Определение № 2 от 04.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1967/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 215 от 18.02.2020 год. по въззивно гр. д. № 1525/2019 год. Пловдивският окръжен съд е отменил първоинстанционното решение № 166 от 03.05.2019 год. по гр. д. № 1962/2017 год. на Карловския районен съд в частта относно предявения установителен иск за собственост и вместо това е признал за установено по отношение на С. Н. Н., И. Д. Т., Я. А. Я. и Д. Л. Я., че ищцата Р. И. П. е собственик на подробно описания в решението поземлен имот в [населено място] с идентификатор № *** и номер по предходен план *, на основание договор за доброволна делба на съсобствени земеделски имоти рег. № 8804 от 23.07.2007 год. на нотариус С. Р. с рег. № * на НК, РС-Карлово. В останалата му част, с която е отхвърлено искането с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нот. акт № 11/2016 год. на нотариус П. И. с рег. № * на НК, РС-Карлово, първоинстанционното решение е потвърдено с въззивното решение, като в тази му част то не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивното решение се обжалва в неговата отменителна част с касационна жалба от Я. А. Я. и Д. Л. Я., чрез общия им пълномощник адв. Св. П.-К. от АК-П., с доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по процесуално- и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, като същевременно решението се явява и очевидно неправилно - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са както следва: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърденията и възраженията на страните в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си защо не кредитира определени от тях, респективно защо не ги кредитира в пълна степен?“; 2. „Представлява ли непрекъснатото стопанисване на недвижим имот по начин, който може да бъде установен от всяко трето лице и от собственика, израз на намерение за своене на този имот?“; 3. „Следва ли изявление на свидетел, че дадено лице е стопанисвало имот „като негова собственост“, да бъде оценено от съда като доказателство за осъществявано давностно владение върху този имот?“ и 4. „Как следва да се тълкува бездействието на лицето, претендиращо да е собственик на имота, в контекста на придобивната давност?“. Ответницата по касация Р. И. П., чрез адв. М. Г. от АК-П., в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК излага съображения за липса на посочените основания за допускане на касационното обжалване, съответно оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови решението въззивният съд е констатирал, че процесният недвижим имот е бил предмет на договор за доброволна делба на съсобствени недвижими имоти от 23.07.2007 год. Впоследствие, на 02.03.2016 год. имотът бил продаден от първия ответник С. Н. Н. /син и единствен наследник на съделителя Н. М. Н./ на втория ответник И. Д. Т., който от своя страна го продал на ответника Я. А. Я. на 29.08.2016 год., като последният го придобил в режим на СИО с ответницата Д. Л. Я.. Съгласно мотивите на решението, в процесния договор за доброволна делба от 2007 год. се установява по категоричен и еднозначен начин наличието на техническа грешка при описанието на един от имотите. Въз основа на извършения анализ на приетите скици, проект за делба и текста на самия договор за делба, въззивният съд е приел, че в дял на съделителя Н. М. Н. е бил възложен имот № * /съседен на процесния/, а в дял на ищцата Р. И. П. – процесният имот № *, поради което е достигнал до извод, че първият ответник не е придобил спорния имот, доколкото наследодателят му не е бил собственик, съответно не е могъл да прехвърли правото на собственост на праводателя на Я. Я. и Д. Я. – И. Т.. По възражението на последните за придобиване на имота по давност съдът е приел, че от събраните доказателства не се установява същите да са упражнявали постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено владение в изискуемия от закона кратък петгодишен срок, поради което няма как да са придобили собствеността и на претендираното от тях оригинерно придобивно основание. При така установените факти и изведените въз основа на тях правни изводи, въззивният съд е приел за основателна и доказана претенцията на ищцата, с оглед на което е отменил частично първоинстанционното решение и е уважил предявения установителен иск за собственост. Поставеният от касаторите процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърденията и възраженията на страните в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви, не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдът е анализирал съдържанието и доказателствената сила на представените писмени доказателства, както и събраните свидетелски показания, изложил е подробни съображения по отношение на приложимите правни норми, като се е произнесъл по всички наведени от страните доводи и възражения, в очертания от въззивната жалба предмет на делото. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС се явяват изпълнени. Не съставлява противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК такова произнасяне от въззивния съд по исканията, доводите и възраженията на страните, каквото те считат за неправилно. Въведените доводи в този смисъл представляват оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. Материалноправният въпрос: „Представлява ли непрекъснатото стопанисване на недвижим имот по начин, който може да бъде установен от всяко трето лице и от собственика, израз на намерение за своене на този имот?“ не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и в този смисъл не проявява общото основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Поставеният в изложението трети правен въпрос обуславя конкретния изход на делото, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Цитираните от касаторите решения на Софийски апелативен, Софийски окръжен и Пловдивски окръжен съд не могат да обосноват наличието на релевирания селективен критерий. Основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994 г. /отм./; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и освен това да изложи точно и мотивирано в какво се състои касационното основание. В случая това задължение не е изпълнено. Допускането на касационния контрол не се обосновава също така във връзка с въпроса относно „тълкуването на бездействието на лицето, претендиращо собствеността върху имот, в контекста на придобивната давност“. Решаващите изводи за отхвърляне като неоснователно възражението на касаторите за придобиване на имота по давност вследствие добросъвестно владение не стоят в противоречие с цитираната от касатора практика, както и с представеното решение № 197 от 07.12.2017 год. на ВКС по гр. д. № 1024/2017 год., I г. о. и др. Съгласно приетото в тези решения, не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическо отношение към вещта, ако собственикът не може да узнае чрез тях за осъществяваното владение. Собствениците на имота не са длъжни да проверяват непрекъснато по всяко време дали някой е завзел имота им, а лицето, което претендира придобиването му по давност следва чрез деклариране в структурите на администрацията или чрез снабдяване с констативен нотариален акт да оповести намерението си на неограничен брой субекти, в това число и собствениците. Недопустимо е присъединяването на владение, което не е постоянно, явно и открито. Според мотивите на въззивния съд, най-ранният момент, в който се установява по несъмнен и категоричен начин манифестиране спрямо собственичката на имота на такова явно и открито владение, е този на първата прехвърлителна сделка от 02.03.2016 год., като от този момент до подаване на исковата молба на 18.12.2017 год. не е изтекъл необходимият период от време за реализиране на оригинерното придобивно основание по чл. 79, ал. 2 ЗС, поради което и не е налице соченото бездействие на действителния собственик на имота, още повече предвид данните за осъществено заграждане на имота и получаване на граждански плодове под формата на рента. Даденото в обжалваното решение разрешение на поставения въпрос е в пълно съответствие с цитираната по-горе съдебна практика и не може да обоснове извод за наличие на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се констатира и поддържаното основание за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като при изложените фактически и правни изводи в обжалваното решение не се установява такъв порок, който с оглед неговата „очевидност“ да може да обоснове извод за наличието му, без да се налага анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на нито едно от посочените от касатора основания. При този изход на делото настоящата съдебна инстанция дължи произнасяне само и единствено по разноските, извършени пред нея. Искането на касаторите за изменение на въззивното решение в частта за разноските, инкорпорирано в касационната им жалба, не може да бъде разгледано в настоящото производство. Същото е следвало да бъде направено в едномесечен срок от постановяване на обжалваното решение по специалния процесуален ред по чл. 248 ГПК. В полза на ответницата по касация Р. И. П. следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за заплатеното от нея адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция в размер на 800 лева. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение,