правилността на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от банката касатор допълнителни предпоставки за това – в случая тези по т. 1, по т. 2, предл. 2-ро или по т. 3 на същия законов текст. В заключение, ще следва да се констатира, че в атакуваната си част въззивното решение е постановено в стриктно съответствие с константната практика на ТК на ВКС от 2019 г. относно неравноправните клаузи в договори за банков кредит, отпуснати в швейцарски франкове. Самият факт на наличие на такава трайна съдебна практика a priori изключва приложимостта на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК при обосноваване наличието на приложно поле на касационното обжалване. Същевременно процесуалноправен въпрос, който не е бил включен в предмета на спора, а се свежда до наведеното в касационната жалба оплакване за наличие на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл 2-ро ГПК, не е годен да обоснове тезата на касатора за противоречие между атакуваната отхвърлителна част от въззивното решение и който и да е акт на Съда на Европейския съюз. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение