Определение № 60489 от 15.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 387/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. К. и А. С. К. от [населено място], подадена чрез процесуалния им представител адв.К. Б. срещу въззивното решение № 11897 от 21.08.2020 г. по в. гр. д. № 389/2020 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 12 състав в частта, с която е потвърдено решение № 355/16.10.2019 г по гр.дело № 580/18 г на Окръжен съд-Перник и е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите срещу Д. Д. Б. иск по чл.227 ал.1 б.“в“ ГПК за отмяна на дарение на 1/2 ид.част от недвижим имот, обективирано в нотариален акт № .., т..., дело .. г на нотариус М. М., с който Д. и А. К. са дарили на дъщеря си Д. Б. процесната 1/2 ид.част от апартамент № 21, ет.6, бл.16 на @@6@ [населено място]. В касационната жалба се подържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Ответницата по касационната жалба Д. Д. Б. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния й представител адв.М. Я. от АК-Стара Загора.Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в това производство в размер на 1100 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат. Срещу въззивното решение е подадена и частна жалба от ответника С. С., който обжалва въззивното решение в частта относно разноските.Жалбодателят счита, че в обжалваната част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на производствените правила. Твърди, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че касаторът не е станал причина за завеждане на делото, не е подал отговор на искова молба, а в първото по делото съдебно заседание е признал иска.Навежда довод, че съдът не е приложил разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и е осъдил касатора да заплати изцяло разноските по делото - общо в размер на 762,56 лв, като не е съобразил обстоятелството, че предявения иск по чл. 227 ЗЗД е уважен частично до размера на 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: По жалбата на ответника С. С.. Предмет на обжалване е въззивното решение на Апелативен съд – София единствено в частта му относно разноските.Решението е постановено при действието на новия ГПК /обн. в ДВ, бр. 59/2007 г./ в сила от 01.03.2008 г., който не предвижда възможност за самостоятелнога му обжалване в частта му за разноските. Съгласно разпоредбата на чл. 248, ал. 3 от сега действащия ГПК на обжалване с частна жалба пред ВКС подлежи определението на въззивния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК. В тази връзка, изхождайки от съдържанието на подадената от ответника жалба, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че същата фактически съставлява искане по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, по което искане следва да се произнесе въззивният съд, постановил същото. Подадената жалба с вх. № 74423/01.10.2020 г., следва да се изпрати на Софийския апелативен съд за разглеждане по реда на чл. 248 ГПК. По подадената от Д. С. К. и А. С. Кузеваа касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която предявения иск е отхвърлен като неоснователен. С обжалваното въззивно решение е прието, че с договор № 62, т.16, дело № 4098/97 г касаторите са дарили на своите син и дъщеря С. Д. С. и Д. Д. Б. собствения си недвижим имот в [населено място], семейна имуществена общност, представляващ апартамент № 21, на [улица], с площ от 54, 04 кв.м, състоящ се от стая, дневна, кухненски бокс и сервизни помещения.На 31.8.2018 г дарителите са предявили срещу надарените искове по чл.227 ал.1 б.“в“ ГПК искове за отмяна на извършеното в тяхна полза дарение.Уважен е иска, предявен срещу ответника С. С., за притежаваната от него 1/2 ид.част от имота и в тази част решението на въззивния съд е влязло в сила.По отношение на иска, предявен срещу ответницата Д. Б. въззивния съд е приел следното: от събраните по делото доказателства може да се направи извод, че дарителите са изпаднали в състояние, което не им позволява да покрият разходите си, съобразно конкретните им индивидуални потребности, тъй като получаваните от тях доходи съответно в размер на 321 лв и 345, 01 лв са под средния разход за издръжка на едно лице за процесния период.Двамата ищци са с влошено здравословно състояние и следва да приемат поддържащи медикаменти, които са на стойност около 30 лв месечно, за всеки от тях. Нямат доходи и имущество, които да покрият тези нужди.Същевременно ответницата Б. е представила доказателства, от които се установява, че получава нетен месечен доход в размер на 610 лв и пенсия за инвалидност от 176 лв, за призната 68 % трайна нетрудоспособност, а съпругът й получава доход в размер на 510 лв месечно. Разходите на Б. за лекарства възлизат на около 30 лв, притежава 1/4 и.част от недвижим имот, но няма данни за отдаването му под наем.Има навършило пълнолетие дете-Г., което страда от церебрална парализа-четирите му крайника са сковани и не са в състояние да координират самостоятелни движения за обслужване чрез активни действия.Грижите за обслужването на Г. са изцяло поети от родителите му.Последният получава пенсия за инвалидност поради нетрудоспособност 95, 2 % с чужда помощ, както и еднократни социални помощи. При тези данни съдът е приел предявеният иск за неоснователен, тъй като съгласно нормата на чл.140 СК задълженият за издръжка трябва да осигури такава на първо място на правоимащите от първи ред-деца и съпруг, а при възможност да осигури такава и на своите родители.С оглед това и размера на получавания от ответницата доход е обоснован извода, че същата не е в състояние да заплаща издръжка на своите родители. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК-подържа се, че решението е очевидно неправилно. Формулирани са следните въпроси: 1/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение по всички доводи, изложени от страните. 2/Следва ли съдът при определяне на възможността на ответницата по предявения иск по чл.227 ал.1 б.“в“ ЗЗД да направи преценка на цялото й имуществено състояние и на нейното семейство. 3/Следва ли синът на ответницата, който е пълнолетен и притежава свои доходи да се причислява към нейното семейство. И има ли същата закононо задължение да го издържа. По първите два въпроса В случая тези въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със установената съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, включително и с тази, представена от касаторката, а в съответствие с нея. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2010 г., ІV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В тази връзка съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право като съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Съдът е обсъдил всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В този смисъл е действал в съответствие със задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; както и с решение по гр. д. № 761/2010 г. ІV г. о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., І г. о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г. о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г. о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. По третия от поставените въпроси. Съобразно представената от касаторите задължителна практика на ВКС е възможно да възникне остра нужда на дарителя от издръжка с траен характер.Тогава обаче следва да се преценяват и възможностите на дарения.Право на отмяна на дарението следва да се признае на дарителя само тогава, когато дареният отказва да даде поисканата от него издръжка, от която той трайно се нуждае и за което дареният има материална възможност, освен в случаите, при които поради липса на достатъчно средства при даването на издръжка на дарителя, той би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя.По въпроса кога е налице проява на непризнателност е дадено разрешение в практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 36/18.02.2014 г. по гр. д. № 3459/2013 г., ІІІ г. о. и обобщена в ТР № 1/21.10.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГК, с които се приема, че при иск за отмяна на дарение по чл. 227, ал. 1, б. "в" ЗЗД не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издръжка по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. Недаването на издръжка трябва да се прояви в обществено укорима форма, равностойна на останалите основания за отмяна на дарението по чл. 227 ЗЗД, за да се признае на дарителя правото да отмени дарението. Такава високо укорима непризнателност ще има, когато дареният има възможност да даде и осигури издръжка на дарителя си, без да накърнява минималните свои нужди и обичайната издръжка на лицата, на които дължи такава по закон и въпреки това отказва да я даде.В случая за дарената е налице обективна невъзможност да дава необходимата издръжка на касаторите, тъй като с реализираните доходи-свои и на съпруга си, трудно покрива собствените си потребности и тези на семейството си.Цитираната по-горе съдебна практика дава отговор на формулирания от касаторите въпрос-ответницата дължи издръжка на първо място на пълнолетния си син, доколкото същият е с 95, 2 % нетрудоспособност, негоден е за извършване на физически труд, нуждае се от придружител за осъществяване на ежедневните си дейности и получаваната от нето инвалидна пенсия и еднократни помощи са под необходимия според НСИ месечен минимум за издръжка на едно лице.Следователно и с оглед изричната норма на чл.140 СК, както и цитираната по горе съдебна практика, ответницата дължи издръжка на пълнолетния си син, след което на своите родители. В настоящият случай не е налице проява на непризнателност, тъй като поради липса на достатъчно средства, с даването поисканата издръжка на дарителите, Б. би поставила себе си и семейството си в по-лошо положение от това на дарителите. Наличието на съдебна практика по поставените от касаторите въпроси, която е съобразена от съда на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК изключва приложението на касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Липсват обосновани и конкретни доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение. Няма основание да се приеме и че то е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода на спора касаторите дължат на ответницата направените от нея разноски в размер на 1100 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат. По гореизложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,