Определение № 2048 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4272/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 136/07.03.2024 г. по гр.д. № 379/2023 г., с което Окръжен съд – Велико Търново, потвърждавайки решение № 289/20.02.2023 г. по гр.д. № 1750/2022 г. на Районен съд – Велико Търново, на основание чл. 127, ал. 2 СК е предоставил упражняването на родителските права на малолетното дете Б. П. П., [дата на раждане], на майката Р. Н. Н., определил е местоживеенето му при нея и е определил режими на лични отношения с бащата П. Д. П.: до и след навършване на три годишна възраст на детето. Решението се обжалва от бащата П. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуалноправния въпрос: Чл. 272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени изводи и да постанови решение по същество, като обсъди оплакванията във въззивната жалба, доводите и възраженията на страните и в частност – оплакванията в жалбата, че при решаването на спора по чл. 127, ал. 2 СК съдът по съществото на спора е длъжен да съобрази, че събраните доказателства не установяват укоримо поведение на бащата по отношение на детето, че разпитан свидетел впоследствие е признал да е лъжесвидетелствал, включително когато пред въззивната инстанция насрещната страна е признала манипулативно дадените показания на този свидетел и следва ли решението да се базира на показанията на друг доведен от насрещната страна свидетел, когато те възпроизвеждат факти, за които е узнал от довелата го страна и какво е значението на установените по делото обстоятелства, че майката дава на детето различни медикаменти не по лекарско предписание, а по съвети на други майки в социалните платформи, и че разходите й надхвърлят многократно нейните доходи? Касаторът счита въпросът за обуславящ – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 272 ГПК – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че допуснатото съществено процесуално нарушение – по чл. 272, чл. 269, изр. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, е причината решението да е постановено в нарушение на материалния закон – на чл. 127, ал. 2, вр. чл. 59 СК и § 1, т. 5 ДР ЗЗДетето, и да е необосновано – всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация, майката на детето Р. Н., възразява, че повдигнатият въпрос няма претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Въззивният съд е намерил, че от съвместното съжителство на страните на съпружески начала на 13.07.2021 г. се е родил техният син Б., който към момента на приключване на съдебното дирене е навършил 2 години и 7 месеца. Родителите са живели във Великобритания, като през м.01.2022 г. отношенията им са се влошили, но продължили да живеят заедно. Грижите по отглеждането и възпитанието на сина им полагала основно майката, тъй като бащата работел на две места през всеки ден от седмицата. На 01.07.2022 г. майката заедно с 1-годишния Б. се е прибрала в Република България без съгласието на бащата и се установила в гр. [град] при майка си. Оттогава родителите на Б. са във фактическа раздяла. При преценката на кого да възложи упражняването на родителските права, въззивният съд е съобразил, че такова желание имат и майката, и бащата. Констатирал е, че и двамата притежават родителски и възпитателски качества, могат да бъде подпомагани в грижите и възпитанието от майката/от съответната баба на детето, като майката Р. разчита и на мъжа, с когото живее на съпружески начала, че доходите на родителите покриват нуждите на детето – всеки му е осигурил самостоятелна стая: бащата – в къщата на своята майка в гр. [град], където отсяда при завръщанията си от Великобритания, станали все по-чести след 01.07.2022 г. и обяснени с дълбоката привързаност към сина му Б., а майката – в жилището в гр. [град], където живее под наем, че месечните доходи на бащата са между 5 000 и 8 000 паунда от дейност на негова транспортна фирма във Великобритания, а доходите на майката са достатъчни и постоянни, въпреки че тя често е сменяла работодателите си. Въззивният съд не е установил някой родител да е поставял детето в опасност. Подаваните от бащата сигнали срещу майката до социалните служби във Великобритания са били неоснователни и въззивният съд ги е обяснил с обтегналите се отношения с майката на детето. И след завръщането си в гр. [град] тя ежедневно се е грижила и продължава да се грижи за детето, то посещава детска ясла, като през 3-дневното й отсъствие поради наложило се пътуване до Великобритания за оформяне на документи грижите са били полагани от нейната майка – твърденията на бащата, че е с деменция, са недоказани, и свидетелят Я. – мъж, с когото майката е съжителствала на съпружески начала. За да предостави родителските права на майката и да установи местожителството на детето Б. при нея, въззивният съд се е мотивирал с крехката му възраст, с дълбоката емоционална привързаност към майката, и с установяването на двамата в гр. [град]. Намерил е, че въпреки притежавания родителски капацитет и възможности за даване на по-висока издръжка, интересите на детето не допускат да предостави родителските права на бащата. Той продължава да живее и да работи във Великобритания, а декларираното от него намерение да се установи в България, не се е реализирало към момента на приключване на съдебните прения пред втората инстанция. Въззивният съд е определил същия режим на лични отношения на бащата с детето като този в първоинстанционното решение, приемайки, че е съобразен с различните нужди/интереси на детето до и след навършване на 3-годишна възраст. При тези мотиви на въззивния съд подвигнатият въпрос не е обуславящ. На първо място, поради това, че е без отношение към основната причина/мотив въззивният съд да реши спора по чл. 127, ал. 2 СК в полза на майката – това, че намерението на бащата да се установи в България остава нереализирано, а при прекомерната му служебна заетост, и при крехката възраст на детето – на 2 години и 7 месеца, при създадените дълбока емоционална привързаност с майката, а и според изградения начин на живот в България, най-добрият интерес на детето в смисъла по § 1, т. 5 ДР ЗЗДетето не допуска да предостави родителските права на бащата. На второ място, въпросът не е обуславящ и поради това, че начинът, по който касаторът го пояснява – с твърдения за необсъдени оплаквания във въззивната жалба и повърхностна преценка на събраните доказателства, не кореспондира с мотивите на решението. В него са задълбочено и аргументирано са обсъдени събраните доказателствата за релевантните обстоятелства и са разгледани оплакванията във въззивната жалба от ответника/сега касатор срещу първоинстанционното решение. Въззивният съд, без да е бил ограничен от тези оплаквания – т. 1 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, е решил спора по чл. 127, ал. 2 СК в смисъла, разяснен с ППлВС № 1/1974 г., което и към момента има запазено, задължително действие. На трето място, повдигнатият въпрос не е обуславящ и поради това, че при решаването на спора по чл. 127, ал. 2 СК въззивният съд е развил собствени мотиви, а не е препращал към мотивите на първоинстанционния съд (чл. 272 ГПК). Изключени са общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят направените разноски от ответника по касация/от ищеца. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение.